ИСТОРИЯ НА РАДИОТО И ТЕЛЕВИЗИЯТА ОТ ВРЪХ “БОТЕВ”

Predavatel.com / Predavatel.eu
Аватар
Playbob
1000+
1000+
Мнения: 1435
Регистриран на: 25 Дек 2008, 02:20
Местоположение: +42° 41' 48.65", +23° 19' 25.81"
CONTACT:

ИСТОРИЯ НА РАДИОТО И ТЕЛЕВИЗИЯТА ОТ ВРЪХ “БОТЕВ”

Мнениеот Playbob » 26 Дек 2008, 02:03

Това е един забележителен труд, който случайно открих в интернет преди доста време, но за съжаление изгубих страницата и с много мъка успях преди няколко дни да го намеря отново. Това е историята на изграждането на радиорелейните линии в България !!! Аз се зачетох с огромен интерес и смятам, че е добре да го видят повече хора и тук е мястото където да бъде изложен. Извинявайте за лошо форматираният текст, но съм го копирал директно от един форум в който беше качен. Не знам кой го е постнал, но иксам да му изкажа огромни благодарности. Автор е Инж.Спас Данаилов - приятно четене...







Инж. Спас Данаилов









ЗАПИСКИ НА ИНЖЕНЕРА

ИСТОРИЯ НА РАДИОТО И ТЕЛЕВИЗИЯТА ОТ ВРЪХ “БОТЕВ”













София, 2006






ЧАСТ ПЪРВА




ВНЕДРЯВАНЕ НА
РАДОИРЕЛЕЙНИТЕ ЛНИИ В БЪЛГАРИЯ




ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

В тези записки искам разкажа за хората , времето и мястото на техния труд, когато преди повече от 35 години дойдоха на старопланинския първенец и сложиха начало на една нова ера в съобщителната техника на България - Радиорелейните линии (безжичните теле-фони) . Ще се опитам да опиша историята на това начало, за първите години на внедряването на тази нова техника, за пътищата по които тогава тръгнаха малцината “новатори”, за трудностите им в това начинание и за техният упорит труд, за тяхната несломима вяра в наченатото дело. Ще се опитам да възкреся миналото и образите на онези хора, които допринесоха много за тази идея, обикновени, скромни, не биещи на очи, но по своему величави. Те бяха идеалисти. Ще ви разкажа как работехме тогава, какво ни вълнуваше, радваше и как устоявахме на трудностите, защото много от тези неща могат да помогнат на сегашните и бъдещите труженици на РР и ТВ станции на връх Ботев да работят и живеят по-добре и да постигнат повече от нас.
Наред с хронологията на нещата ще се спра и на много странични и незабележими неща, които играеха важна, а понякога решаваща роля не само в нашата работа, но и в нашия живот, в преоформянето на характера, начина на мислене, морала и нравите, в осмисляне на живота и израстването ни в нови хора. Планината има неотразима сила да преобразува хората от обикновени, сиви и безразлични в силни личности често надраскващи себе си. Със своята суровост тя ги укрепва физически и психически, а със своята първичност и неповторима красота кара човек да гледа много надалеч и задълбочено на живота. Човек осъзнава колко е дребен и колко велик, колко е малък и колко безкраен е светът, колко са далеч и колко са близо


е помоля моите другари да ми простят, ако съм пропуснал нещо важно или не съм му отдал достатъчно внимание. Ще помоля и тези туристи и планинари, които не бяха приемани от нас или не им бе оказано достатъчно внимание да ме извинят, защото обекта се водеше секретен и нямаше физическата възможност да ги приемем и настаним в станцията. Много други на които съм помагал или спасявал в беда, поемайки на свой риск и отговорност, изоставяйки служебните си задължения и наредби ще си спомнят, че не съм бил безразличен към тяхната съдба, защото бях не само служебно лице на върха, а също планинар, турист, инструктор по алпинизъм и планински спасител. Затова още в началото при един разговор насаме с генерал Пейчев го уведомих, че понякога мога да наруша забраната за достъп до обекта. Разговора протече така:
- Др. Генерал, Вие знаете какво е планината. Били сте партизанин. Зная какво е секретност, но освен началник аз съм и планински спасител. Ще трябва да се съобразявам и с това.
- Данаилов, знай едно, ние ти имаме доверие. Ти сам ще преценяваш обстановката. Но в никакъв случай не трябва да допускаш някой човек да пострада по наша вина.
Затова на чествуването на 25 години РР и ТВ станция на върха ми бе дадена думата да разкажа какво е постижението ми. ”Смятам за най-голямо постижение през време на престоя ми, че не допуснах нито на върха, нито в района му да стане нещастие”.


Инж.СпасДанаилов, н.с. I степен.






Г Л А В А П Ъ Р В А


1 9 5 3 ГОДИНА

1.ПЪРВИ СТЪПКИ

Лятото на 1953 година. Години на младост, ентусиазъм и жар. Само един месец е изминал от назначаването ми за главен инженер на РПЦ Челопечене, когато началника на отдел Радиовръзки при Радио управлението към Министерството на съобщенията инж. Минко Топалов ми позвъни и ме попита дали желая да участвувам в предстоящото изпробване на трасета за радиорелейни линии. Бях завършил електроинженерство специалност слаби токове на Държавната Политехника випуск 1952 г. Завършил съм Държавното Средно Механо - Електротехническо училище (МТУ). Бил съм войник във Военновъздушно свързочно училище, където завърших школа за радио-монтьори и още една година като техник в свързочната работилница към щаба на ВВС. Бях слушал лекциите на проф.Кирков по УКВ техника и телевизия в Политехниката, но… думата радиорелейни линии за пръв път чух от инж.Топалов и инж. Добри Стоянов (главен инженер на РПТЦ Костинброд и мой състудент). Те бяха правили първите проби за РР връзки с трофейни немски РР станции. Тогава се подготвяше нещо голямо и решаващо и понеже предстоеше командировка и много ходене не можех да не се съглася. Тогава не подозирах, че започва нова ера в нашата съобщителна техника и че тя ще стане основната част от моя живот. Последва кратко запознаване с новата техника и принципите на РР връзки в отдела Радиовръзки към Министерството и тогава моя ентусиазъм бе запален завинаги. Лавината от идеи и предположения нахлуваха в главата ми. Планът за пробите все още не беше решен. Трябваше да се намерят подходящи трасета за двете основни магистрали София-Бургас, София-Варна и между Бургас-Варна. Но как да стане това? Как най-лесно и с най-малко междинни РР станции да стане това?
Вариантите на Топалов бяха два. Първият – София, в. Братия, Пловдив, Ст. Загора, Ямбол, Бургас. Вторият – София, в. Звездец, Плевен (заради строящият се мощен средновълнов предавател) и от там към Търново, Шумен за Варна а от там може да се отиде до Бургас. И в двете идеи беше залегнало убеждението, че между Бургас и Варна може да се изгради само една междинна РР станция в източна Стара планина.
Проучванията на трасетата правехме между служебните си задължения. Топалов нямаше помощник в отдела. Беше сам. Когато някой от нас можеше да отдели някой ден, отиваше в отдела Секретна служба. Там на топографски карти с М 1:50000 снемахме трасета, смятахме ”просвети”, височини на мачти, оглеждахме достъп до котата (най-често връх), възможен близък път, електропровод, вода. Правейки оценка на обекта, сумата за реализирането му излизаше много голяма. “Много междинни станции, няма кой да ни даде толкова много пари”, казваше Топалов. След това започвахме отново. Един ден работех сам. Бях наредил картите от София до Стара Загора, търсех трасе Пловдив-Стара Загора. Когато видях в. Ботев си казах. Братия и в. Ботев са в една и съща посока. Връх Ботев-Пловдив няма проблем. Ако Ботев има видимост със Стара Загора проблема се решава. От там продължаваме за Ямбол и т.н. От друга страна Ботев сигурно има пряка видимост с Плевен и в такъв случай отпада и Звездец. Заснех трасетата. Оказах се прав. Само с центъра на Ст.Загора нямаше видимост, но на североизток от него имаше подходящи височини. На следващия ден се обадих на Добри Стоянов и заедно проверихме трасетата. Само “Аязмото” на Ст. Загора ни пречеше, но това в случая не беше най-важното. От в. Ботев се оказа че има видимост с височината Асан Баир висок 575 м. от Бакаджиците на юг от Ямбол, а от там и с Бургас. Ентусиазмът ни се повиши. Ако намерим и един връх в източна Стара планина да се вижда едновременно с в.Ботев, Бургас и Варна, по-хубаво от това няма. На пръв поглед такъв връх се очертава в.Разбойника на запад от град Котел. С Бургас трасето излиза, но с в.Ботев не. Пречи “Кадемлията”. Та той е висок почти колкото в. Ботев и лъчът минава точно през него, но ще го “преодолеем”. Какво е той пред нашият ентусиазъм. Нашето незнание ни дава увереност, че ще се оправим. По-късно научихме тази проста истина, че “колкото по-малко знаеш, толкова повече можеш”. За малко знаещите няма невъзможни неща. И така, ще убеждаваме “аргументирано” Топалов, като пръв ще говоря аз. След като ме изслуша инж. Топалов без да прегледа трасетата ме попита.
- Ти бил ли си на в. Ботев?
- Не, отвърнах.
- Значи ти се ходи там и туй то, - (той знаеше, че съм планинар и алпинист).
- И как не - добави Добри. Нали е алпинист. По-лесно ще се оправи.
Добри също обичаше планината и желанието му не беше по-малко от моето да направим проба от в. Ботев.
Топалов се ухили, поразгледа трасетата и му стана интересно.
Разбра, че не само екскурзията ме привлича. Малко по малко започна да се убеждава, че тази идея не е за пренебрегване и че едни проби от в.Ботев са добра идея. Изгодите биха били големи, а броя на междинните станции ще намалее.
Скоро след това заместник министъра отговарящ за радиото ген. Иван Пейчев се съгласи за една такава проба и издаде заповедите за командировките. Беше началото но август, а програмата доста сбита. Състоеше се в следното: Първата група начело с инж. Топалов, двама техници и камиона от РПТЦ Костинброд изчаква в София. Втората група начело с инж. Д. Стоянов, инж. С. Данаилов, техника Ненко Кънев от РПТЦ и газката на шофьора Цветан от гаража на пощите отива в Калофер. Там да намери начин да излезе на в. Ботев и да започне пробите с първата група от София. Втората група стои на в. Ботев, докато първата прави проби от Пловдив, Ст.Загора, Ямбол и в. Разбойна. На в. Разбойна първата група изчаква втората да слезе от в. Ботев и да се придвижи до Бургас. След пробите от Бургас да отиде до Варна и да изпробва трасето в. Разбойна - Варна.
Казано-сторено. Графикът е направен по дати и часове. Морето ни е още до колене. След много митарства по счетоводството, касиерите и набавяне на туристическа екипировка, дюшеци, одеала, платнища и др., късно след обяд нашата група тръгна. Добри до шофьора, а аз и Ненко на дюшеците в каросерията при електроагрегата, антените и станцията (Де-Ем-Ге-то както я наричахме). Пътуването стана приятно. Освободихме се от пред стартовото напрежение. Газката вдигаше до 40 км/ч по разбитото чакълесто подбалканско шосе, а по нанадолнищата и до 50 км/ч. Така до вечерта стигнахме в Златица и на излизане от града по тъмно спряхме да спим някъде. Отбихме в ляво от шосето, свалихме дюшеците, одеалата и легнахме да спим. Беше тихо. До сутринта никаква кола не смути сънят ни. Събудихме се на изгрев слънце и разбрахме че се намираме до оградата на златишките гробища. Без да закусваме отново тръгнахме на път. Газката весело пееше по завоите, къде с 10, къде с 15 км/ч. Беше свежа утрин. Минахме Клисура, Розино, Кърнаре, Сопот, Карлово и всичко беше кат песен, когото малко преди моста на Бяла река и изкачването на “Стражата” пред Калофер песента ни секна. Газката изкашля и спря. Цветан и Добри изкочиха от кабината. Скочих и аз от каросерията.
- Динамото не зарежда, - каза Цветан и започна да рови по мотора. А когато се опита да запали с манивелата забелязах, ремъка върху шайбата на динамото се приплъзва без да я върти.
- Абе Цветане, динамото изобщо не се върти,- му казвам.
Той остави манивелата, опита да завърти динамото на ръка, но не ще. Свалихме го и като го разгледах по-внимателно видях, че между ротора и статора са се заклещили някакви жици. Цветан изруга цветисто и започна да го разглобява. Оказа се че част от стартерната намотка се е разпиляла и блокирала ротора. От Цветан разбрах, че това е станало, защото газката е излязла от генерален ремонт. По късно ядохме и друга попара от този генерален ремонт. Както и да е. Цветан запали мотора само на акумулатор и с 5км/ч изкачихме Стражата, спуснахме се в Калофер и спряхме пред пощата. Първото ми впечатление при влизането в града беше приятно ухание на мента. Казаните на розоварната преработваха ментовата реколта. Коли с мента караха суровината за преработка.
Началникът на пощата Хр. Видолов ни прие повече от любезно. Той се оказа съвипускник от Т.П училище на началника на Радио управлението др. Н. Велев. Веднага се зае да ни окаже помощ. Основното беше да се намери превоз до върха – катъри и кола. Трябваше да изкараме до върха уредбата, антените с кабелите, електроагрегата и тубите с бензин.
Вие сте луди. До сега никой калоферец не е излизал до върха с кола. Всичко се изнася на катъри, като един катър товари до 100кг. При това товара трябва да е симетричен. Но сега тук хората са заети с вършитба и други кърски работи, та трудно ще се намери човек да зареже работата си и да кара багажа ви до върха – каза Видолов.Наистина се оказа прав. Хората си гледаха личната работа, сезона беше в разгара си, а за кола и дума да не става щом видеха агрегата. За катъри имаше надежда.
Калоферци изобщо не признаваха името в. Ботев, наричаха го Юмрука (съкратено от ЮМРУК ЧАЛ).
Видолов беше убеден, че кола на върха не може да излезе. Късно след обяд ни заведе до началото на града при един беден човечец с много деца. Къщата беше малка, една голяма стая с пръстен под. Покрай стената разстлана слама и застлана с черги. Това бе спалнята на многолюдното семейство. Бай Иван с прякор “Бичора” се съгласи да ни изкара багажа, но и той каза, че кола до върха не може да излезе. До сега никой не е излизал до горе с кола, а само с катъри. Но агрегата беше над 150кг. След като огледа агрегата бай Иван каза, че това нещо може да се натовари само на предницата на кола, т.е. на двуколка, като на нея се привържат два по-дълги мертеци и върху тях падне част от тежестта. Оставаше въпросът от къде ще минем. До тогава не бях ходил на в. Ботев. Не познавах подходите, а още по-малко за кола. В подножието на Балкана малко над местността Паниците и на изток и на запад склоновете бяха гористи на височина до около 1400 – 1600 метра. С бай Иван, Добри и Видолов излязохме в началото на Калофер на най-високото място от където се вижда добре в. Ботев и билото на Балкана на изток от него. От тук изглеждаше доста равно и зелено, без скалисти зъбери като на Пирин. Като посочих един гол склон над гората който извеждаше на билото доста на изток от в. Ботев, попитах бай Иван:
- Има ли път и може ли да се излезе над гората на това място ? - като посочих с ръка.
- Може, - отвърна бай Иван.- Това е под “Муньов камък”, а малко по-надолу е “Заногата”. До там има стар път. Навремето щяха да прокарват шосе но го изоставиха. Знаем го. А там гората е по-рядка и може да се излезе на открито над него. Малко е върло, но може да се излезе.
- Добре, - предложих. - Ти ще ме водиш до там, а от там до върха аз.
Бай Иван помисли малко и рече:
- Може, ама трябва да тръгнем много рано, защото пътят много обикаля.
Решихме да тръгнем в 2 часа през нощта. Подготвихме товара на двуколката, а Добри и Видолов намериха катърджия с два катъра за другия багаж. Разглобихме радиостанцията и блоковете поставихме в сандъци, а станока и тубите с бензин натоварихме на втория катър. Групата на Добри трябваше да тръгне в 6 часа и през Паниците, Селски бук, Шипченска мандра, Високия игрек, Маринка и Малкия юмрук да стигне до върха. Докато ние правим пробите, Цветан трябваше да се оправи с газката.
Вечерта си легнахме рано в хотела на града. Намираше се в началото на шосето за Казанлък на изхода от площада от дясната страна на р.Тунджа. Беше шумно, но все пак поспах малко. В 2 часа вече бяхме тръгнали на път. Бай Иван бе впрегнал две слабички кавички в двуколката, а на един катър бе натоварил личния си багаж и моята раница. На двуколката беше окачил газен фенер, защото бе тъмно, нямаше луна и той придаваше някаква тайнст-веност и романтичност в тъмнината. Вървим бавно по пътя за Паниците. В дясно от нас Тунджа тихо ромоли. Увлечен от тази романтика, освежен от нощния въздух, изживявах нещо съвсем ново, непознато до сега. Това не е екскурзия в планината. Чувство на новооткривател очакващ с любопитство и страх какво ще се случи. С нас вървеше и едно от момчетата на бай Иван 12-14 годишно за да ни помага. Не помня колко вървяхме, може би час, когато стигнахме Паниците и трябваше да пресечем Тунджа. Момчето на бай Иван откачи фенера от двуколката да ни свети докато преминем брода, а после продължихме по пътя. Някъде при Заногата ни завари изгрева. След доста криволичения из разредената букова гора излязохме на открито под Муньов камък. Открития склон е стръмен и покрит със ситни и едри камъни, на места доста големи. Бай Иван води кавичките на зиг-заг, като избягва големите камъни. От време на време спираме за почивка на кравичките. На места трябва да им помагаме, когато колелетата опираха някой голям камък. Беше лесно. Хващахме се за спиците на съответното колело и го завъртахме. Така най-после стигнахме до най-стръмният участък на Муньов камък. Нямаше вече възможност да се въртим на ляво и на дясно. Най-чисто бе право нагоре, но там бе и най-стръмно. Кравите се опънаха. Не можеха повече да теглят даже и с моите и на момчето усилия. Тогава бай Иван намери гениално решение. Разтовари катъра и го впрегна пред кравичките. Аз и момчето му застанахме от двете страни на двуколката да бутаме. После с мощен щурм на обединените сили, стръмнината бе преодоляна и излязохме на по-полегат тревист терен. Той отвърза катъра, върна се за багажа и продължихме спокойно и без проблеми до Пирова ливада, където спряхме за дълга почивка. Беше тих слънчев ден. От тук връх Кадемлията изглеждаше много по-внушителен от връх Ботев. По ливадите към билото на планината беше леко и приятно. Туфите от смрикови храсти бяха редки и лесно ги заобикаляхме. След около час стигнахме източното седло на в. Параджика. Независимо от големият наклон, поради гладкия терен кравичките се справиха доста добре без наша помощ. Спокойно минахме билото му, слязохме на седлото между него и “Ушите” и по почти равното било стигнахме до седловината Маринка. Малко преди това се откри пред погледа ни долината на р.Бъзовица, а по пътеката от ляво, която идва от “Високият егрек”, зърнахме групата на Добри. На Маринка се събрахме заедно. Беше около 12 часа. Зарадвахме се много. Това съвпадение ни обещаваше успех. Така го тълкувахме. Прекрасното време, невероятната гледка на север и на юг, както и изправения пред нас гръб на Малкия Юмрук не подлежаха на описание. Само който за първи път види тази картина от това място може да го разбере.
На Маринка кратка почивка. Пием вода от най-студеното и най-високото изворче на Стара планина – Маринка. После отново на път. Времето е прекрасно, приятно прохладно с лек, галещ ветрец, синьо небе с разпръснати бели пухкави облачета, зелени склонове с ниска остра трева. На север ниските предпланини на Балкана с реките, селата и градовете долу. Всичко се вижда като на длан. Зад нас е дългото било на планината със северните отвеси на Параджика, зад него “Юрушка грамада”, в ляво от нея острата глава на “Мара Гидик”, а в дъното Кадемлията, Пиргус и Мазалат. В ляво от кадемлийската река е прострял зеления си гръб Зелениковец. От Малкия Юмрук пред нас на запад се разкрива необятната верига от върховете Костенурката, Купен, Кръстците и т.н. до мощните плещи на в.Вежен, а от дясно непристъпните отвеси на Северния Джендем.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 07 Декември 2006 :: 19 и 13
________________________________________
От Малкия Юмрук почти по равно плато на юг след около километър стигаме МТО наблюдателницата разположена на равно плато на 50 метра южно от котата на върха. Часът е около 14. Посреща ни усмихнат наблюдателя Христо Янев. Беше сам, облечен в избеляла риза с навити ръкави и син скиорски клин. С малки мустачки, средно високо чело и леко къдрава коса, от лицето му лъхаше една естествена доброта и добродушие. Усещаше се и някаква стеснителност в поведението му. Впечатлението ми и сега след толкова години стои ясно пред очите ми като че ли е било вчера. Беше 9-ти август 1953 година.
Малка четвъртита каменна сграда на два етажа. Това е Хидро-Метеорологичната (МТО) станция. На източната страна циментова щерна за събиране на дъждовна вода от покрива. От юг, няколко стъпала извеждат на открита малка площадка пред входната врата. А във вратата втора по-малка врата, горната и половина. Стените дебели каменни, прозорците малки хлътнали дълбоко навътре. На юг от сградата на около 20 метра от сградата на бяла дървена клетка с уредите на метеоролозите. Малко по-нататък и в ляво вертикална тръба със стрелка сочеща посоката на пътеката на хижа Рай. Също така на югоизток от сградата на един кол е опъната антената на радиостанцията на наблюдателите. На около 50 метра на изток в лек наклон е малък дървен клозет. До него по тревистия терен са наредени камъчета за ориентиране когато има гъста мъгла. Малко на запад стърчи метална тринога от вече неработещ ветро-електроагрегат. На север над циментовата маркировка на котата на върха стърчи тринугулачната пирамида от изветрели и избелели дървени греди и летви. На югозапад на около 200 метра е другата пирамида на върха, а от там надолу стръмните склонове на върха към “Джендема”. Отсреща е равното плато но “Чафадарица” постепенно преминава на север за да се слее със заобленото било на “Дюс чал”. И всичко това обгърнато с един безкраен простор, ликуващо слънце, прозрачен въздух. Долу синкава омара от която но юг изкачат Родопите, на югозапад купола на Витоша, на юг от нея огромния масив на Рила, а още по но юг дългата снага на Пирин. Изпитвах чувство на лекота, безграничен възторг пред този необятен простор. Нещо ликуваше в мен, нещо неизживяно до този момент. Бях обходил Рила и Пирин и лете и зиме. Познавах ги по-добре от София и не едни радости и възхищения съм преживявал пред техните красоти и величави върхове. Но този път стъпвах на старопланински първенец. И той ме порази със своята вели-чественост и самобитност, със своята индивидуалност и свой дух който нямаше в другите планини. Тогава не подозирах че ще дойде време да бъда тук, да стоя и да работя близо четири години, да се изкачвам десетки и стотици пъти, лете и зиме, че на този връх ще изживея нещо невиждано рядко и силно, ще опозная един друг свят около себе си и в себе си. Не подозирах че ще надживея много и много неща в себе си, ще се отърся от много дреболии, ще мисля много по-нашироко и дълбоко, ще разбирам хората много по-пълно, ще се чувствам хармонираща частица от тази огромна хармония наречена ПРИРОДА. Но тогава при първият ми допир с върха всичко бе романтична преживелица, едно възхищение и едно благоговение пред величието на природата. И още неща – над всичко грееше ореола на новото, първичното което правим тук. Сред тази девствена природа да носиш най-новото, най интересното в техниката – безжичните телефонни линии. Представях си как над тези пространства, над урви, скали, долини, полета, села и градове по невидим път ще летят безмълвно хиляди разговори – весели и скръбни, делови или приятелски бъбрения, радостни поздрави на влюбени души.
Христо Янев се оказа тих и мълчалив човек, но изключително добросърдечен и гостоприемен. Разтвори всичко за нас. Настани ни. Радваше се че има гости. До вечерта сглобихме станцията. Навън от западната страна на наблюдателницата направо върху ливадата поставихме агрегата и го пуснах за проба. Изпробвахме и станцията. Всичко беше в ред. Утре ни очакваше първият сеанс. Легнахме си уморени, но радостни от постигнатото, преизпълнени с нови прекрасни и силни впечатления, заредени с ентусиазъм, със силно повишено самочувствие. Та нали всичко вървеше точно по плана и графика въпреки неизвестностите и възникналите трудности! Какво по-добро от това начало. Все пак беше пости-жение. Прокаран бе път за излизане на кола до върха.
На другия ден по програма се състоя първия сеанс. В 9 часа пуснахме станцията. Антените, две правоъгълни тави с по 4 дипола /синфазна диполна решетки/ бяха завързани за парапета на терасата. Едната за приемника, другата за предавателя. Насочени бяха на око към София. Сеансите бяха насрочени на всеки кръгъл час през два часа като се почне от 9 часа и да се търсим по 15 минути.
На наблюдателницата има малка тераса, на която се излиза от втория етаж през малка будка. Терасата е открита на юг и запад, оградена с метален парапет и набучени по него месингови шипове на гръмоотводната инсталация. В уречения час започваме да търсим София. Няколко минути след 9 часа шумът в приемника намаля, знак че в антената постъпва сигнал и след донастройка и завъртане на антените шумът напълно изчезна. В София също били доловили нашия сигнал и се донастройвали. Чухме инж.Топалов да ни вика. Първата връзка по безжичен телефон Ботев – София се реализира. Беше неописуемо въодушевление и радост. В София антените бяха на терасата на централната пощенска палата. Радостта от успеха ни нямаше край. Сигналът бе чист, без никакъв шум, което означаваше че трасето е открито, т.е. между двете антени има пряка радио видимост. Различаваше се тембъра на говорещия и неговите особености. Започнаха да се изреждат да говорят колеги, началници, служители от администрацията на пощите, да видят ”чудото” – телефон без жици. Малко по-късно чухме и гласът на нашия министър др. Цола Драгойчева. С топлота в гласа си тя ни поздрави с успеха. Този разговор беше един дипломатичен ход на Топалов, за да я спечели за каузата на новата техника. Тя беше винаги на наша страна и допринесе много за усвояването на в. Ботев за междинна РР станция и въобще за радиорелейната техника.
Рано след обяд, след като бяхме преустановили сеансите, пристигна Благо–Благой Янев, началник на хидрометеорологичната станция и по-голям брат на Христо. До този момент не го познавах. Беше малко по-нисък от среден на ръст, със загоряло лице, набит и широкоплещ, с високо заоблено чело и пригладена назад права коса. Лицето му хармонично, очите кафяви и открити, погледът умен и прям – добронамерен. Носеше поизбеляла спортна риза с навити над лактите ръкави и тъмносин клин. Изглеждаше сякаш е неразделна част, камък от планината. Самата му фигура излъчваше спокойна сила, увереност, едновременно уважение, но и някакъв естествен респект. Това беше първото ми впечатление от Благо. Поздрави ни любезно, но останах с впечатлението, че нещо не е доволен или има някакво недоверие към нас. Може би, че предварително не беше предизвестен за нашето идване от неговата служба. Това подразбрах от израза му, че “когато се правят такива неща трябва да се съгласуват предварително”. И беше напълно прав. Когато показахме заповедта за командировката от зам. министъра ген.Пейчев и казахме че може да му станем колеги на върха, той се усмихна скептично.
- Колко са идвали като вас и какви ли не идеи са имали, но все сме си сами. И от вас няма да излезе нищо, – каза и изгледа студеното желязо на ЕМ-ГЕ-то. По-късно с него излязохме на терасата да му покажа антените. Духаше вятър и затова бях облечен в служебния си анорак от ПСС. Благо видя закачени значките ми на ПСС и на БАК и погледна малко изненадано, след което със съвсем друг тон и малко радостна нотка в гласа попита:
- Ти си от спасителната служба?
- Да, - отвърнах малко стеснително,- даже сега съм в актива на ръководството. Иначе съм от Строител (става дума за алпийската секция към туристическото дружество Фонфон на ДСО Строител).
- Андрей Тодоров познаваш ли?
- Той ме е учил на алпинизъм. Също Цонко Бангиев, Коце Дюлгеров, Петър Златев, Стефан Камбуров и още много други планинари.
- Всички те са мои приятели от планината. – каза Благо с чувство на радост и гордост.
Така започна нашата среща и нашето приятелство с Благо, човекът който беше отдал целия си живот на планината, на службата и другарството си с хората планинари. Там, на терасата, загледани на запад през Купена, Амбарица и Вежен почувствах Човека Благо и че нещо ни свързва завинаги. Това може би беше общата ни обич към планината и хората, към тази свобода и независимост, която само планината може да даде. Намерихме много общи неща, които не се изказват, а по скоро се отгатват и чувстват, загадъчни и неясни връзки на човешките души. Гледайки в далечината аз му рисувах картини на близкото и далечно бъдеще, че ще дойдем тук, ще направим станция, ще имаме връзка със света и самотата на върха ще изчезне. Ще мине време и ще пуснем телевизия, хората от равнината ще може да виждат какво става по света гледайки кино, театри, концерти. Културата ще достигне до последната колиба. Тогава хората, особено интелигенцията няма да бяга към София, а ще предпочетат провинцията, където живота е по-евтин и по-спокоен. Проблемът столица-големи градове ще отпадне. Говорех с ентусиазма на своите 28 години, с увереността на знанията, опита и волята. Вярвах, че всичко това ще стане. Не знаех само колко време ще ми трябва, но усещах, по-скоро предчувствах, че това няма да се забави и че аз ще работя тук и моята отдавнашна мечта да работя нещо полезно в планината ще се сбъдне. Когато слизахме от терасата Благо вече с друг, не скептичен тон каза:
- На теб ти вярвам. Сега съм сигурен че нещо ще направите.
Доверието на човека прекарал 20 години в планината ме изпълни с гордост. Това доверие беше залогът за нашата работа, дружба и съвместен живот на върха.
Вечерта Благо надълго ни описва картини и случки за радостите в редките безоблачни дни, за суровия живот, за самотата, когато с месеци са откъснати от света и никой не знае дали са живи поради липса на захранване на радиостанцията им. Тези и още много вечери през годините на съвместен живот останаха завинаги в паметта ми.
Сред воя на вятъра и бурите, или потънали в млечното море на мъглите, или под ясните нощи с безбройните звезди горе и светлините на градовете и селата долу ние говорихме за всичко. Разказваха се спомени, случки, преживявания. Благо беше неизчерпаем източник. Неговият необикновено богат живот в планината приличаше на приказка. Бягството му в планината още като дете, приключенията като младеж, връзките с анархисти, нелегални комунисти, партизани, борбата за справедливост са му дали голям жизнен опит и свой възглед за живота и света изграден в една естествено свободна среда – планината. Разказите за иманяри и техните похвати, легенди за заровено имане и комични ситуации бяха шедьоври. И всичко това в топлата стая сред облаците, далеч от гъмжилото на градовете и селата придаваше изключителен интерес, очарование и романтика. А всичко това бе реалност. Реалност в един друг свят – светът на приоблачните висоти, на бурите, на мъглите, снеговете на безкрайните простори, на топлата и искрена човешка дружба.
На следващия ден се състоя втори сеанс със София. Благо се убеди, че може да се говори по телефон без жици, а групата на Топалов замина за Пловдив. Както се очертаваше, връзката със Сахат тепе излезе отлична. Очакванията ни от Ст.Загора също се оправдаха, т.е. нищо не излезе. Нямаше пряка връзка от върха. От Асан Баир, югоизточно от Ямбол също се чухме добре. Оставаше в. Разбойна. Докато групата на Топалов се придвижи до Котел и Разбойна имахме два свободни дни. Първия ден с Добри ходихме до Маринка и Малкия Юмрук, а на втория слязохме до хижа Рай. Действителността надмина очакванията ми. Грандиозните гледки към Южния Джендем от Ботьова пътека виеща се стръмно между Райските скали просто смайваше. За първи път пред очите ми се разкриха Хайдута, Калоферския Купен, бездните на Джендема, отвесните скали над х. Рай. С едно отбиване в долната част на Ботьова пътека се озовахме срещу “Пръскалото” (Калоферското пръскало) - водопад висок 120м., образуван в райските скали от реката която води началото си от преспата непосредствено южно под върха. Дълго гледахме захласнати как вятъра превръща водната струя в драперия от водните пелени и пръски. Слязохме отново на пътеката, пресякохме рекичката и след десетина минути пристиг-нахме в хижата.
Беше чуден слънчев ден. Няма да забравя стройната кокалеста фигура на бай Иван ”Пройната”. домакин на хижата, неговия радушен прием, характерната за планинеца осанка – горда самостоятелност, чувство за достойнство, увереност в себе си. Лицето му усмихнато излъчваше естествено добродушие, с една дума човек частица от планината. Той беше втория човек след Благо изглеждащ като частица от планината, човек-камък на място, но камък-личност.
След топлия прием на бай Иван, ухаещия чай и сладките приказки, той ни упъти как да отидем до Рогачова пещера, понеже разбра че сме планинари и желаем да опознаем този край на Балкана. С Добри излязохме на билото източно от хижата, която на юг завършва с Калоферския Купен и съгласно указанията на бай Иван поехме на ляво през гората и излязохме в подножието на югоизточния Джендем. В дясно от нас, долу в дъното шумеше р. Бъзовица водеща началото си южно от седловината Маринка. Отсреща стърчаха скалите на Николови дупки. Беше дива, девствена местност на места трудно проходима, с много гънки, отвесни скали, стръмни улеи и сипеи, диви цветя и висока трева там, където нямаше скали. Движехме се срещу течението на реката. Беше красиво и величествено. Небето тъмно синьо с няколко бели облаци (кумулус нимбус), въздухът напоен с аромата на всевъзможни диви билки и жужукащи оси. Навлизах в нов мир – мирът на Хайдушкия Балкан, коренно различен от този на Рила и Пирин. Дъх на здравец и ромонлива песен на скокотливата Бъзовица. Водите и отскачаха от камък на камък, от вирче на вирче, от водопадче на водопадче. Налучквахме пътя, навлизахме все по-навътре, понякога се забивахме в непроходими отвеси или опасни, непреодолими тревисти склонове. Връщахме се и пак напред и нагоре докато налучкахме Рогачова пещера. Стар овчи тор показваше, че някога тук е било дом на овце. Отдавна вече нямаше нищо, пътеката беше обрасла и не личеше. После успяхме да намерим проход и продължихме срещу течението на реката. Същевременно се изкачвахме косо по източния склон но Юмрука. Изведнъж пред очите ни блесна “Сухото Пръскало”. Така калоферци наричаха красивия водопад в горната част на Бъзовица, който от пътеката за върха не се вижда и често лятото пресъхва. След кратка почивка започва дълго и уморително изкачване по голия тревист но стръмен склон на едно от източните ребра на върха. И най-после наблюдателницата. Бяха изминали само шест часа от нашето тръгване, но светът като че ли се беше разширил за нас с шест години. Толкова много, толкова богати и толкова силни бяха впечатленията ни.
На другия ден почнахме пробите с Разбойна. На първия сеанс не се получи нищо. Добри и Ненко закрепиха антените на стълба и ги издигнаха още на 2,5м височина, но и опитите ни след обяд не се увенчаха с успех. Беше 20 август. Вечерта времето внезапно се влоши. Над върха се разяри буря. Вятъра бучеше с невъобразима сила. Гъста влажна и студена мъгла бе обхванала всичко. Долепвайки се до парапета замръзваше и се превръщаше в ледена глазура. Беше тъмно. Благо ни извика на терасата да видим “нещо”. Междувременно Добри и Ненко ни изпревариха за да свалят антените. Заварих Добри на стълбите да отвързва въжетата с които бяха завързани антените, а Ненко под него да ги поема. Аз ги поемах от него и ги захлупвах на терасата. И тогава обърнахме внимание на “нещото”. Бе наистина фантастично. Сред воя на вятъра, мъглата и тъмнината, на равни разстояния по парапета съскаха синкави пламъчета. Излизаха от месинговите шишове на гръмоотводната инсталация. Бяхме във вътрешността на наелектризиран облак. Студът, а може би страхът пред непознатото явление, ни караше да настръхваме. Благо, свикнал с такива неща спокойно ни уверяваше:
- При нас това често се случва. Няма шега. В годината средно имаме около 50 слънчеви дни. Останалото е бури, мъгли, виелици.
Прибрахме се на топло и на сладки приказки. Пробите с Разбойна както се очакваше не излязоха сполучливи. Оказа се, че Кадемлията е много висок и въпреки нашето желание не може да го заобиколим. Чудото не стана, въпреки че се надявахме поне малко да намалее шума в приемника.
На 16 август, след като времето се оправи тръгнах за Калофер да доведа бай Иван Бичора и катърджията за да свалят багажа, а Добри и Ненко останаха да правят безуспешни опити да се свържат с Топалов. Слязох през х. Рай. Това бе второто ми слизане през хижата, а от нея до Калофер бе първото ми слизане и опознаване на пътеката до Паниците.
На следващия ден 17 август, рано сутринта излязохме с добитъка по катърджийската пътека през Селски бук, Шипченска мандра, Високия егрек и Маринка на върха. Бяхме оставили двуколката на върха и сега с празния добитък вървяхме бързо и за 7 часа изминахме разстоянието до върха. Натоварихме всичко без проблеми и по обратните пътища, Добри през Селския бук, аз през Пирова ливада и Муньов камък, късно през нощта се събрахме в Калофер. Цветан беше получил ново динамо от София и газката отново пееше.
На следващия ден без да закусим рано потеглихме за Бургас. След обяд в 15 часа имахме сеанс с Разбойника. Цветан бързаше, надуваше газката и от време на време вдигахме 60-70 км/ч. Към 14 часа на 5-6 км преди Бургас трябваше да правим проба от една едва забележима кота сред лозята от дясно на шосето. Когато пристигнахме там се оказа, че тя е заета от военно поделение (после разбрахме че е радарна станция). Спряхме до телената ограда. Един офицер ни разреши да направим пробите от там където сме спрели, но нищо нямало да излезе, защото техните средства щели да ни пречат. Както и да е. Свалихме агрегата и го пуснахме, а станцията остана на каросерията, но отказа да работи. Авария. Оставаха 30 минути до сеанса. Приемника не работи. Няма захранване на част от лампите. Бързо проследяване на схеми, вадене на блокове, търсене на повредата. Най-после откриваме разпоен проводник в захранващия трансформатор за приемника (вероятно от друсането на газката) и го запойвам. В 14 часа и 55 минути включваме станцията. Антените са върху кабината на газката и се подпира на ръцете от Ненко и Цветан. Ориентирани са по посока на Разбойна с ръчен компас. Офицерът любопитно ни наблюдава и очаква нашия провал. Такива антени тави не е виждал. Но ето, точно в 15 часа и две минути шумът в приемника намаля.. След малка донастройка на антените за точна посока индикаторния микроампермер показа нула, т.е. пълна радиовидимост. Инж. Топалов радостно ни приветства от Разбойна. Връзката ни е идеална. Офицерът сам се убеждава и изненада от това. Никакви смущения, идеална разбираемост. Познава се тембъра на гласа. Следва кратък разговор и коментар. И така, от предварителното проученото по карта с М : 50000 място връзката е отлична. А от града? До там са 6 – 7 км. Договаряме се с Топалов за сеанс в 18 и 19 часа някъде от града или близо до него. За следващия ден уговорката е от 8 часа нататък на всеки кръгъл час през два часа да се търсим по 15 мин. Товарим агрегата на газката, сваляме антените и отново бегом към Бургас. Наближавайки града видях железопътния стълб за новостроящ се електропровод 220 КВ. Спряхме.
- На този стълб ако качим антените сигурно ще се чуем с Разбойна. – казвам на Добри.
- Ако не се чуем от града, утре ще се върнем да пробваме от тук. Много по-близо е до града. – каза Добри.
С влизането в града в началото където е най-високата точка в ляво от шосето видяхме училище. Спряхме.
- Да направим от тук проби. – казвам на Добри.
- Съгласен.
Така се озовахме в двора на училището. Това бе техникума срещу сегашната РР станция на Бургас. Докато намерим кой да ни отвори, да ни разреши да влезем, наближи 18 ч. Нямаше време да се изнасяме на покрива, затова закрепихме антените на един прозорец в гимнастическия салон. Тъкмо да пуснем станцията токът спря. Докато разтоварим агрегата и го пуснем времето за сеанси изтече. Трябваше да чакаме 19 часа. Токът дойде, но за по-сигурно в 19 часа пуснах и агрегата. Станцията беше готова, антените ориентирани по компас към Разбойна. В 19 ч и 5 мин сигнала се появи. Установихме отлична връзка. Топалов остана приятно изненадан от резултата, а като разбра че се обаждаме от прозореца на гимнастически салон на втория етаж на училището, възторгът му бе огромен. От тук не бяхме снемали профил на трасето. Опитът ни беше още малък и ние по картите търсехме коти. Времето за подготовка беше малко и то само между другите ни служебни задължения. За мен вече бе напълно ясно че именно тук, във или около техникума ще бъде бургаската РР станция. Представях си колко по-добър ще бъде сигнала когато антените са на мачта с 20м височина.
Говорихме повече от час и следяхме нивото на сигнала. Нямаше вариации нито поява на шумове по трасето. Уточнихме програмата за следващия ден: Първо от покрива на пощенската станция. Ако не излезе пробата, да търсим други високи сгради и на всеки кръгъл час от 8 часа нататък да се търсим по 15 мин. Ако не установим връзка в 13 часа отново да се свържем от сегашното място в техникума. С това сеанса завърши. Беше към 21 часа, когато се натоварихме на газката. Изведнъж усетихме че сме много гладни. Нито бяхме закусили нито, обядвали. Напрежението, което ни поддържаше до сега ни отпусна и изведнъж почувствахме не само глад но и умора. Цветан ни закара край морската градина и паркира до алеята. Тръгнахме да търсим ресторант. Едва към 22 часа намерихме един отворен и успяхме да похапнем нещо. За хотел и дума не отворихме, нали утре в 8 часа трябваше да сме на пощата.
Прибрахме се при газката, постлахме дюшеците на каросерията и тримата легнахме да спим, а Цветан се навря в кабината. Заспахме почти мигновено. До сутринта никакъв шум не ни събуди. Свежият морски въздух изглежда добре ни освежи, защото в 7 ч. вече бяхме бодри и на крак. Този път закусихме добре с кифли и банички.
В 7 ч. и 30 минути започна голямата хамалогия за този ден. Най-напред при пощата разглобихме уредбата блок по блок и я изнесохме до последния етаж, а антените изнесохме на покрива. В 8 часа бяхме готови, но уви! Връзка нямаше. В обратен ред надолу сваляме станцията, товарим я на газката и се изнасяме към пожарната. Процедурата от пощата се повтаря. Антените отново са на покрива и в 10 ч сме готови, но отново безуспешно. Сградата на съдебната палата е доста висока, но отново ни съпътства неуспех. Явно височините на сградите са недостатъчни. Района е в най-ниската част на града. Ръцете ни отмаляха от пренасяне на блоковете и станока по стълбите, затова в 13 часа от техникума се свързахме с Разбойна. С Топалов се разбрахме да прекратим пробите, тъй като от това място по-подходящо няма да намерим. Уточнихме програмата за сеансите на следващия ден и без да обядваме, се натоварихме на газката и потеглихме към Варна. Някъде по пътя спряхме да хапнем и привечер стигнахме в града. Беше събота. Още с наближаване на града по навик оглеждах височините около града , още повече че от каросерията това е много удобно. Набелязаната кота за проба (не зная кой беше снемал трасето) беше на платото Арап тапия на юг от Варна над града кв. Аспарухово. Като гледах на север видях височините над града (с.Каменар) имах чувството, че ако направим проба от там със сигурност ще има връзка. Нищо не пречеше. Градът е ниско, а Арап Табия не беше по-високо. Отбихме се до пощата и понеже следващия ден е неделя всички служители си бяха отишли още на обед. Намерихме един отговорен служител, който ни представи водач за следващия ден и за връзка с пощата. Не си спомням името му, а само това че беше арменско. Уговорката ни беше на следващия ден да го вземем от пощата на път за Аспарухово.
След кратка консултация с Добри решихме да спим на хотел в курорта Дружба. Речено-сторено. Цветан наду газката и спря до морето при хотел Роза, за да слушаме шума на вълните. Вечеряхме богато в насрещния ресторант Черноморец и се прибрахме да спим. За първи път от излизането ни от София легнахме на легла с пружини и чаршафи.
На следващия ден в 9ч взехме арменеца от пощата. Той седна до Цветан да показва пътя, а Добри се качи при нас с Ненко на каросерията. Казахме да ни заведе на най-високата точка на Арап Табия. Малко след Аспарухово водачът ни отби в ляво от шосето и малко след това спряхме пред някаква бирария. Водача извикаха да слизаме. Огледах с недоумение. Шосето продължаваше още нагоре със слаб наклон. На въпроса ми “какво става” - последва отговор, “тука е най-високо”.
Оказа се, че за него е все едно от къде ще правим пробите и че най-високото място е бирарията. По-високо място от това нямаше докато не го почерпихме една бира. Чак след това ни заведе до котата на Арап Табия. Самата Арап Табия се оказа доста широко плато с почти незабележима височина над околната местност. В южната част на платото започваше широколистна гора. До 10 часа се разтоварихме и включихме Де-Ем-Ге-то. Започнахме да търсим Разбойна. След голяма мъка сред силен “бял шум” успяхме да доловим повиквателния им сигнал и след донастройка на антените сред шума доловихме разбираем говор. Разбрахме се за следващия сеанс да потърсим друго място по на юг, а за следващия ден да опитаме от комина на пощата, и на моето предложение – от височините на север от града над село Каменар. Пробите от Арап табия се извършиха от каросерията на газката с антени върху кабината, а само агрегата сваляхме на земята на разстояние около 15 метра за да не ни пречи шума му.
На юг от Арап Табия правихме проби още от две места, но връзка изобщо не се получи. Явно и гората много пречеше, а нямахме възможност да вдигнем антените на по-голяма височина. Върнахме се в града и направихме нов опит от комина на пощата, но и от това нищо не излезе, затова проучихме варианта за село Каменар. За там се оказа нова пречка - военен обект. Трябваше да търсим военните, да искаме разрешение и т.н. Вечерта отново преспиване в хотел Роза, а на другия ден отиваме направо при военните при Каменар. Когато пристигнахме, вместо казарма, намерихме няколко изоставени бараки и разграден район без никакви войници или някакви съоръжения. За наше щастие в една от бараките намерихме контакт с напрежение. Цветан паркира близо до бараката и без да сваляме станцията се включихме в мрежата. Антените отново бяха върху кабината. В уречения час за сеанса всичко беше готово. Както обикновено посоката към Разбойна е определена с туристическия ми компас. Девет часа. Трепетно очакване. Приемника шуми. Девет и пет, нищо. Девет и десет – изведнъж шумът отслабва, след малко почва да изчезва. Донастройваме антените и връзката е идеална. Отсреща Топалов радостно ни поздравява. И той е във възторг. Пита ни къде сме, на каква височина са антените и т.н. Като разбра, че само на около 6км по права линия от центъра на града и че това място по наша преценка ще бъде подходящо за облъчване на града с УКВ-ЧМ и телевизионна програма, настроението му се повиши неимоверно. Бяха намерени изключително подходящи места в Бургас и Варна за РР станции с една междинна станция на в. Разбойна. След около час разговори насрочихме още един сеанс за 12 часа. И при този сеанс резултата беше същия. Явно трасето бе чисто. Оставаше да го проверим в София на топографските карти. Разбрахме се да прекратим пробите и да се прибираме в София.

Вечерта с оправдано самочувствие имаше гала вечеря в Черноморец. Най-после спокойствие, няма напрежение. Обмисляхме извършеното и си представяхме бъдещето. Какво ще решат големите началници. Цветан мислеше съвсем земно и ни помоли за една своя малка мечта, ако може на връщане да минем през Враца. Там наблизо е неговото родно село, да се отбием за малко да се види с родителите си. Добри и аз великодушно се съгласяваме. Та той толкова много ни помагаше, а и защо да не доставим малко радост на един прекрасен труженик. Затова решихме утре много рано да тръгнем за да има време и за посещението в родното село на Цветан. Легнахме си рано, рано потеглихме и за София. Настроението е повишено. Само за малко спираме да видим Побитите камъни и продължаваме. Газката подскача по чакълестото шосе. Бавно изкачва височината пред Девня и започваме да се спускаме от другата страна. Но още преди да излезем на по-правите участъци на шосето на един от завоите на някакъв камък, газката рязко подскочи и спря. Цветан спусна колата по нанадолнището по инерция с цел да запали, но щом включи амбриажа газката повтори същия номер. Закова се на място. С включен амбриаж изобщо не можеше да мръдне от място. Цветан изруга и изкочи от кабината. Вдигна капака на мотора, поогледа нещо и отсече:
- Задрали са буталата и е счупен кленовият вал.
Доброто ни настроение се изпари. С изключен амбриаж по инерция се спуснахме до по-равен участък на шосето и спряхме плътно в дясно. След кратко съвещание решихме да ремонтираме мотора. Поех ролята на главен монтьор. Имах добра теоретична подготовка по двигатели с вътрешно горене. Като начало се заех да проверя диагнозата на Цветан. Източихме маслото и свалихме капака на картера. Отдолу не се видя никаква повреда, кленовия вал си беше цял целеничък. Заех се да свалям главата на мотора. Това отне доста време, защото беше свързано със свалянето на други части които ми пречеха. Когато махнах главата за моя радост видях че буталата са си на място и няма следи от задиране. Цветан освободи амбриажа, а аз с манивелата завъртях кленовия вал. Уви, той не помръдна даже на милиметър, сякаш беше заварен. Добри като ни гледаше отстрани явно безнадеждно обезверен, предложи да се качи на близкия телефонен стълб и с портативния телефон който носехме да се включи към някоя пощенска станция и да поиска някой да ни изпрати камион в който да натоварим цялото оборудване. Трябва да обясня, че в оборудването което носехме имаше кънки за катерене по дървени стълбове, обезопасителен пояс и портативен полски телефон с каквито се оборудваха надзорниците по ТТ линиите. По шосето нямаше никакво движение. През цялото време на ремонта мина само една лека кола с гюрук. Сякаш бяхме в пустиня. Предложих да продължим разглобяването, така и така вече сме разглобили основната част и се вижда че кленовия вал и буталата са здрави. Цветан вече не беше сигурен, че ще можем да сглобим всичко на място, но аз настоявах. Толкова труд до сега да остане напразно. Започнах да демонтирам кожуха който закрива маховика със зъбното колело, което се зацепва от анласера при пускане на двигателя. Самия анласер (стартера) преди това също бях демонтирал. След дълги усилия свалих долната половина на кожуха, но горната от към кабината се закучи. Трябваше да се демонтират още други части за да може да се свали. Успях само малко да го открехна и да надзърна вътре. Забелязах, че между маховика и предпазния кожух стърчи болт перпендикулярен на периферията на маховика. Не се виждаше какво е, но предположих че може би е за динамично балансиране на маховика и като се е развил е заял в кожуха. Проврях една щанга и започнах леко да чукам с цел да завъртя маховика и така болта да излезе от горната половина на кожуха за да го развием от долу. Засилих ударите. Маховика леко подаде. Цветан извика, че маховика леко се е завъртял. Заудрях по-силно. Щангата потъна по-дълбоко и маховика се завъртя с няколко градуса. При един от следващите удари нещо издрънча и болта отскочи. Помислих си, че съм го счупил, но си мълча. Няма страшно от това, викам на Цветан.
- Я опитай пак с манивелата, и той завъртя.
Маховикът се завъртя като перце, валът също, а заялите бутала затанцуваха в цилиндрите. Цветан се наведе и взе изпадналия болт. Преглеждаме маховика – никаква следа от резба за навиване на болт. Същия болт е еднакъв с тези които крепяха анласера. Как беше попаднал там и как се беше заклещил и блокирал двигателя? Цветан обясни това много просто – генералния ремонт. Монтьорът е изпуснал болта и не го е извадил, а само е поставил нов. При друсането на газката болтът е подскачал и случайно е заял в кожуха.
Започнах сглобяването на двигателя. Цветан предостави всичко на мен. Умело и съобразително ми подаваше частите, подходящите гаечни ключове и работата спореше. И чудо! Газката запали от раз. Какво е преживял Добри през това време не зная, но и днес като си спомням за този случай се чудя на онова негово търпение и спокойствие, с което издържа разглобяването и сглобяването на мотора и мислено му благодаря за това, че с нито една дума или жест не показа недоверие или съмнение в мен. Това доверие бе основата върху която се изгради нашето приятелство, синхрон в бъдещата ни съвместна работа до края на живота му. Никога през 10 годишната ни съвместна работа не е имало случай на неразбирателство или спор, достатъчен бе само един поглед. Беше прекрасен другар, специалист и ръководител.
Всички с облекчение си отдъхнахме. Когато се погледнах бях целия омазан с масло и овалян с прах. Трябваше първо да се измия с бензин, после с дървени трици и сапун и накрая само със сапун. Потника и гащетата си направо ги изхвърлих. Цялото ни мероприятие отне повече от 5 часа и както споменах през това време мина само един автомобил.
Към 14 часа отново тръгнахме на път. С пълна скорост вечерта по тъмно стигнахме в Севлиево, намерихме хотел, вечеряхме в една кръчма и легнахме да спим. Сутринта в 6 час бяхме готови за път. Цветан седна в кабината да запали газката, но тя не рачи и да кихне. Анласера не се помръдваше. Акумулатора показваше напрежение нула. След поредните благословии Цветан откри късо съединение в кабелите и ги оправи. Добри, Ненко и аз с големи усилия изтикахме газката през главния площад на Севлиево и я насочихме по една наклонена улица спускаща се към р. Росица. Газката набра скорост и след 40-50 метра припърка и запали. Към 8 часа успяхме да поемем към София, а Цветан със съжаление трябваше да се прости със посещението си в родното село. На мен и Добри също ни стана мъчно че нямаше как да му услужим. Имаше лош късмет поради генералния ремонт на газката. Остатъка от пътуването ни към София мина без проблеми. Началото за внедряване на РАДИОРЕЛЕЙНИ ЛИНИИ В БЪЛГАРИЯ Е ПОЛОЖЕНО. Беше август, 1953 лето.



2. 1 9 5 4 ГОДИНА

Радиоприемният център (РПЦ) Челопечене беше изграден наново като съвременен център заедно с радиопредавателния център Костинброд, за международни връзки. Те кореспондираха с много международни центрове, като Лондон, Париж, Танжер, Рим, Москва, Бейрут, Пекин и др. Координацията се извършваше от международното телеграфно бюро в Пощенската палата. Приетите телеграми от РПЦ отиваха по телефонни линии в бюрото, а изходните телеграми се изпращаха пак по телефонни линии в РПТЦ за да се излъчат към съответния кореспондент. Общото ни счетоводство се намираше в РПТЦ Костинброд, а цялостното ръководство от отдел радиовръзки с началник инж. Минко Топалов, изключително еродиран специалист завършил радио-инженерство във Франция.
РПЦ се състоеше от две двуетажни сгради и 1000 декара антенно поле на около един километър южно от гара Кремиковци, близо до село Челопечене. В едната сграда бяха канцеларията на началника, главният инженер и началника на антенното поле, лабораторията и складовото помещение. На втория етаж бяха апаратните зали. Втората сграда беше за агрегатно помещение на резервното захранване, складове, кухня и столова на първия етаж, а на втория етаж жилищата на някои от операторите, които живееха там и за почивка на дежурните след нощна смяна. Отделно имаше и едноетажна сграда за охраната и техните семейства.
Антенното поле съдържаше професионални късовълнови антени с насочено действие като диполи на Нанаденко, ромбове, антени с бягаща вълна (АБВ), една от които бе и дипломната ми работа (за връзка с Пекин). Освен приемане на телеграфни телеграми и телетип, центъра нощем приемаше дифузни радиопрограми предназначени за България от Москва, които се препращаха и записваха на магнитна лента в студиото но радио София. Поради некачествените приемници и наличието на селективен фединг, голяма част от тези записи бяха некачествени и се бракуваха, което носеше неприятности за центъра.
Бях първия инженер в центъра, а много неща не бяха изпипани още при проектирането. Така например апаратната зала бе едно дълго помещение ориентирано север-юг с прозорци на изток и север с две кахлени камини, в които се поставяха чугунени печки и които зимно време изобщо не можеха да затоплят залата. Фидерите на антените бяха въздушни четирипроводни линии минаващи през дървената част на прозорците, а от там отиваха направо на приемниците наредени в дълга редица на маси успоредно на източните прозорци. При най-слаб вятър тези проводници опънати като струни трептяха и създаваха неприятен звуков фон който пречеше на радиооператорите. Приемниците бяха некачествени, особено чешките “Ламда”, крайно нестабилни. Малко по-добри бяха американските “Халикрафтес” и един стар английски приемник. Тези за приемане на програмата от Москва бяха същите но в отделна стая. Същата година от отдела бяха планирали професионални диверситни приемници от Франция. Елек-троснабдяването на центъра беше нестабилно и с чести прекъсвания. Резервното захранване се извършваше с агрегата който ползвахме при пробите за РР трасетата, затова тази година бе закупен 25 КVА дизелов агрегат за резервно захранване. Антените бяха изпълнени от ПТТ- строй по съветски проекти, но не им бяха измервани диаграмите за насочени действия (ДНД ), затова Топалов ми бе наредил да планирам такова измерване. Лабораторията представляваше една стая с натрупани върху масите апаратури без да се ползват от техниците, тъй като не бяха подготвени да работят с тях. До центъра сутрин се отиваше с влак от гара София в 6 ч. и 40 мин. до гара Кремиковци а от там през нивите до центъра, а вечер с една мотриса която минаваше в 16 ч. и 30 минути, обратно до гара София.
Задачите не бяха малко. Подготвях преустройството на апаратната. Преграждане на северната част от нея и настаняване вътре апаратурата за ретранслацията от Москва. Въвеждането на фидерите да стане с подземни симетрични коаксиални кабели, които бях планирал още от миналата година, да подготвим машинното отделение – направа на фундамент за новия дизел и монтирането му. Работех по направата на 4 дивирситни приемници като използвам нестабилните “Ламбди”. В подготовката на фундамента и монтажа на дизела, както при конструкцията на станоците за дивирситите, тяхното изработване, неоценима помощ и компетентност ми оказваше техника Никола Стефанов “Дебел Кольо”, също възпитаник на МТУ. Като се има в предвид и измерването на ДНД и липсата на подходяща апаратура по това време, натоварването ми беше изключително голямо. Живеех в кв. Дианабад и за работа тръгвах в 5 ч.сутрин пеша през гората до площад Йорданка Чанкова (сега Журналист), с трамвай 2 до пл. Св. Неделя, после с трамвай 1 до гара София и в 6.40 влака за Кремиковци. Редовно си недоспивах, затова често оставах да преспивам в центъра и да върша някоя и друга работа като поправка на приемници, наблюдения на федингите или запознаване на дежурните техници с новите измерителни апаратури. Отделно ангажиментите ми в ПСС, алпийската секция Строител и градската секция по алпинизъм, бяха допълнителен, но много приятен товар. Вниманието ми към РР линии не отслабваше, напротив, и тази година предстоеше нещо.

3.Трудния възел
Още от пролетта на 1954 година радиорелейчиците сме в напрежение. През лятото предстоят нови проби, снемане на нови трасета, проучвания и много текуща работа както в РПЦ, така и в РПТЦ. Но седмицата е дълга, а в събота се работи до 18 часа, така че за всичко има време.
Все още ни човърка болния въпрос Ботев-Разбойна или друга кота в Източна Стара планина, за да се върже с Бургас и Варна, а също и с още някои градове в северна България. Този труден въпрос си остава нерешен и на картата, понеже в. Разбойна е труден и скъп за усвояване обект, а и пробите от 1953 година сочат, че не е много удобен и от профилна гледна точка, така че вниманието ни се насочи на изток от Котел. От множеството върхове в този район с височини около 1000 м. се спряхме на в. Бели брегове като най-висок и най- лесно достъпен.
Подготовката трая повече от месец и през лятото две газки бяха отново на път. Едната с инж. Топалов, другата с Добри, техника Ненко и моя милост. Нашият шофьор беше Цецо “Шопа” заедно с газката на РПТЦ. До Сливен двете групи пътувахме заедно и пристигнахме привечер. Паркирахме пред хотела и отидохме да вечеряме. Беше приятна вечер. Няма да забравя веселата случка с Топалов. Прибирайки се към хотела, той вървеше 15-20 крачки зад нас, с къси панталони, изпъкнало коремче като герой на Балзак, и с вечната си цигара в уста. Като приближихме газките, някакъв пиян субект се завъртя около нас и започна неприятно като конска муха да се върти около нас и да фамилиарничи. Стана нахален затова че не му обръщахме внимание. Чудехме се как да се отървем от него, когато пристигна Топалов. Нашият човек се насочи към него и започна да любезничи, като му казваше “мой човек” и понечи да се ръкува. Топалов се ухили лукаво и го подхлъзна:
- Абе аз не съм този. Твоя човек е друг. Ей го там, - и посочи с палеца на ръката си назад.
Пияния остана зяпнал с отворена уста и увиснала ръка без да знае какво да каже, нито какво да направи. Гледаше тъпо. Ние се засмяхме и това още повече го смути. Започна да се върти и оглежда и явно взе някакво войнствено решение понеже започна да гледа на кръв и да заплашва, но един милиционер, който изглежда е наблюдавал сцената с нашия човек го подхвана и отведе вероятно там където му бе мястото.
Същата вечер се разделихме. Групата на Топалов остана да преспи в Сливен и на другата сутрин да продължи за Бургас, а ние още същата вечер да тръгнем за Котел. След последното уточняване на плана за пробите ние потеглихме. Беше тъмно. Нямаше луна. Някъде след полунощ спряхме да поспим върху каруцерията на колата. Бяхме навлезли в Балкана. На изгрев слънце към 6.30 часа потеглихме отново но път. Пътя за Котел се оказа изключително живописен, наслаждавахме се на красивите гледки които ни предоставяше. Малката скорост на газката и мястото ни на откритата каросерия ни предоставяха великолепна възможност за това. Незабравими са впечатленията от селата Ичера и Жеравна и от самия Котел, където пристигнахме към 8 часа сутринта. Добри бързо се свърза с местните лидери – началника на пощата, кмета и най-важния, председателя на ТКЗС. От него зависеше превоза на багажа до Бели брегове. Беше след жътва и всичкия превоз бе зает с прибиране на реколтата. Добри се спазари с един бригадир срещу една биволска кола Цецо да направи 4 курса със снопи от нивата му. Обясниха ни че Бели брегове са малко на североизток от Котел и че биволаря ще ни закара до там. Към 10.30 часа натоварихме багажа на колата и с биволско темпо поехме по черния път. Непосредствено пред Бели брегове пътя стана стръмен и много каменист. Един от биволите се подхлъзна и падна на предните си колене, но забелязах, че продължава да тегли и след като се изправи, колата преодоля запъналия се камък и продължи да върви. Стигнахме заоблен, затревен и почти равен връх. Коларят каза, че това е Бели брегове. На изток имаше също такъв връх с почти същата височина, но отделен от нас с не дълбоко, но обрасло с гора и храсталаци дере. В по-плитката част на дерето имаше овчарска колиба с двама чобани и стадо овце. Разтоварихме багажа и разпънахме висока четириъгълна палатка (този път бяхме предвидили престой на открито) и в нея сглобихме Де-Ем-Ге-то. Пуснах агрегата и зачакахме. В 17 часа имахме насрочен сеанс. Сигналът от Бургас не излезе много чист. В приемника имаше значителен шум, което показваше, че трасето не е много чиста. Антената ни беше само на около 2,5 метра височина. Пробите на следващия ден показаха все същия резултат, въпреки че вдигнахме антената на 4 метра.
Топографските карти бяха секретни и не можеше да ги вземем със себе си. С Добри бяхме заснели на паус района на Бели брегове. В предварителните проучвания в София трасето до Бургас излизаше чисто и от нулева кота над терена. Не можеше да сме сбъркали. И тогава се усъмних в нашето местостоене. Усъмних се дали изобщо сме на Бели брегове, затова слязох през дерето и се изкачих на отсрещния връх. Не забелязах никаква разлика във височините, но той като че ли беше по-открит и това създаваше впечатление за по-висок. Върнах се и казах на Добри, че може би отсрещния връх е Бели брегове. Той се съгласи с мен, че може би сме се сбъркали, но нямаше кой да ни ориентира. Може би се намирахме на грешна кота. Скицата не ни помогна много, защото нямаше подробностите за това дере. Нямахме точни ориентири. Имаше и други подобни върхове на север. От картите знаехме, че Бели брегове е най-високия връх в района, но не се отличаваше много от отсрещния.
След не дълго мозъчно напрежение с Добри, той попита:
- Измисли ли нещо?
Почнах да мисля и да се оглеждам. По едно време пред погледът ми се мерна една дълбока емайлирана паница, която си бях свил от стола на строежа на язовир Бели Искър, където през 1942/43 година работих като стажант. Изведнъж “геният” ме осени.
- Сега ще видиш. Дай вода.
Той донесе дамаджаната с водата, аз поставих един плосък камък на най високата точка почти до палатката. Върху него паницата и я напълних с вода, но така че тя да прелее през заоблените и краища. След това поставих върху нея около 15 см. дълга сламка и я ориентирах така че да сочи насрещния връх. След като сламката се успокои и застана неподвижно, легнах по корем и погледнах за да видя дали сламката и нейната равнина пресичат насрещния връх или ще мине над него. Уви! Моята сламка засече върха, което означаваше че бяхме сбъркали. Търсения връх беше отсрещния, а ние нямаше как да стигнем до него. По-късно в София на картата установихме, че действително не сми били на Бели брегове.
За да се види и разбере как се провеждаха пробите при тези експедиции, по-долу давам плана и резултатите от тези изследвания, а на фиг.1 и фиг.2 топографската скица която бяхме снели с Добри и моята окомерна скица на място.
Завръщането от Котел не мина без пришествия. Цецо бързаше да се приберем и надуваше газката безмилостно. Малко преди да преминем билото на Балкана и започнем спускането към Сливен, газката намали ход и спря, тръгна назад, а мотора ревеше с пълна сила като форсиран. Цецо удари спирачките и заедно с Добри изкочиха от кабината, а аз от каросерията. Последваха шопски изрази от страна на Цецо и оглед на газката отдолу. Кардана се беше откачил от карето и паднал на шосето. Четирите болта, които го свързваха с него ги нямаше. Бяха изпаднали. Цецо се тюхкаше, а Добри както винаги гледаше със заразяващо спокойствие. Оглеждах газката от къде мога да измъкна някакви болтове и изведнъж “осана”. Болтовете, които стягат дъските на каросерията към винкеловата конструкция на капаците бяха със същия диаметър. Посочих ги на Цецо и скоро 4 болта бяха извадени от каросерията и кардана свързан с карето. След близо час газката отново полетя към Сливен. Прехвърлихме билото и се спуснахме надолу. Полето бе в лека омара, небето чисто и на запад леко аленееше. Няма да забравя една мила картинка, останала запечатана в паметта ми. Настигнахме по шосето възрастни селяни, може би баба на около 65 –70 години. Бяха боси. Дядото с навити крачоли и вила на рамо, а тя с кошница в ръка. Вървяха бавно. Вероятно се прибираха от работа на полето. Говореха нещо. Лицата им бяха обгорели от слънцето и имаха златисто-меден цвят от които лъхаше жизненост. Вървяха срещу залеза, а може би и срещу залеза на своя живот, позлатени от него и със спокойната осанка на мъдреците. Помислих си: - “Каква неразделна и величествена част от природата са, едва ли би се намерил художник да предаде тази картина. А ние релейчиците, с бързината на газката ги отминахме с нашите тревоги и надежди, с бурната динамика на нашето време, с неизвестното утре”.
По тъмно наближихме Пловдив и на десетина километра преди него спряхме до една овощна градина да преспим. На другия ден се прибрахме в София. Така и този път трудния възел Бургас – Варна – Ботев остана неразрешен. Трябва да отбележа, че разходите за колари, катъри и други нестандартни разходи отчитахме по документи от ТКЗС, но често такива не получавахме, защото плащахме на частници на ръка. В такива случаи отделяхме от собствената си командировка. В тази “одисея” в котленския балкан доплащането на ръка поемаше само Добри, защото аз бях по-зле финансово

Междувременно, докато ние се занимаваме с пробите и текущите си задачи по обектите, инж. Топалов не бе стоял със скръстени ръце. Без наше знание той бе поръчал в проектантската организация на министерството да се изработят проекти за РР станции в София, в. Братия, в. Ботев, Плевен и Пловдив. За в. Ботев проекта е възложен на арх. Драган Иванов, планинар и бивш домакин на хижа Кумата на Витоша. През месец юни той заедно с ген.Пейчев и майор Кондарев от МНО били ходили на в.Ботев за оглед. Със съгласието на хидро-метеорологичната служба (МТО) ни е бил предоставен целия долен етаж на наблюдателницата. Архитект Иванов проектираше разширение на МТО на север за нашите нужди. Разрешението беше за двуетажна сграда с площадка за антените и приземен етаж за агрегатно помещение. Първия и втория етаж се свързваха със съответните етажи на наблюдателницата, а антенната площадка се съединяваше с тази на МТО станцията. На първия етаж в новата постройка се предвиждаше акумулаторно помещение за две батерии – 144 Ач и 840 Ач, складово помещение и тоалетна с баня. На втория етаж бе предвидена апаратна зала, складово помещение за продукти и склад за резервни части и инструменти. Обекта се водеше секретен и бе означен като “Пункт С”.
Една интересна случка научих по-късно от Драго Иванов. При излизане на върха с Пейчев и Кондарев минали през хижа Рай. Багажа им бил натоварен на един катър, но при излизане по Ботьова пътека в горната и част в теснотията на скалите, една от раниците се откачила от самара и отлетяла към Джендема. Като по-опитен планинар Драго Иванов е трябвало да слезе и да я намери. Този епизод по-късно беше причина да ни се напомня многократно и особено на мен, че много трябва да внимаваме да не стане някоя беля.

4. ПЪРВИТЕ РАДИОРЕЛЕЙЧИЦИ
Първият инициатор за въвеждане на радиорелейните връзки в България е инж. Минко Топалов родом от с. Калеица, Троянско. Завършил инженерство във Франция преди 9-ти септември 1944 год. бил е началник на безжичния телеграф и радиостанцията в с. Кумарица. Заварих го като началник на отдел радиовръзки в министерството на пощите. На другарска среща на 18.01.1970 год. по случай годишнината от пускането в редовна експлоатация първата РР линия София-Пловдив през 1956 год. в Софийската РР станция, Топалов разказа спомени: “Как станах “радиорелейчик”. В първите години след 09.09.1944 год. в ръцете му попаднало списание на Филипс, в което за пръв път срещнал статия за нов вид съобщителна техника – РАДИОРЕЛЕЙНИ ТЕЛЕФОННИ ВРЪЗКИ. С този въпрос той запознал началника на радиоуправлението Неделко Велев и зам.министъра ген.Иван Пейчев. Н. Велев беше близък съратник с инж. Белопитов, който беше началник на първия у нас научно-изследователски институт по съобщенията (НИИС) и споделил с него идеите на Топалов. При един разговор в Кулата Велев ми каза, че Белопитов е видял на х.Алеко свалена немска апаратура от Черни връх. Заинтересувах се и разбрах че е прибрана от военните. Казах на Топалов, той я издири и я получи от тях. Действително Топалов получава апаратурата през 1952 год. лично от капитан Панайот Лебедов. Това са два комплекта трофейна немска апаратура, която е била монтирана на Черни връх. Била е междинна РР станция от 12 канална немска военна РР линия от остров Крит до Берлин. Състоеше се от две стойки РР станции (предавател, приемник, контролен блок и захранващ блок и 4 броя антени комплекти с фидерите ) по 20 метра коаксиален кабел 70 ома. За приемника и предавателя антените бяха отделни, широколентови диполни решетки с отражател. Всяка антена имаше по 4 плоски диполи. Апаратурата работеше в обхвата на 500 МНz. Мощността на предавателя около 2 вата. Диаграмата на насоченост на антените бе доста широка, което ни улесняваше при насочването им към насрещната антена. Можеха да се уплътнят с 12 телефонни канала освен служебния.
Още през 1947 г. при едно излизане на Черни връх край сградата на наблюдателницата видях изоставен почти нов електроагрегат с въздушно охлаждане. Вероятно е бил за захранване на РР станцията. Някой беше успял да изпочупи част от охладителните ребра на цилиндрите на мотора.
И така, инж.Топалов снабден вече с РР апаратура решава да я изпробва и проведе първата проба за РР връзка. Тя се осъществява между кабинета на Топалов и насрещната стая, канцеларията на радиоуправлението на втория етаж на телефонната палата. Апаратурата е разучена и опозната от него и инж.Добри Стоянов зам.началник на РПТЦ Костинброд.
В началото на 1953 год. се извършват първите външни проби с получената РР апаратура, между пощенската палата и сградата на Радио София. Топалов е на последния етаж в сградата на Радио София една от стаите, а антените са на прозореца в една от стаите, а антените насочени към пощенската палата. На покрива на пощенската палата са антените на Добри Стоянов, а апаратурата на терасата до столовата на палатата. За да видят и чуят безжичният телефон на терасата са излезли ръководители на Министерството. Зам. началника на радиоуправлението инж. Николай Яблин е довел министъра др.Цола Драгойчева. Връзката е успешна. Тя провежда разговор с инж. Топалов и е във възторг от качеството на връзката. Пред групата и инж. Стоянов тя прави изявление:
- Ако се изградят връзки в нашата страна с такова качество ще ми бъде по-лесно да бъда министър на съобщенията.
Това е само началото. Няма специалисти. Липсва опит и знания, но това се компенсира с ентусиазъм и инженерна интуиция на първите инициатори. В това отношение основен двигател е инж.Топалов с главен помощник инж.Стоянов. По топографски карти с М 1:50000 проучва и снема трасетата София - в. Звездец-Плевен и София - в. Братия - Пловдив. Провежда се и една проба на реално трасе между София и РПТЦ Костинброд, която също е сполучлива.
Междувременно по това време в строеж е мощен средновълнов предавател край Плевен за излъчване на програмата на радио София. Предавателя е производство на ГДР. В ГДР по това време заводите Рафена са разработили първите РР апаратури под ръководството на доктор инж. Мегла и вече ги има в редовно производство. Топалов решава да се закупят от тях за две линии, но “жичкарите” от ТТ управление са твърдо против РР линии. Те са за кабелни междуградски магистрали. Велев и Топалов със съгласието и подкрепата на ген.Пейчев се изхитрят и в комплексната доставка за средновълновия предавател включват необходимата РР апаратура за посочените две РР линии, а именно: РР станции RVG 903 за уплътняване с 24 телефонни канали и RVG 905 за пренасяне на програмата на Радио София до новия предавател, като втори, резервен радиофоничен канал на проводниковия осигурен от ТТ управление. Така плануваната нелегално апаратура пристигна в началото на 1955 година.
Междувременно пробите с трофейната апаратура продължава по реални трасета. През април на 1953г. Топалов и Д.Стоянов провеждат проба на трасето София - в. Звездец. Топалов с техниците от РПТЦ Костинброд Димитър Караиванов, Йордан Митев и шофьора Цецо, заминават за Звездец, а Добри Стоянов с техника Христо Дюлгеров се настаняват с апаратура на покрива на Пощенската палата. Групата на Топалов изкарва апаратурата и агрегата 220V с волска кола през с. Стъргел на в. Звездец, но преди да пуснат апаратурата завалява силен сняг. Нямат палатка и са принудени да слязат в местността “Шиндарника” под върха в изоставена постройка. Запалват огън, но пушекът е толкова непоносим, че решават да се завърнат в София. Коларят, който извозвал апаратурата заявил:
- Не зная какво ви плащат, но колкото и да ми дават, такава работа не бих работил.
След няколко седмици опитът е повторен при по-добри метеорологични условия и връзката е добра. След това Д. Стоянов се изнася на пункта край Плевен където е сегашната РР станция и се изпробва трасето в. Звездец – Плевен. Резултатът е отличен. С това първото трасе за цяла РР линия в България е установено.
Второто трасе София – в. Братия – Пловдив е изпробвано същата пролет. В София са набелязани три пункта от които да се проведат пробите: Покрива на Пощенската палата, сградата на радио София и от една улица в квартал “ Гео Милев”. Групата на в. Братия се води от Топалов, а тази в София и Пловдив от Стоянов. Пробите протичат в следния ред: на връх Братия пробите започват от най-високата точка и последователно слизат по склона на по-ниски точки. От всяко ново място се правят проби с трите точки в София. След завършване на пробите от дадена точка Топалов нарежда: ”Добри, след 30 минути те чакам на следващия пункт”. Станцията се разглобява, товари се на камиона, пренася се на новия пункт, монтира се отново, антените се качват на покрив, насочват се, настройва се станцията, проверява се нивото на сигнала и качеството на връзката и след 30 минути всичко се повтаря от друга, по-ниска точка на в. Братия. Към края на деня софийската група е без сили да продължи. На следващия ден с нови сили продължава докато окончателно се определи точното място на бъдещата РР станция. Групата от София заминава след това за Пловдив и провежда пробите с в. Братия от Сахат тепе. Връзката е идеална и с това се установява трасето на втората РР линия в България.
След тези сполучливи проби и набиране на опит започва голямото търсене за намиране на най-подходящите трасета за основните магистрални РР линии в България: София - Бургас и София- Варна, където бях включен и аз като трети и най-млад ентусиаст в групата на радиорелейчиците, само два месеца след назначаването ми в РПЦ Челопечене.
Като премисля стореното от първорадетелите за РР техниката в България, не може да се забрави и да не се даде дължимото и уважението на инж. Минко Топалов за неговото пионерство в тази нова област на съобщителната техника и нейното внедряване в България. След ГДР, България бе първата от социалистическите страни, която внедри РР линии и изпревари с години останалите. На този скромен, тих, компетентен и умел дипломатичен труженик, българските РР връзки дължат много, не само за началото, но и за тяхното бързо развитие, отлична организация, подбор на кадри и внедряване в страната. Като ръководител на отдел Радиовръзки към Радиоуправлението той остана до пенсионирането си най-ревностен и последователен привърженик. Неговият пример последваха много млади инженери, които продължиха делото му. Името му заслужава да бъде запазено в историята на Съобщенията в България поне с една паметна плоча.
Забележка: За изложението в подглава “Първите радиорелейчици” съм ползвал освен личните си контакти с Велев, Топалов и Белопитов, сведенията за първите проби през 1952/1953 г. и писмени данни дадени ми лично от инж. Добри Стоянов. С тези записки изпълнявам желанието му, с което той също настояваше да напиша историята за началото на РР линиите в България, когато той стана заместник на инж. Топалов като началник на отдел Радиовръзки, както и изпълнявам многократната покана на Н. Велев да напиша тази история.

________________________________________

ГЛАВА ВТОРА

1 9 5 5 Г О Д И Н А

НАЧАЛОТО НА РАДИОРЕЛЕЙНА
СТАНЦИЯ В.БОТЕВ

1. НАЧАЛНИК НА ПУНКТ “С”

Началото на 1955г. за мен започна с ежедневните ми грижи в Радиоприемният център. Много от заплануваните работи бяха завършени. Бях направил преустройството на апаратната зала. Фидерите бяха вкарани със симетрични коаксиални кабели. Антенното поле беше потегнато, диаграмите на насочено действие след много усилия и първоначални грешки бяха заснети. Резервният агрегат беше монтиран и захранването на центъра вече не беше проблем. Довършвахме монтажа на преустройваните от мен “Ламбди“ за дивирситно приемане. Започнаха да пристигат и професионалните френски дивирситни приемници, но за съжаление без станоците си. Трябваше да се разучат и пуснат в действие. Не знаех какво става в управлението на радиорелейните линии. Междувременно Топалов не бе стоял със скръстени ръце. По-късно разбрах, че още през 1954г. той е поръчал в ПТТ- проект да се изготви проект за пристройка към МТО станцията за нуждите на радиорелейна станция на в.Ботев. В същото време такива проекти били изготвени за РР станция в. Братия, РР станция Пловдив на Сахат тепе и РР станция Плевен. Целта е още същата година да се пуснат първите РР линии: София-Пловдив и София-Плевен. Съоръженията планувани в общата доставка с плевенския средновълнов предавател, започнаха да пристигат през първо и второ тримесечие. Софийската РР станция бе предвидена да бъде в една двуетажна къща на улица Галичица в квартал Лозенец. За антените в двора и бе монтирана 20 метрова железорешетъчна мачта.
В началото на месец май бях извикан в Радиоуправлението от началника Н. Велев. Той ми съобщи, че предстои строеж на РР станция на в. Ботев и ми предложи да отида за началник на станцията. Бях изненадан и едновременно зарадван. В първият момент не знаех какво да правя. Толкова бързо се реализираше мечтата ми да работя в планината. Съгласих се веднага без да се замислям и без да задавам въпроси.
- На първо време ще те командироваме, защото още няма утвърден щат, -каза Велев. Уредбите вече пристигат и трябва някой да ги поеме и да отговаря за тях. На първо време предвиждаме щат от един инженер-началник, четирима техници и един домакин. С това решение аз решавах и битовите нужди на семейството си. Бяхме четирима братя и майка ми. Къщата ни в Дианабад беше 40кв.метра, една стая 4x5 метра, другата 4x3 метра и едно антре-кухня 4x2 метра отвън неизмазана. Освен това нямаше сутрин да ставам в 5 часа и вечер да се прибирам след 19 часа, но най-важното беше, че ще работя в планината и то на най-високата точка на Балкана на “пъпа на България”, както казваше Благо. Представях си как ще скитам по върховете и долините, по урвите и реките и т.н. което след това се оказа голяма илюзия.
И така. Трябваше да напусна РПЦ Челопечене за голямо съжаление на началника на станцията Пенчо Трифонов и целия колектив с когото се бях сработил. Направените подобрения от мен в центъра бяха значително облекчили труда на хората и качеството на работата им. Освен това на мое място оставаше един прекрасен специалист – инж.Борис Кръстев. Бях доволен от извършеното, а началниците и подчинените ми също бяха доволни от мен. Работата ми бе отлично оценена и лично от министъра и големия руски специалист Ставицки при едно посещение в центъра, когато правех нашите диверситни приемници. Няма да забравя думите на министъра на тръгване от центъра, когато ме дръпна на страни и каза:
- Др. Данаилов, виждам че сте много инициативен и добър специалист. Такова е мнението и на др.Ставицки. Ако в бъдеще срещате пречки или трудности може винаги да ми се обаждате. Разбира се не ми се наложи да се обаждам, тъй като много добре се разбирах както с зам.министъра ген.Пейчев, така и с началника на Радиоуправлението Н.Велев и с началника на отдела инж. М.Топалов. По-късно, когато вече бях на в.Ботев тя нееднократно се е намесвала да се решат някои наши проблеми.
Беше ми малко тъжно, но в. Ботев?…- това беше нещо много по-силно. Предвещаваше нови и силни преживявания, пионерска работа, съвсем нова техника, нова среда, нови хора, нови запознанства, а с хората от РПЦ бях и си останах с отлични впечатления и завинаги приятел. По- късно те ми идваха на гости на в.Ботев, а някои последваха примера ми и станаха радиорелейчици както на в.Ботев, така и на други РР станции, например Марин Петров, Христо Марков, Борис Кръстев и др.


2.ПРЕДАВАНЕ НА ОБЕКТА

На 20 юни 1955г. пристигнах в Калофер с първите сандъци радиорелейна апаратура. Пътувах с камион “МАН” от гаража на министерството с шофьора бай Евтим. Няма да забравя колко добър, опитен и спокоен беше той. По-късно той стана първия шофьор на първата ПТС кола от фирмата ПАЙ закупена през 1958г. Пътувахме по старото подбалканско шосе, новата магистрала още не съществуваше, което бе със стара, на места изровена чакълеста настилка. На много места по острите завои по “Козница” МАН-а не можеше да ги мине поради големите си размери и бай Евтим трябваше да прави сложни маневри напред-назад за да ги преодолее.
В Калофер стоварихме сандъците в едно помещение на местното ТКЗС. На 23 юни пристигна ръководството на трудови войски от старозагорското поделение начело с командира му полковник Делчев и офицерите м-р Андреев, старши лейтенант Румен, който щеше да бъде командир на трудоваците и технически ръководител на строежа, един старшина – домакин и снабдител на обекта и още няколко офицери. От нашето министерство официален представител беше инж.Василев от отдел капитално строителство. Той трябваше да предаде обекта за строителството на трудоваците.
Тръгнахме по класическия път на катърите: Калофер, Паниците, Селски бук, Шипченска мандра, Високия егрек, Маринка, Малкия юмрук, в. Ботев. В Селския бук на полянката малка преди да пресечем р.Тунджа спряхме за почивка и да закусим. Офицерите закрепиха един лист от заявление на една бука и решиха да пробват стрелба с пистолет. Повечето не улучиха. Дадоха и на мен да стрелям и естествено с първия патрон не уцелих, а с втория закачих края на листа. После пресякохме Тунджа и продължихме нагоре.
Втората почивка направихме на Шипченска мандра, малки скалички на почти хоризонтално било след като пътеката излезе от Селския бук. В дясно, на изток са стръмните склонове към шумяща долу все още малка Тунджа. На запад – не много широкото плато, което завършва със стръмни склонове, на места с отвесни скали над скокотливата Бъзовица, а от отсрещния бряг започват стръмните и мощни плещи на Юмрука. На юг е почти равно било около 500 метра, след което стръмното слиза надолу и завършва със стръмнината Рудината. На север след не дълъг и широк терен с малък наклон започва широкото и обрасло с трева и нагъсто разположени туфи от ярдъч / смрики / започва по-стръмното и дълго плато-склон на Параджишки чал /Параджика/.
Продължихме по катърджийската пътека отначало почти хоризонтално, подсичане на Параджика, в западното – северо -западното направление, после на северозапад по тревист терен с неголям наклон, стигаме Високият егрек. От там по почти хоризонтална пътека излизаме на Маринка, седловината която отделя Северна от Южна България. На юг от нея започва р. Бъзовица, а на север – отвесите на Северния Джемдем. На запад стърчат северните отвеси на Параджика, Мара Гидик, Турския рид, а долу селата Острец, Ново село, Зла река и Видима. И тук малка почивка, глътка вода от най-студеното и най-високото изворче на Стара планина – изворчето Маринка и отново нагоре. Трудно бе за п-к Делчев, който имаше сериозни болки в краката. Изкачването на Малкия юмрук трая около един час. Някъде към 13.30 часа бяхме на върха.
Инж.Василев на място обясни плановете за строителството и даде подробни обяснения за транспорта, организацията на строителството и сроковете. Сезонът беше напреднал и трябваше да се бърза. Полковник Делчев се оказа рядко добър организатор и делови човек. Веднага на място разпореди работите на подчинените си, организирането на битовото обслужване на трудоваците, помощното строителство, спане, храна, снабдяване с хранителни продукти, вода, строителни и др.материали, инвентар и т.н. В резултат на тези енергични мерки още в следващите два-три дни потече поток от хора, материали, инструменти и др. към Паниците и върха. Основните складове на поделението бяха в Казанлък. В Калофер за постоянно остана старшината да се грижи за снабдяването на всичко необходимо за трудоваците и строежа. До Паниците материалите се извозваха с камион, а от там до върха по катърджийската пътека с катъри – 17 километра по документацията на проекта. Един катър изнасяше 100 килограма товар и заплащането ставаше по 1.05 лв. за килограм товар. Превоза се организираше от задругата “Пренос-Превоз” в Калофер с председател Кольо “Пътеката” и счетоводителят Гочо Груев. Проблемите бяха много, както със снабдяването и извозването на материалите, така и горе на върха. Там бяха много по-големи, а такива проблеми бяха битовото устройване на трудоваците и моя милост, водата за пиене и строителството, складирането на материали, инвентар, дърва, въглища, складиране на апаратурата и най-важното – времето. На 2376 метра надморска височина, на климатичната граница между Северна и Южна България, при 50 слънчеви дни в годината, климатичните условия за строителството бяха тежки, времето трудно предвидимо, носещо чести и внезапни изненади. С върха нямаше надеждна връзка. Метеоролозите разполагаха с една военна радиостанция, с която подържаха връзка с летище Карлово, където предаваха метеорологичните наблюдения, но тя не работеше редовно. Причината беше липса на захранване. Акумулаторите бяха стари и изискваха често зареждане. Малкото бензиново агрегат че с което се зареждаха беше старо, трудно се палеше, а често изобщо не работеше. Понякога със седмици върха оставаше без всякаква връзка. Основните ни връзки с Калофер бяха чрез куриери до пощата.
Междувременно аз се завърнах в София, за да докладвам за положението. Предупредих отдела, че строителството започва късно и едва ли ще завърши до първия сняг. Към Калофер започнаха ежеседмично да пътуват камиони натоварени със сандъци с апаратура, материали, антени, станоци и др. Прекарахме пет комплекта РР станции RVG 903 и два комплекта RVG 905.
За захранване към комплекта имаше акумулаторна батерия 144 АЧ открит тип, умформер 24/220 V и малък бензинов агрегат 220 V. Топалов допълнително бе намерил и достави още две акумулаторни батерии по 440 АЧ и два стари малки бензинови агрегата за 220 V, “Дойц” и “Бенц”, които можеха да захранват най-много до две стойки. Малко по-късно от ГДР пристигна съвсем нов дизелов електроагрегат 220 V, 25 КVА, монтиран на едноосна колесарка с теглич за прикачване към камион. Целия този багаж трябваше да се извози на върха. Апаратурите и резервните части извозих и складирах в ученическата почивна станция на Стара Загора на Паниците с домакин бай Васил “Заека”. Антените и станоците бяха в двора на пощата. Освен това трябваше да се извози и гориво за агрегатите, бензин, нафта, масла. Бяха ми доставили 100 двеста литрови варела за нафта и 20 сто литрови за бензин. Трябваше да се изкарат няколко тона въглища, около 20 кубически метра дърва. Оловните батерии тежаха с тонове. Трябваше да се сглобят на място, да се изкара около 100 литра концентрирана сярна киселина, оловна вана за разреждане на киселината, дестилатор за дестилиране на вода за акумулаторните батерии. А бях сам. Даже нямах още заповед за назначение и се водех в командировка. Едва след 1-ви август бе уреден щата и ми бе издадена заповед за началник на “Пункт С” – от 1. ІХ. 1955 г.
Подготвителните работи по строежа и извозване на оборудване, инструменти, материали, устройване битово на трудоваците и други нещо отне повече от месец. Първата копка за строежа беше направена на 1-ви септември. Аз сновях между Калофер, София, Паниците и върха по организиране на превоза не само на нашите товари, но и тези на трудоваците.
Проекта за РР станция “Пункт С” (в.Ботев), беше разработен както вече споменах от арх.Драган Иванов, опитен планинар и бивш домакин на х.Кумата на Витоша. Проекта предвиждаше да се използва за нашите нужди целия първи етаж на МТО станцията, като към нея се пристрои на северната и страна нова постройка на два етажа с тераса за антените и приземен етаж за агрегатите. На приложените скици е показано старото и новото разположения на помещенията. Трудоваците се настаниха в туристическата стая в която имаше двуетажни нари и готварска печка. Там беше както за тях, така и за нас по-късно столова, кухня и спалня за няколко души. Долните източни стаи бяха една до друга, като във втората, по-малката се влизаше през първата стая. Аз се настаних в нея. Беше около 3x4 метра, без комин с едно прозорче на изток. Беше ми спалня, канцелария и лаборатория. В нея бяха лекарствата, инжекциите, превързочните материали, шини и др. На обща стойност около 5000 лв., които бях закупил по списък даден ми от щатния спасител Стефан Камбуров в ПСС към БЧК. Първата стая се ползваше още от наблюдателите. В нея се намираше радиостанцията и едно легло, което по-късно ползваше Марин Петров.
В проекта се предвиждаше етажите на новата сграда да се свържат със съответните етажи на старата сграда и да се изгради покрита площадка за антените.
Целите, които се поставяха пред РР станцията на в.Ботев бяха следните:
1. Да се създаде РР връзка с Плевен и Стара Загора, а от там към Бургас
2. Да се създаде радиорелеен канал за телефонни връзки и радиофоничен канал за подаване програмата на Радио София до новостроящия се мощен средновълнов предавател край Плевен.
3. Да се провери възможността за работа и експлоатация на РР станция на такава височина и тежки метеорологични условия.
4. Да се направят продължителни целогодишни наблюдения за електрическите и енергийни характеристики на радиорелейни трасета с голяма разлика във височините при резки климатични промени, различна ориентация на антените по отношение на посоката изток-запад, когато сутрин около изгрев слънце и вечер около залез слънце се получават значителни затихвания по такива трасета и вариации на електромагнитното поле (според литературни източници).
5. Да се проучат и подготвят възможностите за усвояване на върха за изграждане на мощен телевизионен предавател и УКВ-ЧМ предаватели за облъчване на голяма част от територията на страната.
В литературата по това време нямаше много подробности у нас по тези въпроси и трябваше сами да ги проучваме. Благоприятни отговори на тези въпроси решаваше много технически и икономически въпроси свързани с увеличаване броя и качеството на междуградските и международни телефонни връзки и изграждането на бъдеща ТВ и УКВ-ЧМ мрежа по най-икономичен начин за страната. До тогава това си го представях като по-близко и по-далечно бъдеще, особено за телевизията, а в същност то стана предстоящо само след три години. Това което за мен беше илюзия ставаше близка реалност. Средствата които се отпускаха за РР линиите бяха оскъдни, тъй като така наричаните от нас “жичкари”, хора от ТТ управлението, имаха превес в министерството и за тях се отпускаха милиони левове за полагане на скъпи междуградски високочестотни кабели. Например кабела София-Пловдив около 120 милиона лева и кабела Велико Търново-Стара Загора от порядъка на 50 милиона лева. Инж.Харизанов и инж.Донев рязко се противо-поставиха на РР линии, държейки на техните ТТ линии и кабели като “по-сигурни”, въпреки че РР линии по-късно се оказаха по-надеждни и по-малко уязвими на външни въздействия.
Така стояха нещата в началото на 1955 г. Даже в самото Радиоуправление нямаше абсолютна увереност в успеха на начинанието и имаше колебаещи се. Самия ген.Пейчев не се е решавал да каже “да” или “не” за проекта още тази година да започне изграждането на РР станция на в. Ботев, но началника на радиоуправлението Н. Велев използвал неговото отсъствие от страната и като негов заместник успял да изкара Министерско постановление за изграждане на РР станция на в. Ботев още през 1955г. Това бе голям успех. Самите съоръжения бяха планирани вече в комплексната доставка на предавателя за Плевен като съоръжения не изискващи монтаж. Те работеха в обхвата от 1200 до 1470 MHz с изходна мощност 9 вата.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 09 и 34
________________________________________



3. В НАДПРЕВАРА С ВРЕМЕТО

От София непрекъснато пристигаха материали, които се трупаха на Паниците. Там прекарах и тези от ТКЗС-то. На Паниците трудоваците трупаха пясък, цимент, тухли, вар, бетонно желязо, дъски, инвентар, храна и др. Беше като във военна обстановка. Помагах при организирането на превоза. Катърите от Калофер не достигаха. Накарах задругата да събере още катъри и катърджии от съседните села Тъжа и Остеново. Тези които имаха по един катър си закупуваха още по един или два, защото само от един курс до върха печалбата им се удвояваше или утрояваше. Катърджиите обикновено правеха за две денонощия два курса, а на третия ден оставаха катърите да почиват и да пасът по ливадите. Тръгваха от Паниците сутрин между 4-5 часа и към 11-12 часа бяха на върха, разтоварваха товарите си и слизаха. Само много лошо време ги спираше да не излязат на върха. Излизаха при силен вятър, в мъгла, при не много силен дъжд, а често и в буря.
Транспорта тръгна добре. Имаше дни когато успявах да изкарам до 120 катъра на върха, това правеше 12 тона товар, но за това се налагаше през няколко дни да слизам до Калофер. Бях в добра физическа форма и за мен бе истинско удоволствие да слизам и да се качвам на върха по различни маршрути и по различна време. Често слизах през хижа Рай. Обичах този маршрут като най-къс, а най-често слизах привечер, преспивах на терасата отвън на хижата и се любувах на звездното небе. Бай Иван винаги ме посрещаше радушно и със сладки приказки. Често намирах и приятели туристи от София и Пловдив. Сутрин рано тръгвах и към 8 часа бивах на Паниците или в Калофер. В пощата на втория етаж Видолов ми беше предоставил една стая за почивка и спане, а също и за склад на някои дребни неща. Освен това най-добрия ми катърджия бай Тодор Апиков също ми бе предоставил една стаичка на втория етаж в къщата си, която беше на тихо място близо до площада, където понякога отсядах, особено когато рано сутрин трябваше да тръгвам с него или други катърджии за върха. Натисках постоянно старшината на трудоваците да бърза с доставката на материали, а аз осигурявах изкатерването им от Паниците. Не допусках до края на строителния сезон нито един ден престой на трудоваците поради липса на материали за работа. Подържах връзка постоянно със София. Непрекъснато настоявах да се бърза и да ми се прати поне още един човек в помощ. Все ме водеха в командировка и заповедта за назначаването ми за началник на “Пункт С” дойде едва на 1-ви септември 1955 г. Една от причините за това забавяне беше утвърждаване на щата и изкарване на Министерско постановление за 50% увеличение на заплатите ни за тежки битови условия така, както това на МТО наблюдателите. До върха излизах за 6-7 часа от Калофер. Често обаче преспивах и на Паниците при бай Васил “Заека” и за около 4 часа през Рудината или х. Рай излизах на върха. Тежах около 55-57 кг. и бях лек като перце. Нищо не ми тежеше освен раницата и неразделния ми пикел, който беше добро оръжие срещу овчарските песове на местните или каракачански кучета, които не бяха много любезни.
През месец август ми изпратиха първият техник – Марин Петров от РПЦ Челопечене, т.е. мой човек. Беше як шоп от същото село. Когато постъпих в РПЦ през 1953 г., той беше домакин на станцията, но следваше задочно слаботоковият техникум. Беше се дипломирал и пожелал да дойде да работи при мен. Познавах го добре. Здрав и силен физически, добър другар и работник. Правеше всичко каквото му се кажеше, винаги добродушен, тих, усмихнат, контактен, умеещ да завързва приятелства, да понася шеги и закачки и сам да се шегува. При споровете умееше да бъде арбитър и да помирява хората. Никога не създаваше нито влизаше в конфликтни ситуации. Беше верен и предан другар. Винаги съм разчитал на него и той ми беше дясната ръка. По-късно останалите ми техници и помощен персонал го бяха приели безгласно като мой заместник без да съм издавал нито писмена, нито устна заповед. Той бе извоювал това с работата си, държанието и авторитета си. Когато напусках върха винаги го оставях като мой заместник и бях спокоен, че ако се случи нещо ще се справи по най-целесъобразен начин и ще намери как да ме осведоми какво е положението на обекта и хората. Беше много съобразителен, инициативен и толерантен.
И така, през август станахме двама. Вече бяхме “колектив”. Марин бързо навлезе в обстановката и понеже беше много контактен бързо завърза много познанства и набра информация за хората с които работехме, а и за много други не само от Калофер, но и от съседните села. Когато беше в Калофер, вечер отиваше в пощата, освобождаваше телефонистката и сам сядаше да обслужва номератора на централата. Ставаше доброволен телефонист. Скоро опозна телефонистите от съседните градове и села от Карлово до Казанлък и даже и по.далечни станции. Връзките му се разшириха извънредно много.
В началото на септември от отдела Топалов ми съобщи, че имам отпуснат щат за домакин, а от нова година ще имам още трима техници. Веднага възложих на Марин да търси подходящ човек от Калофер за домакин. Тази новина бързо се разпространи из града. Скоро ми се обади един от катърджиите от Калофер. Казваше се Кольо “Фънека”. Беше сляп с едното око. Знаехме се добре с него, защото се оказа че преди години бил мандраджия при един чорбаджия в родното ми село Алдомировци, Софийско. Затова ме имаше за свой и често ми говореше за неговият чорбаджия и нашенски обичаи. Помоли ме да направя едно добро дело, да взема на работа за домакин едно момче на име Димитър Шипков. Било кръгло сираче. Не зная дали му беше някакъв роднина, но явно желаеше да направи нещо добро за него. Междувременно вече имаше и други кандидати, защото усетих засилено внимание към мен, като покани за гостуване, опити да ме черпят, когато отивах в ресторанта да се храня и т.н., но нали не пиех и не пушех, беше им трудно да се сближат с мене по класическия начин. Имаше двама много напористи, а после и много хитри катърджии, на които по-късно бях измислил прякора Миладин и Костадин, понеже бяха винаги заедно и все гледаха да надхитрят другите.
Възложих на Марин да направи кадрово проучване, а аз чрез Кольо Пътеката и Гочо Груев понаучих някои неща. Те си бяха местни хора и се знаеха кой какъв е и какво чини. За Миладин и Костадин разбрах, че са “десето септемврийци” и големи дяволи. “Хич не ти трябват, само ще ти направят беля” беше техният съвет. Наскоро пак бях в Калофер и влязох в книжарницата близо срещу паметника на Калифер войвода да си купя някоя книга за четене. За първи път влизах там, но книжарят вече ме познаваше и ме заговори. Каза ми че е чичо на Димитър Шипков (по прякор Митко Шипката) и че момчето е само и без работа. Отслужил е войник. “Бедно е. Иначе е добро, ще слуша”. Ако може да го взема на работа. Казах му да ми се обади. Вечерта то дойде при мен в пощата. Малко стеснително разказа за себе си. Имаше червено петно на едната страна на лицето си. Беше с дебели чувствителни устни, черна, малко къдрава коса, прав нос, големи но малко тъжни очи. Беше подтиснат и свит. Почувствах мъката му на кръгъл сирак, а също че е добро момче. Реших да го взема. Марин също го одобри. И не се излъгахме. По-късно със задоволство разбрах, че хората в Калофер искрено са одобрили нашият избор. Въпреки неопитността си и началния страх от планината той стана не само добър работник, но и прекрасен другар. Горе на върха той израсна като човек, укрепна психически, придоби самостоятелност, почувства се равен на другите, уверен в себе си, укрепи вярата си в хората, стана личност.
Сега вече бяхме трима и работата ни стана по-лека. Митко познаваше хората от Калофер и бързо извършваше всякаква работа която му възлагахме. Основната се състоеше в търсене на хора за работа, катърджии, колари ( арабаджии), майстори и други, да прави разни покупки, да приема пратки от София, да подържа хигиената на нашите стаи и т.н. Справяше се отлично. И за него и за нас работното време беше 24 часа на денонощието освен спането, независимо къде спяхме. Времето ни за сън беше второстепенно и не много, нито пък редовно. Ставаше се обикновено в 5-6 часа сутрин, а когато се тръгваше от Калофер за върха, обикновено се ставахме в 4 часа, а в някои случаи и в 3.Пътуването до върха според времето, избрания маршрут и товара който се носеше в раницата траеше от 8 до 10 часа, като през зимата и повече. Разстоянието от Калофер през Паниците и по катърджийската пътека беше 25 километра, а само от Паниците – 17 километра според проектодокументацията на арх.Драго Иванов и по тези разстояния се плащаше тарифата за превозите. По-късно за коларите това разстояние се увеличи, тъй като те излизаха през Заногата, Муньов камък и Пирова ливада и за тях заплащането стана около 200 лева на кола за един курс.
Пътуването през х.Рай и Рудината е по-късо, но поради стръмнините които трябваше да се преодоляват по време, пътуването е почти същото. Винаги трябваше да се тръгва рано от Калофер, защото времето в Балкана е нестабилно. Рядко се случваше след 10-11 часа на върха да е ясно. Почти винаги се появяваха облаци и върхът попадаше в мъгли и едва привечер пак се изясняваше. Затова трябваше да спазваме основния лозунг на планинарите “До зори се шепне на жена, а до пладне се минава планина”.
Зимно време основният ни път беше през Рудината. Когато багажа ни биваше повече от 20кг. на раница, обикновено наемахме катър да го изкара до подножието на Рудината. По нататък беше “яка ни гърбина”
Керванът от катъри работеше безспирно. Горе се работеше усилено, но строителството вървеше бавно. Не можеше да се бърза, защото основите и мазето се копаеха на ръка в скала. Това бавеше полагането на основите. За да се ускори работата по изкопаване на основите, ръководителят на трудоваците Румен предложи на няколко яки момчета, че ако изкопаят основите и мазето до 5 септември ще им даде по 10 дни отпуска. Ефекта беше, че момчетата го направиха и заслужено заминаха да си починат. До 9-ти септември бяха издигнати основите до около 1 метър височина каменна зидария. На 8 септември, след обяд трудоваците бяха пуснати в отпуск до 12 септември включително. На върха те бяха изградили една малка дървена барака и бяха опънали една голяма палатка в която складираха инвентар, цимент, вар и др. материали. Нашите материали и апаратурата бяха опаковани в сандъци и складирани на открито, с изключение на някои дребни резервни части и монтажни материали. Трите дни 9, 10 и 11 септември бяха празници. Имах да уреждам редица въпроси в Министерството, като запасяване с храна за зимата, специално облекло, одеала, чаршафи, битов инвентар и др., затова реших да замина за София и да се видя с близките си. На 8 септември с Марин решихме да слезем в Карлово през х.В.Левски Не бях ходил там и не познавах пътя затова от туристическа гледна точка това ходене ми беше много интересно, още повече от ПСС в София Стефан Камбуров ми беше казал, че домакин на хижата е Димитър Цветков (Митака), мой близък приятел от планината. Като студент в художествената академия той беше алпинист от алпийската секция на Академик, а аз от алпийската секция на ДСО Строител. Двете секции много често работехме заедно, тъй като нашият инструктор Андрей Тодоров преди е бил инструктор на Академик. Освен това и двамата бяхме членове на ПСС, бяхме участвали в много акции и дежурства, в общи походи по Рила и Пирин. Беше добър художник и бе избрал планината за свой декор и обект за рисуване.
Нали вървях за първи път по този маршрут, без карта и без ясна маркировка, малко пообърках пътя. При навлизане на пътеката в началото на гората над х.Левски, пътеката се раздвояваше. Тази в дясно бе по-ясно очертана и вървеше почти хоризонтално по склона. И ние тръгнахме по нея, но някъде в подножието на в.Костенурката се усетих че сме сбъркали и че не сме на прав път, затова се върнахме и поехме пътеката малко по-вляво и която слизаше надолу в гората. Скоро се озовахме на х.Левски.
Митака ни посрещна радушно. Не бяхме се виждали повече от три години. Беше научил вече, че аз съм началник на върха, макар че всъщност бях хамалина на върха. Радваше се че сме съседи макар и на 4-5 часа един от друг. На хижата нямаше още никой. Беше чисто и подредено. Той работеше с майка си баба Цветана, стройна, прибрана и строга домакиня. Държеше идеален ред и чистота в хижата, което много ме изненада, като знаех колко небрежен, разхвърлян и мързелив е Митака като всеки художник. Не напразна девиза му беше “От лежане и топло никой не е умрял”. Но всичко се изясни и си дойде на мястото когато разбрах, че той е управител на хижата, а баба Цветана е домакин. А да нарежда и да дава съвети много му допадаше. Цена нямаше. Но слабостите са си слабости, а другарството си е другарство. Не веднъж и дваж сме били по походи и акции в планината. Не веднъж сме се мотали в снежни бури по Рила и Пирин. Затова срещата ни след близо 4 години беше повече от сърдечна. Среща на бойни другари и нещо повече – сега вече съседи.
Вечерта премина в спомени за преживяното по планините, за приятели планинари, за тези които го посещават, особено за алпинистите от Пловдив, много от които познавах и аз, а с някои от тях бяхме заедно на третия републикански курс за инструктори по алпинизъм през 1952г. на х.Мальовица с началник на лагера Петър Златев и главен технически ръководител Цанко Бангиев завеждащ Републиканската Секция по Алпинизъм. Това бяха Кафтата, Васко Василев и др. Пловдивчани били най-честите посетители на Митака, Но не липсвали често и гости от София. Така изкарахме до късни доби, а сутринта топъл билков чай. Преди да си тръгна, Митака ме покани: Ела да ти покажа Пръскалото, неговата гордост. И действително само на десетина минути път той ни заведе да видим неговото “Карловско” пръскало – не голям но красив водопад на юг от хижата. Заслужаваше да се гордее с него. След това с Марин поехме към Карлово. Пътеката водеше покрай реката през буковата гора. Реката беше чиста като сълза, на места с по-малки или по-големи вирчета и малки скокотливи водопадчета, чиито дъна се виждаха сякаш нямаше вода. Толкова чисти бяха. От ляво на реката, стръмни участъци, на места скалисти, обрасли с гора, а от дясно някъде горе вървеше билото на Стара планина с върховете Саръ кая, Костенурката, Купените и Амбарица. След известно време реката и пътеката свиват на юг и през х.Балкански рози и х.Червен кръст за около 4 часа бяхме в Карлово. Марин замина за Калофер, а аз за София.

4. БУРЯТА

След уреждане на служебните въпроси в управлението на 14 септември бях отново на върха. На 10 септември през върха бе преминала страхотна буря. Ураганен вятър разкъсал палатката и цимента се намокрил. Каменното корито, каквото представляваше изкопаното мазе бе пълно с вода. Тя беше размила не втвърденият цимент на зидарията и изградените основи в по-голямата си част рухнали. Навсякъде се пилееха разхвърляни предмети, материали, преобърнати сандъци, разпръснати варели, пясъкът бе разпилян и частично отнесен. За зла беда на 11 септември привечер пристигнал зам.министъра на правителството Райко Дамянов с няколко човека да се види с Благо, да преспи, да си направи ходенето по Балкана и през хижа Мазалат и хижа Узана да се прибере в Габрово. Естествено видяното на върха след бурята го е впечатлило и след като се върнал в София написал до нашият министър доста трогателно и “любезно” писмо в смисъл, че на върха не се работи, има безстопанственост, пилеят се материали. Описал картината, която и аз заварих.
Интересна е срещата му с Благо с когото бяха близки приятели от миналото и свързани с партизанското движение по време на войната. Групата пристигнала надвечер след залез слънце идвайки от х. Левски. Поискали да влязат в наблюдателницата, но моя домакин Шипката не ги пуснал. Обекта се водеше поверителен, а освен това нямаше никаква възможност да се приемат външни хора, дори и наши близки. Затова на съседните хижи Тъжа, Рай и Левски бяха поставени предупредителни съобщения, че на върха не може да се влиза и пребивава в наблюдателницата поради строителството. Домакините хижари устно също обясняваха обстановката. С Благо се бяхме разбрали, че свои хора, приятели и туристи той може да приема в своите стаи. Имаше приятели туристи от цялата страна и често ги настаняваше в стаята си, а той спеше на площадката на стълбището на втория етаж. Така че когато Митко спрял Райко Дамянов, той го попитал може ли да излезе наблюдателят. Митко извикал Благо. Групата стояла в полумрака на площадката пред вратата, а само Райко Дамянов бил влязъл в антрето. Благо веднага го познал, но се престорил че не го познава. Той попитал:
- Може ли да вляза?
- Нали са ви казали че не може, - отвърнал Благо. - Тук се строи пък е и забранено.
- А може ли да пием по един чай, - продължил Р.Дамянов.
- Е-е-е, - извикал Благо. – Виждал съм нахални хора ама като
вас не съм. Казва им се че не може да влязат, а те искат и чай.
- Абе Благо, - рекъл Дамянов, белким за един министър няма да се намери едно място.
Благо, както беше нисичък и обичаше да си прави шеги с
приятелите си леко го ръгнал с лакътя в корема и весело му казал:
- Видя ли какво направихте. За туристите не мислите. Хайде влизайте и да не сте казали някому че съм ви пуснал.
После вечерта преминала не само с топъл чай, а и със много
други неща, приятелски разговори, спомени от миналото, за близки и приятели, за планината.
На 15 септември получих съобщение по катърджиите от началника на пощата Видолов, че трябва да сляза в Калофер и да се обадя на ген. Пейчев. Нямахме връзка със света освен чрез куриери. Останах озадачен. При генерала бях само преди три дни. Въпреки това още същият ден слязох и се обадих. Ген. Пейчев ме попита какво е положението на върха. Има ли нещо особено. Беше много спокоен и внимателен. Винаги искаше обективно и точно да знае нещата. Никога не избързваше с оценки, не заповядваше, не нареждаше преди да се убеди че това което иска е възможно, че може да се извърши в реални срокове, както винаги предварително питаше изпълнителя. Този му стил на работа и доверието към хората с които работеше беше нещо необичайно, но затова пък хората работеха с небивал ентусиазъм, желание и удоволствие.
Този път освен за здравето и настроението ми, как са Марин и Митко се интересуваше как върви строителството, какво правят трудоваците. Обясних подробно всичко и особено за положението след бурята. Разбрах че това го интересува най-много. Попита ме вярно ли е че цимента е измокрен и разпилян и т.н. Как е станало това. Обясних подробно всичко. Тогава той ми каза, че нашият министър е получил писмо от др. Райко Дамянов, в което се твърди че на върха не се работи и цари безстопанственост. Обясних че това не е така, че условията са такива, а по празниците трудоваците бяха в отпуск малко да си починат.
- Слушай Данаилов, - каза генерала. Картината ми е ясна. Но
Министъра едва ли ще разбере от мене това, което ми съобщаваш и ще ми повярва. Най-добре ти да дойдеш и да обясниш всичко.
На другия ден с влака в 6.30 часа, заминах за София. Същият ден след обяд с ген.Пейчев бяхме при министър Ц. Драгойчева. След обичайното “как сме” и как върви строителството, обясних подробно всичко и особено положението след бурята. Защо се е получило така. Липсата на помещения за складове. Условията при които си работи. Липса на път. Тежките и непредсказуеми климатични условия. Превоза на всичко става с катъри. Всичко се работи на ръка, защото няма и не може да се работи с техника. Няма електроенергия, няма връзка с базата в Калофер и на Паниците. Няма вода. Даже водата за строителството се носи с катъри от едно изворче с много малък дебит под Малкия Юмрук на 1100 метра. За да се напълнят 4 туби, трябва около 1 час време. Министър Драгойчева разбра положението и се убеди, че горе не само се работеше, но се работеше истински и че хората се борят с времето и с разстоянията, с битовите условия и височината. Неприятностите от писмото на м-р Р. Дамянов бяха отстранени. Ген. Пейчев ми благодари, изпрати ме топло с пожелание за хубаво време и на следващия ден отново заминах за Калофер и върхът. Във влака, обаче, ми дойде една интересна мисъл: “Дали Благо не е позасилил пред Р. Дамянов някои неща с цел да се натисне от по-високо място и строителството да се ускори”. И той и аз бяхме убедени, че няма да стигнем до покрив преди да падне първият сняг. Та тук още през октомври понякога пада снегът, а трябваше да се отлеят три бетонни плочи,колоните и трегерите на антенната площадка. Но когато се качих на върха Благо го нямаше, беше слязъл в Острец. После работата така ме завъртя, че забравих да го питам за това.
Времето напредваше неуморимо. Кое по-напред?… Освен строежа, трябва да се запасим с бензин, нафта, масло, въглища, дърва, храна. Да се изкарат сандъците с апаратурата, антените, станоците, агрегатите, дизела и още много други неща. Трябваше ни храна поне за още 5-6 месеца, а пари нямаше. Нямало параграф, по който да ни отпускат пари за продукти. За сега се снабдявахме със средствата от собствените си заплати. Същото правеха и наблюдателите, но на тях им даваха аванс за няколко месеца напред за да се запасят с продукти за зимата. За нас този въпрос не беше уреден и на няколко пъти го поставях в управлението, но там смятаха други неща за по-важни и не бързаха.
Първата ми работа беше да изкарам антените и станоците за тях. Затова организирах пет волски коли с обещанието аз да ги водя и да кажа как да натоварят и укрепят антените, параболи с диаметър 2,5 метра и тегло 185кг. Цял един преди обяд в Калофер ги товарихме и обвързвахме. Бяхме махнали страничните ритли на колите. Антените бяха с отвора нагоре, тъй като основната тежест беше в основната им част с крепежните елементи към станоците. Там беше и по-удобно за завързването им към основните дъски и ока на колите. Кервана поведох по познатият ми път от 1953 година. До вечерта излязохме на Пирова поляна и там бивакувахме. На Муньов камък нямахме големи проблеми, тъй като товарите не бяха тежки, а воловете яки и теглеха право нагоре. Само на няколко пъти се наложи да подпомагаме воловете, но бяхме шест човека и нямахме проблеми. На следващият ден беше по-леко. От Пирова ливада нямахме никакви проблеми. Към обяд бяхме на върха. Така маркирахме и прокарахме коларският път за върха по който после арабаджиите сами се справяха и извозваха материалите, които ни можеше да се товарят на катъри, включително и дограмата за новата сграда. За един курс на кола се плащаше около 200 лв. И коларите бяха много доволни от тази цена и си вършеха добре работата. Въглищата ги изкарахме с катърите, защото ни излезе по-евтино, а за дървата се уговорихме с бай Тодор Апика да ги насече в гората и да ги изкара с два катъра, общо 16 куб.м.
Остана най-трудното – изкарването на дизеловия агрегат. Беше закрепен на двуколка с гумени колела и тежеше общо повече от два тона. Прецених, че за да ги изтеглим по най-големите стръмнини Муньов камък и Малкия юмрук ще ми трябват поне пет чифта волове. Проблема беше в това как да се впрегнат, така че всеки чифт да поеме приблизително равна част от товара. Коларите ги впрегнаха така, че процепите с яремите на воловете да са свързани един за друг посредством железни жегли. Като гледах тази дълга верига близо 10 метра, хрумна ми мисълта: “ами ако се скъса някъде”. Прегледах всички тегличи и въпреки доброто им състояние, не се успокоих. Алпийското ми чувство за сигурност при всички обстоятелства не ме изостави. Спомних си думите на колари от село, които при товарене на сено и снопи, като обвързваха товара казваха: “Като връзваш, трябва да плачеш, за да пееш когато караш”. Затова взех едно стоманено въже, завързах го за теглича на агрегата, после с две дълги спирали около теглича направих възел около жеглата на първият чифт волове. После по същият начин направих това и на другите. По този начин всеки чифт волове имаше двойна връзка с товара. Въжето не можеше да се скъса. Беше достатъчно дебело. Освен това наех двама души пешаци, които да вървят непосредствено след колелата на агрегата с по едно дървено трупче, така че при спиране или внезапно отпускане на впряга веднага да ги подлагат под колелата и така да ги запънат. Това бе необходима особено за стръмните участъци, където се налагаше често спиране. За всеки случай взех и едно дълго въже като трета мярка и комплект блоки, скрипци с които надзорниците да опъват проводниците на ТТ линиите. Тези три нещо осигуриха успеха ни и предотвратиха две катастрофи с агрегата. Първото изпитание дойде при навлизане в ниската част на гората на пътя още преди Заногата. На един много остър завой на пътя впряга отмина завоя, а агрегата още не бе навлязъл в него. В резултат на това воловете дръпнаха агрегата почти напряко, дясното колело излезе от пътя, смъкна се по ниско и агрегата щеше да се обърне и падне в дерето. Спряхме. Агрегата се беше наклонил силно. Ако беше само с един чифт нямаше да има проблем . Завоя щеше да се вземе лесно. Да се изправят воловете да теглят направо в една линия беше невъзможно понеже целият ляв край на пътя бе скосен в стръмен склон с гъста букова гора. Тогава дойдоха на помощ блоките. Завързах резервното въже за теглича на агрегата, а блоките за дънера на една бука така че да ги изтегля на пътя. Това стана бързо и лесно. После пак с блоките придвижих агрегата до самия завой, прекарах го през него и го изправих в правата линия на впряга след завоя. После продължихме бавно по пътя и привечер спряхме на Заграденица, преди Муньов камък за да бивакуваме. Нощта беше топла и тиха. Спахме добре на открито.
Рано сутринта започна трудния щурм на Муньов камък. Серпентини не можеха да се правят с този дълъг впряг поради ограниченото пространство за маневрираме. Теглеше се право нагоре по склона с чести почивки. Трупчетата свършиха чудесна работа. Късно след обяд излязохме на Пирова ливада. Продължихме нагоре още около километър и спряхме за бивакуване. Бях го предвидил и си бях взел за тази цел една алпийска палатка. Опънах я и почти по тъмно влязох в нея. Поканих от коларите който иска да влезе. Имаше място за още двама. Те не пожелаха, имали си дебели дрехи и с малко снизхождение изгледаха палатката. Само един от пешаците пожела да влезе. Останалите се настаниха под агрегата. Колко сме спали не зная, но по едно време се събудих от силни гръмотевици и плюскане на дъжд по палатката. Какво ли правеха коларите? Ослушах се, но не чух говор. После разбрах че са били будни и се криели под агрегата колкото можели, но все пак вятърът ги пообрулил и дъждът понамокрил. Задрямах отново, но не след дълго ме събудиха гласове. Дъждът беше спрял. Едва се зазоряваше. Коларите бяха станали и се готвеха за път. Студът ги караше да бързат. Събрах палатката и отново на път. Теренът беше тревист, наклоните слаби. Само наклона на Параджика беше голям, но поради гладкият тревист терен за петте чифта волове това не представляваше никаква трудност. После до Маринка нямаше проблем. Стръмнината над нея до подножието на Малкия юмрук мина без усложнения. Започваше най-стръмния участък на Малкия юмрук. Бяхме изминали около 150 метра по него. Воловете напъваха с всички сили, когато теглича на втория чифт волове се скъса. Агрегата тръгна назад. Целия товар падна на първия чифт волове и те паднаха на предните си колена. В този момент стоманеното въже обра хлабината, опъна се и товара се пое и от другите волове, а пешаците вече бяха поставили трупчетата. Всички си отдъхнахме. Надолу наклона завършваше с отвесите на северния Джендем. Можех да си представя какво щеше да се случи. Стоманеното въже изигра ролята си. И тук коларите оцениха предвидливостта ми. Последва по-дълга почивка, а после бавно и внимателно преодоляхме останалата част от склона и излязохме на Малкия юмрук до гроба на пловдивските алпинисти. От тук до върха вече нямаше никакви проблеми. Към 13 часа бяхме при наблюдателницата. Разпрегнахме воловете и коларите си тръгнаха. Агрегата го изкарахме за три дни благополучно и с това една голяма грижа от главата ми отпадна.
Освен двамата пешаци бях наел още един трети пешак на име Иван, малко психично болен, за обща работа и като резерв. Беше интересен човек. Ходеше небръснат, с голяма черна брада, стара полицейска шапка, мръсни дрехи и скъсани цървули. На лявата му ръка винаги висеше брадва. Приличаше на горски разбойник или въглищар. Не работеше никъде и през повечето време скиташе из балкана. Беше братовчед на един от коларите. Посрещаше туристите с думите: “Дай малко хляб ”. Коронният му номер беше да седи на мостчето на р. Бъзовица от където започват серпентините на пътеката през буковата гора за х. Рай и да стряска туристите изскачайки внезапно пред тях. За неопитните туристи външният му вид беше страшен, а всъщност беше напълно безобиден. Не беше способен да извърши нищо лошо, така си изкарваше някой комат хляб, но не посягаше да вземе ако не му се даде. Иначе пазеше багажа като куче. Бях го взел от съжаление и да вземе някой лев да си купи цървули. Трябва да кажа, че напълно заслужи храната си и двете надници. Когато коларите си тръгнаха той остана на върха и започна да иска хляб. Благо, който го познаваше добре, каза че ще му даде хляб, но първо да нацепи дърва за печката. Попитах го защо не работи в ТКЗС-то, а той изруга:
- Нема да им работя.
- Защо? – попитах
- Нема да им работя! На такива нема да им работя! – беше
същият отговор.
След като нацепи дърва за 2 – 3 зареждания на печката пак
поиска хляб. Дадох му. Той го взе, сложи го в торбата си и тръгна. Не го яде, защото преди това му бях дал да се нахрани от нашата храна. Повиках го да се върне. Казах му че ще му дадем храна и пари ако поработи някой и друг ден, но той си знаеше своето: “ Не искам да ви работя “ и си замина по пътеката за х. Рай. Беше свикнал със свободата и тя го зовеше.
Септември и октомври времето се задържа добро и даде възможност строителството да напредне. Темпото се засили. До края на септември бе отлята първата бетонна плоча, а през октомври втората и третата. Отляха се колоните и трегерите на антенната площадка. Първият и вторият етаж бяха измазани. Поставиха се прозорците и вратите. Нямаше кой да постави стъклата. Слязох в Калофер да търся джамджия. От Кольо Пътеката узнах, че стъкла можел да постави фотографа в Калофер. Свързах се с него и го изведох на върха. Оказа се че стъклата са много дебели – 6мм. Той не може да ги реже. След няколко не много сполучливи опити успя да постави стъкла на два прозореца и се отказа. Ща не ща, захванах се да уча и този занаят. Не бях поставял стъкла, но бях гледал, а при фотографа бях наблюдавал и забелязал някои негови неудачи. Скоро усвоих своя технология и без да счупя нито едно стъкло, за два дена остъклих всички прозорци и врати, които имаха стъкла. Сградата се запуши, но беше влажна. Мазилката не беше изсъхнала.
До средата на октомври успях да изкарам сто двесталитрови варела с нафта, двадесет столитрови варела с бензин и сто литра масло, материалите за немската и българските акумулаторни батерии – стъкленици, оловни плочи, сепаратори, 100 литра концентрирана сярна киселина, дестилатор за вода от РПТЦ Костинброд. Всичко това беше складирано на открито на около 25 метра пред наблюдателницата. В още неизсъхнала зала на втория етаж внесохме РР уредби, фидерите, измервателните уреди и резервните части, а в мазето агрегатите Бенц и Дойц. За дизела направихме не висок фундамент и след като позасъхна вкарахме и самия дизел, а колесарката остана навън.
За битовите нужди осигурихме само дърва и въглища. Последните складирахме в мазето на наблюдателите, а дървата отвън до източната страна на наблюдателницата. За продуктите все още чакахме от министерството да ни преведат аванс срещу заплатите ни.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 09 и 38
________________________________________

4. ОПИТ ЗА МОНТАЖ

Както казах времето се задържа хубаво необичайно дълго време. Имаше шанс най-важните груби работи да се завършат: покривът, комините, монтажа на стойките за антените и поне една антена за посока София. За монтажните работи липсваха материали. Освен това самите монтажни работи трябваше да се извършат от организацията ПТТ – строй към министерството. Няколко пъти се обаждах на инж.Топалов да бързат поне с изпращане на монтажните материали за да ги изкараме на върха преди да падне сняг, но от София се бавеха по неизвестни на мен причини.
На 15 ноември слязох в Калофер . Трябваше да се срещна със старшината на трудоваците и да уредя някои неща с доставката на материали за строителство, но той беше заминал за Казанлък. Обадих се по телефона в отдела да им кажа че утре ще бъда в Казанлък. Разбрах че тези дни от София ще дойде група от ПТТ-строй и с нея лично инж.Топалов с немски специалист от завода “Рафена”, които да започнат монтажа на РР апаратурите и да пуснат в действие РР станцията. Същия ден заминах за Казанлък да се срещна със старшината. Вечерта времето се заоблачи, а когато на другия ден се събудих в хотела, навън валеше тих напоителен дъжд. Небето беше прихлупено с ниски оловни облаци стигащи до подножието на Балкана. От опит знаех, че при такова положение валежа ще продължи дълго, а горе в планината валежа е от сняг. Стана ми ясно, че строителството на върха вече няма да може да продължи. Беше 16 ноември, а това значеше, че зимата на в.Ботев вече е настъпила и едва ли ще си отиде по-рано от края на месец май. Към 9.30 часа бях в пощата и успях да се свържа с отдела за да ги предупредя да не тръгват, тъй като времето се е влошило и на върха вали сняг. Трябваше да изчакат времето да се оправи. Но колегите от отдела ми съобщиха, че групата вече е тръгнала. С обедния влак за София заедно със старшината се прибрах в Калофер. Дъждът продължаваше да вали. Мъглата беше надвиснала над града. Беше мрачно и неприятно. Всеки планинар знае колко потискаща е такава обстановка. Чудех се какво да правя. С местни хора разменях мнение за времето в Балкана. Единодушно беше мнението им с моето, че горе вали сняг, а сигурно има и буря. На върха бяха Марин, домакина Шипката и трудоваците. Знаех че почти нямат храна и хляб. Хлябът се изкарваше с катъри. Все още нямах опит с този Балкан, затова се допитах до най-добрите си катърджии и балканджии бай Тодор Апика, Стефан Стайков и бай Ботьо бивш домакин на х. Рай, какво мислят и може ли да се излезе на върха с катър. Категорични бяха, категорични че не може да се излезе на върха даже и валежа да спре, защото зимата вече е дошла.
Същият ден 16 ноември след обяд софиянци пристигнаха с един камион: Инж.Топалов, инж.Турлаков, инж.Райков, техника Марин, общия работник Въльо, всички от ПТТ-строй и немския специалист Рихард. Като неофициален придружител беше дошъл с тях и бившият наблюдател от МТО станцията известен с прякора “Тарзан”. Той е бил първия наблюдател на върха, но при едно принудително бивакуване една зимна нощ между х.Рай и в.Ботев някъде в скалите бе загубил от измръзване по четири пръста на ръцете си, без палците и част от пръстите на краката си. По тава време работеше в гаража на пощите и караше един мотор с кош. Като научил че се отива на в.Ботев, решил да дойде и да види много от своите свидни места и свои стари приятели и познати, своята голяма любов – Юмрука, независимо от тежката дан която беше дал. Тарзан беше железен човек. Човек-скала, както го знаеха в Калофер. И действително, когато го видях и се запознах с него останах с впечатлението, че е много силен човек физически и психически. Бях слушал много за него още в София от планинари, от Благо, от бай Васил Пройната и от други калоферци. Но този железен човек сега не издържа. Видях как сълзи потекоха от очите му, когато видя своя Калофер, познатите, приятелите и нас. Талкова се вълнуваше, толкова бяха силни спомените от миналото, просто не можеше да говори. Разбирах го и чувствах мъката му.
Инж.Топалов ме попита какво ще правим. Казах му, че за излизане на върха и дума не може да става. Никой катърджия не би се наел да излезе при такова време даже и без багаж. Бяха докарали необходимите монтажни материали и кабели. Дъждът продължаваше да вали. Естествено, най-добре беше да изчакаме подобрението на времето и омърлушени да седим някъде на топло. От опит знаех, че най-неприятното нещо в планината е да чакаш да се оправи времето. Преспахме в Калофер.
На 17 ноември сутринта дъждът беше спрял, но мъглата се влачеше ниско до подножието на Рудината. Топалов отново настоя да вървим. Явно той нямаше представа какво е зиме в планината, а още по.малко на 2386 метра височина, как изглежда изкачването до там след пресен снеговалеж в мъгла и път без маркировка. Никога не е бил зиме във високата планина, а още по-малко на в.Ботев. Та и аз не познавах зимата на върха. Познавах зимата по Рила, Пирин, Витоша. На Черни връх и Мусала, но какво е на в.Ботев тепърва ми предстоеше да разбера. Първият сняг ме завари в равнината. След повторно настояване на Топалов да вървим се свързах отново с катърджиите. Те отново отказаха. Знаеха възможностите си. Посъветвах се с най-близкия си от тях и най-опитния – бай Тодор Апика. Той беше на същото мнение. Знаех, че ако има и най-малката възможност за успех, той нямаше да откаже. Тогава му предложих следния вариант: Да излезем този ден на х.Рай, да преспим и ако е възможно на другия ден да продължим по пътеката за х.Левски, да излезем на Баш мандра и после да продължим по билото и да излезем на западното седло на върха при необитаемият Карловски туристически заслон и от него да излезем на върха. Бай Тодор, а и други катърджии потвърдиха, че до х.Рай може да се излезе, но за по-нататък не знаеха, защото по този път никой от тях не бе минавал. Аз също не бях минавал и се съмнявах в себе си, но си казвах, че като стигна х.Рай и видя обстановката ще се ориентирам и тогава ще решавам какво да правим.
И така – речено сторено. Бай Тодор доведе двата си катъра. На единия натоварихме личния си багаж, а на другия два чувала с 50 хляба и още някои продукти. Пътя до х.Рай не ни затрудни. Снегът започваше от мостчето на р.Бъзовица и с увеличение на височината, дълбочината му нарастваше и на хижата не беше повече от 30см., но преди нас по пътеката беше минало стадо овце и снегът беше разбит. Посрещна ни приветливо както винаги бай Иван Пройната. Бай Тодор разтовари багажа и се върна в Калофер с уговорката, че ако до два дена не получи съобщение, отново да дойде на хижата. Облаците /мъглата/ се спускаха ниско, почти до хижата и закриваха скалните отвеси над нея, пръскалото и пътеката между скалите. Настанихме се на топло в хижата. Бай Иван беше напалил печката в неговата стая на която приятно вреше чайникът с чай от балкански билки. Беше уютно и приятно.Бай Иван беше сладкодумец и умееше да разказва за истински весели случки в планината с туристите, срещи с мечки и т.н. На моята идея да излезем до върха през Баш мандра, той се изказа скептично. Зависи как е снегът, каза. Едва ли ще се оправим понеже няма маркировка, а за пътеката “Ботьова пътека” от хижата до върха направо каза, че е невъзможно. До вечерта почивахме, а с Топалов изиграхме няколко партии шах. Той имаше няколко слабости, да играе шах, да играе редовно ТОТО 1, да не пропуска мачовете на “Левски” и почти да не сваля цигарата от устата си.
Сутринта на 18 ноември времето не се беше променило. Решихме да вървим. Само инж.Турлаков остана на хижата. Беше доста възрастен и едва ли може да издържи пътуването. На Рихард още в Калофер бях осигурил туристически екип, тъй като беше с градско облекло – костюм, шлифер и половинки обувки. Първите 200 – 300 метра вървяхме добре, но когато поехме по хоризон-талната пътека на Баш мандра снегът стана дълбок. Вятърът го беше навял и на места стигаше 60 – 80 см.дълбочина. Бях взел от хижата едни ски и на мен ми беше лесно. Въпреки че с тях разбивах пъртина, другите затъваха доста. Топалов освен че беше нисичък, но беше и пълен и това го затрудняваше още повече. Прекомерното му пушене също оказваше влияние. На всеки 10 – 15 крачки се налагаше да спираме и да си поемаме въздух. Другите бяха по-млади и вървяха по-добре. След около километър и половина стана още по-трудно. Снегът ставаше по-дълбок, започна да се чувства умора и в другите. Налагаха се по-дълги почивки, при това вървяхме по хоризонтална пътека. А какво ще бъде при изкачването? Изминал беше около час и нещо и вече ми беше ясно, че до върха няма да стигнем. Нито силите на групата щяха да стигнат, нито бях уверен, че като излезем на открито след Баш мандра в мъглата ще се оправим, тъй като маркировка нямаше. Впрочем още сутринта бях убеден, че ще се върнем, но Топалов настояваше да вървим. Мислех да стигнем до Баш мандра и там ако имаше възможност да прекараме нощта или да се върнем. Исках сами да се убедят във възможностите си. Погледнах часовника си. Бяхме вървели час и двадесет минути. Дадох дълга почивка. Ентусиазмът на Топалов беше изчезнал. Когато сутринта тръгнахме, интимното ми желание беше сам да се убеди и опита времето и терена, да види при какви условия работим и живеем. За разлика от ген.Пейчев той идваше за първи път. Обясних им ситуацията, като не скрих, че при това темпо в никакъв случай няма да стигнем до върха, а в най-добрия случай по тъмно ще се доберем до Карловския заслон, но той е разбит, без врати и прозорци. Предложих да се върнем и да изчакаме подобрение на времето. Естествено предложението бе прието с голяма охота и облекчение.
Върнахме се в хижата. Пихме по един чай и седнах да играя шах с Топалов до към 12 часа. Усетих, че навън просветля. Излязох. Мъглата се беше вдигнала. Пръскалото се виждаше цялото, а над него високо се рееха разкъсаните облаци. Веднага реших, че трябва да изляза на върха и да видя какво става с хората останали горе без връзка, без хляб, без опитен планинар. Благо беше слязъл в с.Острец, а брат му Христо беше сам. Не можеше да направи нищо. Влязох в хижата и казах на Топалов, че тръгвам за върха по лятната пътека през скалите. По нея през лятото до върха се стига за около два часа, а сега ще са необходими около три. Ако някой иска да дойде с мен и може да върви да заповяда. Изложих мотивите си и Топалов се съгласи с мен. Аз нямах проблеми за себе си. Инж.Райков беше стар турист и веднага изяви желание да дойде. После се присъединиха Марин, Рихард и Въльо. В хижата останаха само Топалов и Турлаков. Разбрахме се на следващия ден като дойде катърджията да слязат с него в Калофер. Сложих в раницата си 15 хляба, а другите взеха само личният си багаж. Тръгнахме. В началото правех само пъртина, а после по стръмнините биех стъпки или разчиствах снега. На някои места се наложи да копая стъпки с пикела, където снегът беше набит или имаше под него лед. Така лека-полека, в стръмнините стъпка по стъпка за около час и нещо измъкнах групата от скалният участък на пътеката и се озовахме на открития участък над скалите. Нямаше мъгла. Дебела снежна покривка беше покрила терена. Пътеката изобщо не личеше, но терена ми беше познат, видимостта беше отлична и без проблеми изведох групата в дясно на билото с Тарзановите пирамиди и след около час се озовахме на върха. Заварих следната картина: Трудоваците се подготвяха за път. Кой с куфар, кой с торба, кой с вързоп, някои с набързо скована шейна, възбудени и уплашени представляваха шарена и неорганизирана тълпа. Ще си отиват. Разбрах от тях, че снегът започнал да вали на 15-ти срещу 16-ти и едва тази сутрин спрял. Беше затрупал всичко. Дебелината ме беше повече от метър, а на места вятърът беше натрупал преспи до два метра. Вятърът го беше набил и той не беше рохкав като долу в подножието на скалите. Повече не можеше да се работи. Явно беше, че това е краят на строителния сезон. Трудоваците нямаха храна, нямаха връзка с Калофер. Командирът им Румен, макар и неопитен в планината, правилно бе решил да ги свали в Калофер веднага след като се вдигне мъглата. На терасата пред входа на наблюдателницата, усмихнати и спокойни ни посрещнаха Марин Шопа и Шипката. Изненадаха се само че идвам от х.Рай.
В разговор с командира му казах, че правилно е решил да преустановят работа, но слизането в Калофер да отложат за следващият ден. Вече е доста късно, Пътят е дълъг, няма марки-ровка, пътеката е затрупана и не личи, а и тъмнината може да ги завари още до като са в планината. Мъглата можеше отново да падне, няма защо да рискуват. На другата сутрин аз ще сляза с тях. Възрази ми че нямат хляб. Предложих му този, който нося. Ще им стигне, а ние ще вземем брашно на заем от наблюдателите и ще си омесим хляб, но той не се съгласи. Бяха изплашени от внезапната зима и бяха решили да бягат на всяка цена. За тях зимата беше внезапна, защото на 15-ти през деня времето било слънчево и топло и трудоваците работели по потници, даже лопатите и другите инструменти не бяха прибрали. Сега всичко, включително и материалите бяха под снега. Психиката им беше настроена така, че трябва веднага да си тръгнат и никакви аргументи не можеха да ги накарат да останат още една нощ.От собствен опит знаех колко велико нещо е нетърпението ,когато нещо си решил да правиш и че то може да потисне понякога много полезни съвети и доводи. Човек, настроен да върши нещо, трудно се отказва от него. Ето защо си казах, няма как, не мога да ги спра на сила. Затова ги предупредих какви опасности ги очакват. Обясних им подробно от къде да минат. Да не търсят катърджийската пътека, а да вървят по билото до Параджика, а от там да свият право на юг по склона до Шипченска мандра, да продължат още на юг, без да слизат в Селския бук, докато стигнат скалите, от които започва стръмното спускане по Рудината. След това по пътя ще се отправят до Паниците. Ако имат нужда там може да пренощуват. По Рудината няма да има сняг. И те тръгнаха. Проследих ги как се източват във верига към Малкия Юмрук и ми стана малко мъчно. Дали няма да им се случи нещо. Мислено им пожелах добър път и с малко страх в душата се прибрах на топло в наблюдателницата. Марин, който беше също с мен ми каза:
- Аз също ги убеждавах да не тръгват и ако не беше ти, аз щях да тръгна утре с тях, но те се изплашиха и решиха веднага да тръгват.
По-късно от калоферци разбрах, че надолу някои избързали, други изостанали. Групата се разкъсала. Някои се губели и по тъмно на групички или по единично пристигали в Калофер изморени, мокри, някои дори поизмръзнали. Калоферци ги прибрали по къщите си. Самият Румен едва се добрал, понеже си бил навехнал крака. За голям късмет всичко приключи без злополуки и жертви.

5. ОПИТ ЗА РАБОТА

Температурата на върха беше 8-12 градуса под нулата. Времето ветровито почти непрекъснато, с леки превалявания от сняг и постоянна мъгла. Всичко – материали, инструменти, варели с нафта, бензин, масло, антените, станоците, сандъците с уредбите, батериите и др., всичко това бе дълбоко под снега. Терасата за антените бе цялата натъпкана със сняг. Покривът над нея беше само от дъски. Ламарината още не беше поставена. От всички страни беше открита. Комините в новата постройка още не бяха изградени до край, а старите бяха останали под нивото или на равно с нивото на новата пристройка и затова не теглиха добре, освен при благоприятен вятър. През повечето време печките пушеха. Само една от тях, тази в стаята на Благо и Христо на втория етаж гореше сравнително добре, но и тя при източен вятър пълнеше стаята с дим. В туристическата стая, сега наша кухня, столова и спалня за двама души, печката гореше без да пуши само при специална посока на вятъра. В моята стаичка и канцелария печка изобщо нямаше. При тези условия да се върши някаква сериозна работа или монтаж беше невъзможно. Успяхме да извадим само сандъците с апаратурите и измервателните уреди, да ги разопаковаме и да ги нанесем в новоизградената апаратна зала, въпреки че мазилката не беше изсъхнала и имаше много влага. Хората от ПТТ строй успяха да разчистят част от западната страна на антената площадка и на дървено скеле да закрепят един станок за антената по посока на Братия. На третия ден Рихард каза, че нищо не може да се направи, което беше очевидно и за мен. Реших да го сваля в Калофер и да го изпратя за София. Наблюдателя Христо каза че ще дойде с нас, въпреки че Благо още не беше се завърнал. Радиостанцията и без това не работеше, а се очакваше Благо да се качи на следващия ден. Трябваше да слезем до х. Рай за да видя какво е станало с Топалов и Турлаков. През пътеката през скалите беше опасно и трябваше да се използва алпийска техника. Освен моя пикел и едно въже на наблюдателите, друго нямахме. Затова реших да заобиколим през Баш мандра. Христо, който познаваше много по-добре от мен района, предложи да ни свали по един от ръбовете на Юмрука, по-скоро склон, започващ от югозападната пирамида на върха и да слезем направо по пътеката от Баш мандра за х.Рай. Доверих му се. Той предложи да тръгнем със ски. Рихард каза че може да кара ски. Намериха се ски и тръгнахме. Склона се оказа толкова стръмен, особено в средната си част, че даже и с подкованите си с тригуни алпийски обувки едва се задържахме по склона. Но затова пък с много внимание и умение само за около половин час стъпихме на пътеката близо до мястото от където се бяхме върнали при опита си да излезем през Баш мандра с Топалов. Дирите ни бяха засипани но личаха. Със ските сега беше много лесно, още повече че вървяхме почти хоризонтално. Имаше опасност от свличане на малки лавини, защото склоновете бяха много стръмни и не задържаха много сняг, но за всеки случай наредих да се движим на разстояние 50 метра един от друг.
На х. Рай бай Иван ни посрещна както винаги с простодушната си усмивка. Оказа се че Топалов и Турлаков си заминали заедно с катърджията, но заедно с това върнали и двата чувала с хляб. Това се оказа доста неприятно, тъй като този хляб можеше да изнесем на върха. Пихме по един топъл чай и поехме със ските. След превала на билото за Калоферския Купен, пътеката навлиза в голяма букова гора и след пет дълги серпентина стига до мостчето на р.Бъзовица. Тук разбрах че Рихард не е карал ски в гора по стръмни и тесни пътеки, защото си свали ските и тръгна пеша. Ние с Христо го изчаквахме по завоите. На Бъзовица и ние свалихме ските, защото снегът стана много малко, а по-надолу вече изобщо нямаше. Със ски на рамо към 13 часа бяхме в Калофер. След обяд гостувахме на приятели и с тях посетихме къщата музей на Христо Ботев. Направихме си някоя и друга снимка за спомен. Рихард остана с много добри впечатления. На следващият ден със сутрешния влак го изпратих за София. Трябва да отбележа, че преди да тръгнем от върха разговаряхме за пускахме на станцията в действие. Попитах го кога ще дойде пак. Той отговори, че това ще стане през лятото. Тогава щял да пусне в действие уредбите. Каза му че до тогава те вече ще работят, но ще ми бъде приятно да дойде на гости и да го поразходя из Балкана. Тогава ще види колко е красиво тук. Той само се усмихна скептично. Беше убеден, че без него няма да се справим.
От пощата телефонирах в отдела на инж.Топалов, че Рихард пътува за София. От него разбрах за безславното завръщане от х.Рай. Обясних му положението на върха и че повече горе не може да се работи. Попитах го какво да правим. Горе нямаше храна. Най-много да изкараме една-две седмици. Отново поставих въпроса за финансирането с аванс от заплатите ни за да се запасим с провизии за зимата, поне до месец май. Той нареди да отида в София и да се разберем какво ще правим.
Следващият ден бях в София. В отдела и Радиоуправлението, след много разговори и умувания с финансовият отдел, решиха да ни преведат аванс по три заплати за да закупим продукти за зимата. Това правеше запасяване до края на м. май. Завърнах се в Калофер и от там на върха. Излезнах през Рудината. В горната и част започваше снегът, а от Шипченска мандра нагоре беше обстановка на дълбока зима. Правех си дълбока пъртина с набиване на стъпки и едва на билото на Параджика стъпих на здрава основа, тъй като вятъра беше отвял по-голямата част от снега, а на някои места го бе набил толкова плътно, че почти не се затъваше. Вървеше се леко и без проблеми. На върха заварих само Марин, Шипката, Благо и Въльо. Инж.Райков и Марин от ПТТ-строй си бяха заминали. В мое отсъствие бяха станали интересни случки, които добре обрисуват обстановката на върха и поведението на хора непривикнали на такава обстановка. Ето една от тях. На втората вечер след моето заминаване Благо, инж.Райков и двамата Мариновци седнали да играят карти в стаята на Благо. Навън тъмно, мъгла и умерено силен вятър. Температурата около –12 градуса. Увлечени в играта не забелязали кога Въльо е излязъл от стаята. Усетили се след около половин час че го няма. Нямало го и в кухнята. Благо веднага се съобразил къде може да е.
- Сигурно е отишъл до клозета,- казал.
Клозета беше на около 50 метра на изток от наблюдателницата
В мъглата не можеше да се види през деня, камо ли през нощем. Лятната маркировка с редица камъчета до него нямаше никаква стойност зиме, тъй като е затрупана от снега. “Не важеше”, както обичаше да казва Марин Шопа. Затова много често туристи или гости на върха в мъгла на връщане от клозета не можеха да намерят наблюдателницата и дълго се лутаха. Благо се беше досетил, че същото се е случил с Въльо. Запали автомобилният рефлектор с който вечер осветяваше МТО клетката с уредите за да прави наблюдения си и която беше на десетина метра пред сградата. Било е към 19.30 часа. Излезли да търсят Въльо. В клозета не го намерили. По стъпките му Благо успял да го намери на 50-60 метра на юг от наблюдателницата прегърнал маркировъчния кол за х.Рай. Въльо викал но не изпускал кола. Вятърът духал от север и гласът му не се чувал на повече от 10-15 метра, но светлината на прожектора се виждал добре. Когато Благо го попитал защо не е тръгнал към наблюдателницата след като е видял светлината той отвърнал.
- Ами ако угасне докато стигна?
Акцията траела около 15 минути, достатъчно време да се прибере. Макар и доста измръзнал Въльо се отървал само със страха, смеха и подигравките на останалите. Иначе би измръзнал за няколко часа.
По този случай Благо ни разправи много интересни и комични случки. Една от най-интересните беше с един коняр от с.Видима. Практика от селата в подножието на Балкана беше лятно време да изкарат в планината на свободна паша яловия добитък, коне и говеда и есента да го прибират. По мое време такива добитъци се срещаха в района на Карловския заслон, Баш мандра, Дюс чал и Чафадарица на запад и по Параджика, Пирова ливада и Русалийски гробища на изток. И така, въпросният коняр един есенен ден излязъл да събере конете на с.Видима. Разбира се докато ги намери се наложило да преброди доста големи пространства, долинки, дерета и т.н. Късно следобед тръгнал от Карловския заслон да ги търси на върха към Малкия Юмрук и Маринка. Паднала гъста мъгла. Залутал се. Заварила го тъмнината. Не намерил наблюдателницата, но случайно попаднал на дървения клозет. Влязъл вътре на завет и зачакал с мисълта, че все някой ще дойде, но никой не идвал. Духал доста силен и студен вятър. И така няколко часа. Едва към 20 часа вечерта, когато Благо запалил прожектора и излязъл да прави наблюдение, нашият човек забелязал светлината и бързо дотичал в наблюдателницата. И вместо да каже “Добър вечер”, думите му били:
- Ей, а бе нема ли тука хора да серат?
Тогава Благо му обяснил, че за в мазето си имат друг клозет за такова време.
- Брей,- казал коняря, щях да замръзна там цяла нощ!

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 09 и 44
________________________________________
6. ХРАНАТА ЗА ЗИМАТА

В края на ноември с Марин слязохме в Калофер. Авансовите заплати бяха пристигнали. Трябваше да се запасяваме с продукти. Основно за закупуването се грижеше Марин, а аз бях главният консултант за вида и количеството на продуктите, а също и за подготовката за изкарването им на върха. Закупихме брашно, хляб, захар, сирене, ориз, картофи, зеле, моркови, праз лук, пипер, сол, две дамаджани олио, малко месо, една тенекия мед, боб. Общо около един тон и нещо. Проблемът беше изкачването на товара. Горе беше вече зима. Снегът започваше още от Селския бук. Денят беше сравнително къс. Нито един катърджия не беше излизал зиме на върха. На слизане бях огледал добре снежната покривка. На върха и до Маринка беше много набит и по снега можеше да се върви без да се пропада. На места отдухан. Само на североизточния склон на Малкия Юмрук в долната половина имаше по-дебело навяване. Там трябваше да се разбие дълбока пъртина за катърите. От Маринка до билото на Параджика снегът беше издухан и само тук-там имаше малки преспи и проблеми за катърите нямаше да има. Южният склон на Параджика, чак до Шипченска мандра беше навеян и на места доста дълбок. Прецених, че при добре разбита пъртина катърите ще могат да вървят до подножието на Малкия Юмрук, а от там багажа да го изнесем на гръб с раници. Събрах най-добрите и опитни катърджии на които имах доверие и им предложих: Аз и Марин ще вървим пред катърите и ще разбиваме пъртина. След нас два катъра без товар ще вървят да доразбиват пъртината. Останалите 20 катъра вместо по 100 кг. ще натоварим по 50кг., но ще им заплатим за по 100 кг. Предложението веднага се прие. Когато се събраха катърджиите да товарим багажа, видях че между тях са довтасали “Миладин и Костадин”. Не бях ги викал, но те са разбрали, че ще има аванта и сами се поканили. Освен нашите запаси, част от товара бяха и монтажните материали на ПТТ-строй, докарани миналия месец с Топалов и Турлаков. Това бяха главно кабели, винкели, шини, болтове, и други дребни неща. След като разпределихме товарите за всеки катър се уточнихме: Утре в три часа сутринта да са готови за тръгване. Мисля че като дата беше 10 или 11 декември 1955г.
В определения час керванът се събра. Тръгнахме при ясно, но студено време. Температурата беше 2 – 3 градуса под нулата, но горе в планината се оказа около 10 – 12 градуса под нулата. Нямаше вятър. Пътят бе сух. Едва в Селския бук имаше слаба снежна покривка. След като прегазихме Тунджа и започнахме да изкачваме серпентините към Шипченска мандра снегът стана по-дълбок, на места навеян. Катърите вървяха трудно. На места под пресния сняг имаше заледени участъци на които катърите се подхлъзваха. С Марин минахме напред да бием пъртина. Аз пръв, той след мен. Там където имаше навеище разбивахме по-широка пъртина. Бяхме с подковани алпийски обувки и ни беше лесно. Към осем часа излязохме на билото под Шипченска мандра. Времето беше ясно и тихо. Дадох почивка. Тук снегът освен че беше по-дълбок, отгоре имаше заледена кора. Всеки планинар познава този вид сняг. През деня от слънцето повърхността на снега омеква, а през нощта замръзва. Когато се стъпи с единия крак снежната кора в първия момент издържа, но като се пренесе цялата тежест на него при прекрачването, кората не издържа и кракът пропада в по-мекия и по-дълбок сняг.Ходенето в такъв сняг е много трудно и уморително. Катърите затъваха до 15 – 20 см., на места до 30 см. и повече. Тук трябва да отбележа един малък инцидент с моите Миладин и Костадин. Те бяха най-отзад на кервана. Още преди да излезем на билото те пак се проявиха. Започнаха да викат, че повече не може да се върви и трябва да се връщаме. Разколебаваха останалите катърджии, но моите изпитани хора като бай Тодор Апика, бай Стефан Стайков, Ильо Фънека казваха че може да се върви. Това ме принуди доста остро и твърдо да им кажа да млъкнат и повече да не им чувам гласа или да свалят багажа и да си вървят. Такива страхливци като тях не ми трябват. Още повече че аз не съм ги викал, а те сами са се домъкнали. И те млъкнаха. Повече не ги чух да се обаждат.
На Шипченска мандра дадох нова почивка. Часът беше 9 Времето все още ясно и тихо, но с висока облачност. Снегът стана много дълбок. Тръгнахме нагоре по широкият скат на Параджика. Не правех серпентини за да не удължавам пътя. Вървяхме бавно и трудно. Със силни удари на подкованите си обувки разбивах ледената кора. Повтарях ударите докато разширя пъртината, а после с другия крак повтарях същата процедура и т.н. стъпка след стъпка. Марин доразбиваше и разширяваше пъртината, а двата ненатоварени катъра я дооформяха. Въпреки това на катърите им беше тежко. На някои от тях забелязах кръв над копитата причинени от нараняването от заледената кора на снега. Това ме обезпокои. В самото подножие на Параджика снегът стана още по-дълбок поради навеища. Движението стана още по-бавно, а времето напредваше. Ставаше все по-студено. Виждах и чувствах притеснението на катърджиите, но те мълчаха. Знаех че на билото е по-леко. Знаеха го и те. Но времето! То и студа ги безпокоеше. Тревожеха се за катърите си. По небето нови тънки облаци предвещаваха влошаване на времето. За щастие нямаше вятър. Биенето на пъртина беше изморително. Въпреки добрата си тренировка чувствах умора. Все още не бяхме закусвали. Нямаше време. Не можеше да спираме, защото животните щяха да настинат. Погледнах часовника. Минаваше 12 часа. Стана ми ясно, че до Маринка няма да стигнем, камо ли до Малкия юмрук. Но поне до Параджика,- казах си на ум. Спрях и казах на катърджиите. На Параджика ще разтоварим. Времето напредна много и вие трябва да имате време да се върнете. За добитъка тук става много студено, а на билото може да има и вятър. Това явно ги облекчи и зарадва, защото напрежението което усещах у тях от известно време изчезна. Те се оживиха. Мълчанието което до сега цареше изчезна. Започнаха разговори по между си. Усетих инстинктивно как доверието и уважението им към мен нарасна. Разбраха, че невъзможни неща от тях не искам, че мисля за тях и техните животни, въпреки че нашия багаж ще остане насред зима на открито на един връх, че аз не искам да рискуват. По-късно от други калоферци научих с каква гордост говорели за този поход. Какъв железен човек съм бил, как на катърите съм разбивал пъртина с часове. И при това разумен и разбран.
Почти стигнахме до Параджика. Катърите затънаха почти до корем. Казах да разтоварят багажа. Струпахме го и го завихме с платнища. Беше точно 14 часа, когато освободих катърджиите да се прибират в Калофер. Имаха достатъчно време. Благодарих им и се сбогувахме. Не зная и никога не узнах какво са си мислели за мен и Марин в този момент оставяйки ни сами със струпания багаж. Ние с Марин се спогледахме доволни, че поне до тук успяхме. После извадихме по няколко бучки захар от джобовете на анораците си /задължителен запас който бях наредил на всеки от нас да носи/ и започнахме да ги смучем и да гледаме купчината багаж. После?
- Яка ни гърбина Марине, - казах и приготвихме раниците си.
Марин натика в неговата тенекия със сирене, захар, ориз, а в
моята хляб, месо, пита кашкавал и малко картофи. После взехме по една дамаджана с олио в ръка и поехме за върха. Времето продължаваше да е ясно с висока слоеста облачност, но задуха умерен северен вятър. Вървяхме умерено. По билото беше лесно. Снегът малко, на места напълно отвеян. Чак на склона на Малкия юмрук беше по-дълбок, но проблеми нямахме. Към 17 часа бяхме на върха. Посрещнаха ни Благо, Шипката и Въльо. Изненадани и зарадвани. Не знаеха кога ще излизаме на върха и затова не излезли да ни посрещнат. Разказахме им за похода и после след топлия чай и вечеря с Марин се отдадохме на продължителен сън. Изкачването ни беше отнело цели 14 часа.
На следващия ден времето се задържа същото. Тихо ясно и с висока облачност. Благо, Марин и аз взехме шейната на ПСС и отидохме на Параджика. На три курса прекарахме основните продукти до седловината на Маринка. На Параджика остана зелето, праз лук, морковите, част от картофите и монтажните материали. Те останаха цялата зима там и до пролетта на следващата година зайците бяха изяли всички зеленчуци. Само два пъти през зимата бяхме взимали малко от тях, въпреки че бяха замръзнали. От Маринка сложихме по чувал брашно в раниците и ги изнесохме но върха. На следващия ден организирах отново бригада. Този път аз, Марин, Шипката и Въльо. Времето бе ветровито и с много гъста мъгла. Видимостта не беше повече от 10 – 15 метра. Вървяхме в индианска нишка. Последни бяха Шипката и Въльо. Вятърът плющеше по качулката на анорака ми и не можех да чувам какво се говори зад мен. На Малкия юмрук Марин ме настигна и сред воя на вятъра чух да ми казва, че Въльо и Шипката искали да се върнат.
- Защо? – попитах.
- Страх ги било, - отвърна Марин.
Спрях се. Шипката и Въльо ни настигнаха.
- Какво става? – попитах.
- Другарю инженер, ние с Въльо искаме да се върнем, каза
Шипката.
- Защо? – попитах.
- Ами може да се загубим. Ще загинем като пловдивчаните.
Имаше предвид загиналите алпинисти от Пловдив. Драго, Арто и Ники на 31.12.1954г., които на път за върха се заблудили и от северния склон на Малкия юмрук са паднали в северния Джендем. С Драго бяхме състуденти в Политехниката, но той имаше машинна специалност. Имаше още един алпинист Иван ”Черния” от специалността Индустриална химия. Ние тримата представлявахме Политехниката във всички прояви в планината. С Арто и с други пловдивски алпинисти се познавахме от походите на свободата през 1950/51 години.
Изведнъж ми стана смешно, но и страшно. Как ще работя със
Страхливи хора! И се ядосах. Без много да се церемоня казах на Шипката:
- Значи вие искате да се върнете. Да не загинете, а ние с Марин ще идем да ви носим храна и евентуално ние да загинем, но вие да не умрете от глад. Така ли?... Ние да ходим да хамалуваме за вас. Ще мръзнем, ще рискуваме, а вие ще си седите на топло. Как си представяте тази работа? Значи ти си по-ценен от мен и Марин. Въльо е свободен да се върне, не съм го карал да идва. Той сам пожела да дойде. Ти обаче ще вървиш с нас. Твоя живот не е по-безценен от моя, а ние сме тук да вършим работа. Върви пред Марин и повече да не съм чувал подобно нещо. Що за мъж си ти? – и тръгнах без да се обръщам повече.
Въльо също тръгна. Не смееше да се върне сам въпреки пресните дири по снега. Вървях без да се обръщам. Следвах правилната посока, въпреки че следите ни от предишния ден бяха заличени. След около 20 минути бяхме при кола с багажа на Маринка. Изведнъж от лявата ми страна се мерна Шипката и радостен извика:
- Ура-а-а-а, стигнахме!
- А ти как мислеше?- усмихнах му се. Така ли ще ви водя да
загинете.
- Другарю инженер, аз много се извинявам. Мислех, че никога
няма да стигнем до багажа в тази мъгла. Моля за извинение.
- Няма нищо, - отвърнах му. - Случвало се е и с други. Ще свикнеш. В планината е трудно, но човек свиква. Да се страхуваш от планината не е срамно, даже е полезно. Ставаш по-внимателен. Но да се плашиш от нея е лошо и още по-лошо е да се паникьосваш.
От този ден Шипката имаше безгранично доверие в мен. В неговата добра душа не остана нищо от острия тон с който го скастрих, но който му помогна да преодолее страха си от планината, да осъзнае, че в планината няма място за личен егоизъм, че всички сме равни пред природата, че живота на всички е еднакво ценен и че всеки трябва да има дълг един към друг. В последствие Шипката стана прекрасен другар. Качваше се и слизаше сам от върха, често в мъгла и лошо време. Помагаше на всеки и във всичко. Само-чувствието му рязко нарасна. Никога вече не го чух да казва че времето е лошо, не може да се върви, страх ме е и т.н. Стана планинар.
Този ден направихме два курса до Маринка и прибрахме всичкия багаж. След един ден реших да сляза до Калофер с Марин. Шипката остана да подрежда продуктите в склада. От Калофер заминах за София и на 15 декември сутринта бях при началника на радиоуправлението Н.Велев. Посрещна ме с думите:
- Какво правиш тук?
- Да Ви кажа, че горе не може да се прави нищо, - обясних подробно каква е обстановката на върха и положението със сградата, апаратурите, антените, монтажните материали и т.н. Той започна да ме обвинява, че аз съм виновен че строежа не е завършен, че станцията няма да може да работи, че толкова пари са похарчени, че трима души горе какво ще правят и т.н.
Отвърнах му доста твърдо, че не аз съм виновен, че строежа започна на 1-ви септември, а строителния сезон на върха е 3 – 4 месеца според сезона. Че не аз командвам трудоваците и че не съм инвеститорски контрол. Аз ли съм виновен че толкова късно ни се предоставиха средства за храна и че част от тази храна купена с наши лични средства сега остана да гние на Параджика. И накрая:
- Ако смятате, че провала се дължи на мен, че аз не съм работил както трябва, кажете. Още утре си взимам шапката и си отивам.
- Така не може, - отвърна Велев. Малко по-меко. - Аз какво да правя? Знаеш ли, че аз поех риска за този обект. Генерала се колебаеше. Използвах случая когато той беше в чужбина, а аз го замествах и изкарах министерско постановление за този строеж. Сега има да ми дърпат ушите.
Сега разбрах причината за неговото нервничене. В интерес на работата той понякога обиждаше и обвиняваше подчинените си несправедливо, но винаги ценеше хората които си вършеха добре работата, но не го показваше явно. Не хвалеше никога, но държеше на тези хора. По-късно в съвместната ни работа съм установявал това многократно.
Тогава му казах спокойно:
- Това, което е направено за това време и при тези условия е повече от възможното. Нали и Топалов идва. Не можа да излезе даже на върха. ПТТ-строй се опитаха да работят и се отказаха. Рихард също се отказа и си отиде като каза че нищо не може да се направи. Ние имаме храна за 3 – 4 месеца. До месец май едва ли ще ни стигне. Това са обективните неща. Но ако смятате че за всичко това съм виновен аз, отивам си.
Той мълчеше. Явно разбра истината. Така се разделихме. На следващия ден бях при ген.Пейчев. Може би той знаеше за моето спречкване с н-ка на Радиоуправлението, но не даваше да се разбере. Преди това с началника на отдела инж.Топалов бяхме обсъдили положението, а той от своя страна вероятно го беше обсъдил с генерала.
Ген.Пейчев, както винаги много спокоен ми каза добре дошъл, ръкува се сърдечно и ме покани да седна.
- Как са помощниците ти? Как са със здравето? Какво е самочувствието?
Седнах. Описах подробно всичко. Казах му че домакина е горе, а Марин е в Калофер и ме чака там да се качим заедно на върха. Накрая не скрих и казах:
- Вчера се скарах с др.Велев. Упрекна ме, че обекта не е завършен и че за това причината съм аз. Какво ще правим ние сега и т.н. Казах и това, че щом не е доволен от мен ще си взема шапката и ще си отида.
Генерала ме изгледа спокойно и още по-спокойно каза:
- Данаилов, не го вземай при сърце. Аз те разбирам. Знам че не си виновен ти за положението. Аз мисля така: Ти ще останеш тук. Домакина да слезе от върха.Може ли да му се намери някаква работа?
- Би могъл да помага в пощата в Калофер. – отвърнах.
- Много добре,- каза генерала. - Намери начин да му съобщиш
Да слезе, а Марин да дойде в София. Ще помага в софийската РР станция или нещо друго. И бъди спокоен. Когато времето позволи ще се качите на върха и ще продължите работата си. Няма нищо страшно че обекта не бе завършен.
Сбогувах се и отидох при инж.Топалов. Информирах го за срещата с ген.Пейчев. Вероятно той вече беше разговарял с него и Велев ми каза:
- Аз мисля ти и Марин да работите в отдела по изготвянето на генералният план за развитие на РР линии през следващата петилетка. Домакина ще помага в пощата в Калофер. Когато ти прецениш, тогава ще тръгнете за върха. От нова година ще имаш още двама техници.
Така завърши 1955 година. Марин пристигна в София, а Шипката остана да помага в пощата в Калофер, където и за каквото трябва.

----------------------------------------------------------------------------------------
Приложение 1.

П Л А Н

За пробите от в. Белите брегове на група ІІ през август 1954 г.

8.8. Тръгване от София в 6,30 ч.Вечерта пристигане в Сливен.
9.8. Пристигане в Котел. Излизане на в.Белите брегове. Проби с Бургас.
Проби от 17 до 17,30 ч.
От 19 до 19,30 ч.
От 20 до 21 ч.
10.8.Проби с Бургас:
От 7,00 ч. до 7,30 ч. и на всеки кръгли часове
до 11,30 по 30 минути. При неустановяване на връзка
човек да слезе до пощата в Котел и да съобщи на съответния град на началника на пощата за състоянието на нещата.
11.8. Проби Бургас-Котел.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
12.8. Група 1 пътува от Бургас за Варна.
13.8. Проби Котел-Варна.
От 7 ч. по 30 минути не всеки два часа.
14.8. Проби Котел-Варна.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
15.8. Проби Котел-Варна.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
16.8. Проби Котел-Варна.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
17.8. Група 1 пътува за Шумен.
18.8. Проби Котел-Шумен.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
19.8. Група 1 пътува за Търново.
20.8. Проби Котел-Търново.
От 7 ч. по 30 минути на всеки два часа.
21 и 22 август двете групи се прибират в София.

Д Н Е В Н И К
На пробите от Котел през м.Август 1954 г.
/ в.Белите брегове /
8.8. Тръгване от РПЦ Челопечене.
На Козница сменяме гума.
След Казанлък поправка на кардана.
Пристигаме в Сливен в 21,10 ч.
9.8 0,30 ч.тръгваме от Сливен.
2,30 ч. Спираме край пътя за спане.
6,30 ч. Тръгваме.
8,00 ч. Пристигаме в Котел.Зареждаме бензин.
9,00 ч. В пощата.Намираме човек с кола за багажа.
9,45 ч. Тръгваме.
10,20 ч. Пристигаме при кошарите пред
“Плоска могила”
11,10 ч. Тръгваме за Белите брегове.
15,30 ч. Пристигане на Белите брегове.
16,00 ч. Проверка на агрегата.
17,00 ч. Проба. Не се чува нищо.
От 17 ч. до 17,20 ч. няма резултат.
От 19 ч. до 19,30 ч. проба. Няма резултат.
От 21 ч. до 21,30 ч. проба.Няма резултат.
Забележка: Антените сана земята.


10.8.
7 – 7,30 ч . Нищо не се чува.
9 – 9,40 ч.Чува се пегел. Никакъв говор.
11-12 ч. Чува се пегел и неразбираем слаб говор. Ниво 1 непер. При настройка на собствен предавател едва разбираемо се чува говор.
Антената е на 3 метра височина.
15-15,30 ч. Не се чува нищо. Няма никакъв белег,че насреща излъчват. Антените са на 6 м.височина.
16,40-17,30 ч. Не се долавя никакъв сигнал.
19-19,30 ч. Не се долавя никакъв сигнал.
21-21,30 ч.Чуваме ги със шум,неразбираемо. Нас не ни чуват много добре. Като се настроим на собствения предавател,чуват се разбираемо.

11.8.
7-7,30 ч. Насреща не излъчват.
9-9,30 ч. Насреща не излъчват. В 9,30 ч. слизам в Котел да се обадя по телефона и разуча местоположението ни ако има карта.
11 ч. Влизаме във връзка. Чуват ни добре,но не ги чуваме. Като се настроим на собствения предавател тогава ги чуваме разбираемо.
16 ч. Резултатът е както в 11 ч.
18 ч. Резултатът е същия. Нивото е +3 непера.
18,10 ч. Приемаме: Утре 12.8. пробите ще продължат в 8 ; 10 ; 12 часа от Бургас. Другия ден 13.8. пробите почнат в 16 ; 18 ; 20 ч. от Варна. Ниво - 0,2 непера.
12.8.
8 – 8,30 ч. Едвам се долавя пегела.
10-10,30 ч. На неколко пъти едвам доловим пегел.
10-10,30 ч. Няма нещо.
13.8.
16-16,30 ч.Чуваме пегела и едва разбираем говор. С много шум.Те ни чуват много добре.Много силно варира честотата и нивото на сигнала.
18-18,30 ч. Както в 16 ч.Малко по-разбираемо.Уговаряме сеанс за 22 часа.
22-22,30 ч.Чуваме се сравнително добре.На моменти шумът почни изчезва Нивото варира от + 0,5 до – 0,5 непера. Нестабилна честота.
14.8.
7-7,30 ч. Ние не излъчваме поради ремонт на антената.
9-9,30 ч.Чуват ни добре. Ние не ги чуваме освен ако се настроим на собствения ни предавател. Ниво -0,4 непера.
11-11,30 ч.Чуваме добре само пегела им. Неразбираем говор. После изчезнаха съвсем. Ниво -0,5 непера.
13-13,30 ч. Чуваме добре само пегела им. Ниво -0,3 непера. Настройваме се на собствен предавател. Чуваме ги добре. Има
силен шум.
15-15,30 ч.Чуват се със шум, неразбираемо.Ниво -0,2 непера.
17-17,30 ч.Чуват ни много добре. Ние ги чуваме едва разбираемо. Нивото 0 непера.
18-18,30 ч. Чуваме много добре техния пегл. Нивото варира от +0,25 до + 0,4. Те не ни чуват. Нашия предавател е напълно изправен.
20-20,30 ч.Чуваме им пегела лошо. Те ни чуват. Ниво +0,4.

15.8.
7-7,30 ч.Чуват ни много добре. Ние ги чуваме също добре.Ниво +0,4.
10-11,35 ч.Чуваме ги много добре. Те също нас.Слаб основен шум. Малко изкривяване / в говора/.Ниво +0,4.
14-15,30 ч.Чуваме ги много добре .Слаби шумове.Ниво +0,4 сравнително стабилно.
18-18,30 ч.Чуваме го много добре. Те също ни чуват много добре. Ниво +0,45.
21,30 ч.Чуваме ги отлично. Те също нас. Абсолютно без шум. Няма никакви шумове от местността /трасето/. Излъчваме много добре. Стрелката на индикатора е в началото на червения сектор. Нивото в началото е +0,45,към 22 ч. +0,5, а в 22,30 +0,55.
16.8.
9-9,45 ч.Чуваме се много добре. Има слаби шумове в основата. Ниво +0,4 до +0,45.В началото имаше някакво “чегъртане” от лош контакт.
11-13 ч.Чуваме се много добре със слаб основен шум. Ниво в началото +0,4 , а след това към края на сеанса спадна на +0,25.
18-18,20 ч. Няма ги. Като че ли на два пъти доловихме за малко сигнала им.
20-21 ч.Чуваме ги много добре. Те нас също. Нивото варира от време на време. Стига до 0 ,а от време на време
до –1.
17.8.
9-9,30 ч. Не ги чуваме.
11-11,30 ч. Не ги чуваме.
13-13,30 ч. Само веднъж долавяме едвам три пъти сигнала им.повече нищо.
15-15,20 ч. Не ги чуваме.
17-17,15 ч. Не ги чуваме.
19-19,45 ч. В началото към 19,15 ч.едвам долавяме техния пегел. Ниво -1,1. Постепенно. Те не ни чуват подобряване. Нивото –0,6 към 19,20 ч. Те не ни чуват. Ние ги чуваме със шум,но разбираемо. Към 19,22 ч. се подобрява. Нивото става 0 . Чуваме ги със слаби шумове. Моята модулация е добра. От време на време шума прекъсва. При натискане на копчето “Мон.Спан.”стрелката отива в синьото поле и те не ни чуват.
22-22,40 ч. Чуваме ги със силен шум. От време на време не ги чуваме. Влошава се .Оказва се един лош контакт в приемната ни антена. След отстраняване на повредата отсреща не се явиха. Нивото е от -0,4 до -0,1.
18.8.
8-8,40 ч. Чуваме ги в 8,10 ч. сравнително добре. Нивото ни е от -0,3 отива на моменти на 0. Непрекъснато варира и нивото и честотата. На моменти има внезапни прекъсвания. Чувствува се,че прекъсванията не са от релефа. Някъде в апаратурите е.Проверявам антените на за трети път. Изправни са. Модулацията е много добра. Чух ги да казват днес да прекъснем и утре да продължим от 14 ; 16 ; 18 ; 20 и ч. от Колароград /Шумен /. Те не ни чуват говора,а само пегела.На моменти шума силно намалява. Нивото намалява до нула и плюс нещо. При нас е гъста мъгла.
10-10,25 ч. Чуваме ги дрезгаво /изкривено/ с шум, но разбираемо. Нивото варира от -1,2 до 0 и то с прекъсвания, внезапно. Разменяме антените. Резултатът е същия. Предадоха ни същото от предишния сеанс. Ако сме ги чули и разбрали да дадем три пъти по четири пегела. Даваме ги. Влошиха се. След известно време отново се явиха. Дадохме няколко път пегел и внезапно изчезнаха при добро ниво -0,3.
19.8.
14 ч .При палене на агрегата шпилката на манивелата се среза-Не успяхме да пуснем мотора. Те също не успели да се включат понеже “закъсали”
16-18 ч. Влизаме в отлична връзка.Нивото е “0,5 на моменти +0,6. Никакъв шум. Нивата е стабилно. Прекъсваме пробите за утре от 15 ; 17 ; 19 и 21 ч. от Търново.
20.8.
15 ч .Не се обаждат.
17-17,40 ч. Чуваме ги много добре. Те ни чуват също много добре. Стабилно нива от “0,4 до +0,8. Никакъв шум.
18-19,40 ч.Чуваме се много добре. Никакъв шум. Ниво +0,75.
21-22,30 ч.Чуваме се отлично. Отсреща моторът им нещо не е в ред. Малко варира нивото. Но е от +0,5 до +0,75.
21.8.
7-8,20 ч. Чуваме се много добре. Ниво +0,5.
10-10,30 ч. Чуваме се много добре. Отсреща малко варира напрежение. Ниво от +0,5 до +0,7.
22.8.
Слизане в Котел. Пътуване за София. Авария с колата. При наближаване на билото на Балкана колата спря и тръгна назад. Оказа се, че 4-те болта свързващи кардана със задната предавка са се срязали кардана е паднал. Свалихме 4 болтчета от каруцерията,свързахме кардана и потеглихме за Сливен. Към 22 ч на десетина километри пред Пловдив спряхме до една овощна градина да преспим .
23.8. В 6 ч. сме на път за София и без аварии се прибираме.
16,30 ч.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 09 и 52
________________________________________




Г Л А В А Т Р Е Т А


1956 ГОДИНА

1. ГЕНЕРАЛНИЯТ ПЛАН

На 2.І.1956 година с Марин бяхме при инж.Топалов.Той ме информира, че от 1-ви януари 1956 г. по щат имам още три бройки техници. Марин веднага предложи да бъде назначен негов колега с
когото заедно учели във вечерния слаботоков техникум. Казвал се Аспарух Григоров и бил “много добър” като техник и човек. Топалов каза, че няма нищо против. Да подаде документи, но преди това да дойде да го видим и да се запознае с условията на работата. Имало вече и един кандидат, техник от “Радиофикацията” в град Сливница. След това той ни запозна с предстоящата работа. В момента е започнала работа по изготвяне на генерален план за развитие на радиорелейните линии в България за следващата петилетка и в перспектива за по-дълъг период в бъдеще. Че по идея първоначално ще имаме лъчеобразна система с център в. Ботев, а в последствие ще се създаде и пръстен който да обхване Северна и Южна България. Основните магистрали трябва да са от София до Бургас, Стара Загора, Кърджали и Смолян. Трябва да се набележат крайните и междинни рр станции, да се заснемат профилите на трасетата, да се пресметнат просветите и в общи линии да се дадат основните параметри за всека радиорелейна станция като височина на сградата или мачтата, разстояние до ПТТ станцията, дължина на електропровода и евентуално построяване на път, най-близък водоизточник и т.н. Каза ни още, че по задачата се работи от скоро, но още съществено не е направено нищо защото работи само една колежка от НИИС, инж.Светлана Узунова и техника Тепевинчаров от РПТЦ Костинброд. Работи се в салона на последния етаж на Пощенската Палата. След това Топалов ни заведе в салона. Картината която заварихме се оказа изключително интересна. На пода на салона бе наредена (картни листове) картата на България в мащаб 1:50 000 която заемаше повече от половината под на салона. Върху нея по чорапи се разхождаха инж.Узунова и техника. Забиваха карфици в набелязаните точки на картата, опъваха конци и после на колене или по корем заснемаха профила на трасетата. Колежката Узунова се беше изхитрила като си донесла от къщи една възглавница и я слагаше под гърдите си когато отчиташе данните от картата, а техника ги записваше. Разбира се, работата вървеше бавно. Трябваше най-напред да се нанесат крайните пунктове, а после чрез комбиниране на конците и карфиците, да се търсят най-подходящите места за междинните рр станции. Нашето пристигане за тях беше като “Радецки на Шипка”.
В работата навлязохме бързо. Имах вече богат опит и “набито око”. Марин, който не бе посветен в тази работа, какъвто бе съобразителен и схватлив бързо усвои “чалъма” и работата потръгна по-бързо. Първо, защото вече бяхме две двойки и второ – защото моя опит и практика си казаха думата. Същия месец групата ни се увеличи с още един човек. За техник на в. Ботев бе назначен и Аспарух Григоров. Марин не ни излъга. Аспарух се оказа прекрасен работник и другар. Бързо усвояваше всичко. И работата ни вървеше повече от успешно. Междувременно част от времето, особено на Марин и Аспарух, използвахме да се запознаваме с апаратурите в софийската рр станция на ул. Галичица в кв. Лозенец. Там вече всички апаратури и антени бяха монтирани и се правеха проби за редовно пускане в експлоатация линията София – Пловдив, което стана официално на 26-ти януари. Общия престой и практика в нея до началото на месец Март ни се събра около един месец и това се оказа много полезно за нас при пускането в действие на нашата рр станция на в. Ботев. Така че времето ни беше не само запълнено, но и преизпълнено. Напразно др. Велев се страхуваше какво ще правим.
Началник на рр станция на в. Братия вече беше назначен инж. Добри Стоянов. И той като мене се стремеше да работи по върховете. Радиорелейната станция на Братия беше негово дело и той с право я оглави като пръв неин началник. През нея трябваше да минат и линиите за в. Ботев и Плевен. Така че ние пак щяхме да работим заедно и да бъдем “съседи”. Като че ли имаше нещо невидимо което ни събираше и изпълняваше нашите желания. Някаква тайна връзка между неговата и моята съдба. Може би на това се дължеше нашето разбиране, единодействие, порив за работа, симпатия и трайното ни и с нищо непомрачимо приятелство до края на живота му.
По проект всички рр линии за Ботев требваше да минават и през Братия. Тогава нямахме възможност да доставяме широколентови рр апаратури и требваше да се задоволяваме само с малоканалните (24–ри канални) на Рафена от ГДР. Както споменах на 26.І.1956 г. официално бе пусната в действие първата у нас рр линия София – Пловдив. Тя бе уплътнена с 12 телефонни канала с уплътнителни уредби тип 941 производство също на ГДР и които се използваха също за уплътняване на междуградските ВЧ кабели.
Трябва да отбележа, че тя беше готова още в края на 1955 година. Монтажните работи там се извършваха от назначените техници Христо Марков и Гроздан Панайотов, двамата от РПЦ Челопечене и Марин Маринов от РПТЦ Костинброд, под ръководството на немски специалист. За да се ускорят работите по монтажа, на станцията пристигнал лично началника на отдела инж.Топалов. Работело се до късно вечерта. Техниците се оттегляли на почивка и спане, но на Топалов не му се спяло и започвал отново да работи, като чукал така, че да ги събуди. Те ставали и започвали да работят с него. Така монтажните работи вървели с ускорени темпо. Възникнал и един инцидент между Топалов и немския специалист, който характеризира Топалов като много чувствителен човек на темата национално самочувствие. Той бе много културен и възпитан, изключително внимателен и коректен в отношенията си с хората и лично никога не съм го виждал да се ядосва или да избухва. В случая при монтажа на стабилизаторите на рр стойките между него и немския специалист възникнал спор при който немеца му казал: “Българска му работа.” Силно възмутен, Топалов се обажда в Радиоуправлението с искане немския специалист веднага да си замине за ГДР или да напусне обекта. В резултат немеца е незабавно отзован. Междувременно инж.Добри Стоянов е освободен от РПТЦ и назначен за началник на рр Братия. Под неговото ръководство и лично участие е завършен окончателния монтаж на съоръженията и антените. В рр станцията в Пловдив на Сахат Тепе монтажните работи също са извършени от персонала на станцията и началника инж.Георги Маринов и под ръководство на друг немски специалист. В края на 1955 година рр станцията бе готова и влезе в редовна експлоатация на 26.І.1956 г. Това ни ентусиазира и едновременно породи силно желание и ние, ”ботевците”, час по-скоро да се завърнем на върха и да отпочнем работа по монтажа на съоръженията. Но това беше невъзможно. Горе беше дълбока зима с полярни условия. Продължихме работата по ГЕН-плана и опознаване на работата в рр станция.
Работата по ГЕН-плана продължи до края на месец февруари. В общи линии беше съставен. И въпреки че в София не ни беше лошо все си мислехме за върха. Особено аз. Все ми се искаше да си идем по-скоро “у дома”. Интересувах се от МТО службата за положението на върха. По едно време ми съобщиха, че нямат никаква връзка с върха. А тя се подържеше чрез радиостанцията на Благо с летище Карлово, но не беше редовна, поради казаните по-горе причини. Често със седмици върхът оставаше изолиран без връзка. Тогава плъзваха слухове, че горе няма никой или че Благо е “загинал.” Така и този път цели 10 дни от върха нямаше никаква вест. С всеки изминат ден нетърпението ми растеше. В началото на Март казах на инж.Топалов, че е време да се стягаме за път. Той ми каза, че от първи март вече е назначен и третия ми техник. Казвал се Георги Ташков и го чака да дойде да го видим. Казах му, че най-късно до 10-ти март трябва да сме на върха, защото храната ще ни стигне за март, април и май за петимата докато катърите отново тръгнат за върха . Денят вече е доста нараснал и до върха може да се пътува по-спокойно. Разбрахме се на 4-ти март да пътуваме за Калофер, а там според състоянието на времето по моя преценка да излезем на върха. Да монтираме една уредба RVG 903 и една антена по посока Братия и да се опитаме да влезем във връзка на 15-ти март. Сеансите да бъдат на всеки цял час по 15 минути от 9 до 18 часа. Ако първия ден не успеем да влезем във връзка, опитите да продължат в следващите дни. Добри Стоянов беше уведомен за програмата. Изчакахме два дни техника от Сливница но той не дойде и на 4-ти март с влака аз, Марин и Аспарух заминахме за Калофер. В пощата настаних Марин и Аспарух, а аз имах собствена стаичката в къщата на бай Тодор, един от най-добрия ми катърджия. Времето общо взето добро, но решихме да изчакаме още един ден техника от Сливница. На 6-ти март времето се влоши. Ташков не дойде. По телефона с отдела от Топалов разбрах и там не се обадил. Предположих че може да се е отказал и реших повече да не го чакаме. На 7-ми март сутринта времето се оправи. Беше ясно и студено. Тръгнахме рано аз, Марин, Аспарух и Шипката. Натъпканите раници натоварихме на двата катъра на бай Тодор и с бодра стъпка поехме за Паниците и Рудината. Екипировката ни беше горе–долу добра. Аз бях със служебната си екипировка от Планинката Спасителна Служба. За останалите бях успял да закупя служебна още предишната година “специално облекло”: подковани алпийски обувки, клинове и якета от син шаячен плат и анораци от брезентов плат. Бях искал специалното облекло да бъде като това на ПСС, най-доброто което имаше за екипировка за планината, но не можа да се уреди. Това стана по-късно през 1958 г. за което ще стане дума по късно.
Така групата пое за върха. “Да си идем у дома” беше лозунга. Класическият зимен път за върха беше: Паниците, Рудината, Шипченска Мандра, Високия Егрег, Параджика – билото през Ушите до Маринка, Скаличките над Маринка, Малкия Юмрук (гроба на пловдивските алпинисти) и платото на юг (1100 метра) до наблюдателницата. Времето доста се постопли. Бе тихо и слънчево, но пътя дълъг и изморителен. Денивелацията между Калофер и в. Ботев е около 2000 метра. Още в началото на Рудината един от катърите се подхлъзна и падна. Трябваше да освободя катърите. Натоварихме се с раниците и поехме по стръмнината на Рудината. Повече от час и половина ни отне излизането до Шипченска мандра. Освен че бе стръмно, но снежната покривка бе от два пласта. Отдолу стар твърд сняг, а отгоре пресен сняг без сцепление със стария. Често се свличаше под стъпките ни и това освен че правеше изкачването по-изморително и трудно, но ни и бавеше. На Шипченска Мандра спряхме да починем и закусим. После поехме по дългия южен скат на Параджика покрит с дълбок сняг. След около час излязохме на билото. За новака Аспарух това бе трудно изпитание. Налагаха се чести почивки. Биех пъртина докато излезем на билото. После беше по-лесно. Освен че билото беше без големи слизания и качвания, почти равно, но пресния сняг беше отдухан, а стария доста по-тънък и замръзнал. Вървеше се като “по паркет”. По време на почивките не можехме да се нагледаме на величествените гледки и необятния простор които се разкриваха пред очите ни. Този слънчев ден сякаш беше един приветлив поздрав на планината за нашето завръщане “у дома”. На изток пред нас блестеше в снежната си мантия съперника на Ботев, Кадемлията. На запад още по-величествения “Юмрук чал” (Ботев) прострял мощна снага от север на юг със стръмни склонове и улеи на изток които се губят някъде в заспалата дълбоко под снега Бъзовица. На юг – полетата на Средногорието, още по на юг безснежната Средна Гора, а зад нея пловдивското поле и потъналите в омара Родопи. От билото на Параджика се откриха на изток и североизток Мара Гидик, Зелениковец и белите била на Пиргус и Мазалат. На запад в близък план бе Михова планина, Купата и Дюс Чал а зад него върховете Костенурката, Купена, Крътсците, Амбарица и в дъното Вежен. На югозапад белееше Витоша, а на юг от нея разстилаше мощна снага Рила и спускащата се на юг от нея Пирин. На север пред нас бяха северния Джендем, селата долу Видима, Острец, Ново село и Зла река (сега образуващи гр.Априлци). Наистина неописуеми гледки които може да се видят само зиме при ясно и слънчево време.
На Маринка направихме последна дълга почивка. Аспарух поради липса на тренировка беше доста изморен. Затова оставихме раницата му при маркировъчния кол. После за около час и половина пристигнахме на върха. Беше около три часа и нещо след обед. Посрещна ни усмихнат Благо. Душата му се изпълни с радост и умиление. Най-после самотата ми свършваше.
Умората ни беше голяма, но след топлия чай, малко отпускане в леглата всички се ободрихме. Умората изчезна. Чувствувахме необяснима физическа и душевно лекота. Някакво необяснимо чувство на радост, свобода, уютност и какво ли не. Просто не може да се опише. То може само да се изживее и то там, на върха. Беше март. Седми март 1956 година. Бяхме радостни. Бяхме всеки по своему щастлив. Бяхме като деца след дълго отсъствие завърнали се у дома.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 16
________________________________________


У Д О М А

2. ПЪРВИТЕ ДЕСЕТ ДНИ

Обстановката която заварих на върха беше следната: Снежна покривка около наблюдателницата от 1,5 до 2,5 метра според навеището. Всичко бе под снега: варели, сандъци, антени, сандъците с оловните плочи, сепараторите и стъклениците за акумулаторните батерии, станоците за антените и т.н. Вратата на приземния етаж (от към западната страна) през която се влизаше в агрегатното помещение цялата беше под снега. Навеището при нея стигаше до прозореца на първия етаж. Прозорците на сградата на изток, север и запад бяха запушени със скреж и сняг. Само южните бяха частично открити. Терасата за антените изобщо не личеше. Представляваше един огромен куб от сняг. Колоните и трегерите бяха обледени с дълги ледени пера и шишове според това от къде е духал вятъра, а всичкото останало пространство бе натъпкано със сняг. Всички вертикални предмети, колове, триногата от ветроагрегата, МТО клетката, дървената пирамида на котата на върха, двете тръби които бяха надянати на комините бяха в дебела обвивка от ледоскреж. От бараката за склад на трудоваците личеше само малка част от покрива. Снегът бе набит и твърд. Вятъра го бе така уплътнил, че по него можеше спокойно да върви трактор. Вътре в помещенията положението не беше по-различно. В апаратната зала по стените и тавана имаше 1–2 сантиметра скреж. Радиорелейните стойки бяха в скреж. Вътре в блоковете по проводниците,съпротивленията, кондензаторите и другите елементи дебелината на скрежа беше около половин сантиметър. Само резервните елементи и части бяха сухи понеже се намираха в склада за хранителните продукти, който бе във вътрешното помещение. От всички стаи само в стаята на Благо и в туристическата стая имаше печки и можеха да горят при благоприятен вятър. Защото старите комини бяха полуразрушени, а новите още не доизградени. Поради издигане на антенната площадка която бе по-висока от покрива на наблюдателницата, двата комина не теглеха и печките често изпълваха цялата сграда с дим. В моята стая-канцелария-спалня изобщо нямаше комин. Прозорчето, както казах, беше затрупано и вътре беше тъмно, а от вън то не личеше. Радиостанцията на Благо не работеше. Нямаше ток. Акумулаторите се бяха изтощили, а агрегатчето му не мажеше да запали. Бяхме откъснати от света. Никой нищо не знаеше за нас и за наблюдателите. На върха ли сме. Живи и здрави ли сме. Бяхме сами и никой не мажеше да ни нарежда, съветва, да ни оказва помощ или да иска от нас такава. Това обаче не ни безпокоеше. Бяхме уверени в себе си, силни, пълни с вяра в бъдещето. Витаеше и някаква романтика в цялата тази фантастична приоблачна обстановка. Не ни плашеха бурите, снегът, вятъра, мъглите. Важното беше, че сме си “у дома”, че ще работим без някой да ни са бърка, без да разчитаме на никого. Всичко беше в нашите ръце и зависеше от нас и само от нас. Нямаше “да ходим на работа”. Тук на едно место ще се живее, работи, яде, спи, забавлява, общува и какво ли още.
Терасата пред вратата на входната врата на наблюдателницата беше натрупана със сняг повече от метър. Вратата не можеше да се отваря. Затова влизахме и излизахме през горната по-малка половинка на врата която беше пригодена за такива случаи. Това продължи до като разчистихме площадката.
Ден първи. 8-ми март, четвъртък. Задача номер едно беше да се открият варели с бензин и да се пусне поне един агрегат в действие. Преди всичко трябваше да имаме електрозахранване, да захраним акумулаторите на Благо, да пуснем неговата радиостанция за да имаме на първо време що годе някаква връзка със света долу. Въпреки лошото време, мъгла, вятър, студ работата започна. Първо трябваше да се разчисти терасата пред входната врата на наблюдателницата. За четири чифта ръце това не отне много време. Четири - пет кубически метра сняг бяха изхвърлени за около един час. След това със снежната сонда на ПСС започна сондиране на снежната покривка за да открием мястото на варелите с горивото. Когото ги открихме започна същинска минна разработка. Първо пробиване на вертикален кладенец в снега. Наложи се да използваме кирки и брадви до като пробием пласта до около един метър дълбочина. Толкова плътно бе набит и пресован снега, че с лопати не можеше да изгребва. Под този пласт отдолу до самата почва снега се оказа зърнест, подобен на морска сол, и рохкав та трябваше да го изгребваме с кофи, защото с лопатите не можеше да се работи в тесния кладенец. Стигнахме до тревата – дъното. После започнахме хоризонтален тунел за да стигнем до варелите. Имахме късмет че попаднахме на 100-литрови варели. Бяха по-леки и удобни за изваждане. Благо, естествено, работеше наравно с нас. Той не можеше да гледа други да работят, а той да стои безучастен настрана. Успяхме да извадим на повърхността около десетина варела. За съжаление всички се оказаха пълни с нафта. Марин този ден бе готвач, но до като боба къкреше на печката, се включваше в общата работа. Периодически отиваше до “триногата”, отсичаше с брадвата някой и друг къс ледоскреж, пълнеше с него кофата, после отиваше в столовата и я изсипваше в голямата тенджера която постоянно беше на печката. Стопения лед и сняг наливаше в дамаджани и в казанчето над мивката. Това беше технологията да се снабдяваме с вода за пиене, готвене, миене и за пране. Използвахме ледоскреж за основна “суровина”, защото при него от единица обем получавахме много повече вода отколкото от сняг със същия обем. Същия ден проведохме и акция за откриване, разриване, изваждане и нарязване на дърва за печката. С въглищата нещата бяха по-добре. Те бяха в мазето на Благо. След обед с помощта на Благо успяхме да пуснем бензиновия агрегат “Бенц”. Това доста ни окуражи и вечерта си дадохме сметка че сме свършили добра работа. След вечерята с боба на Марин който се оказа “изключително вкусен”, умората бързо отмина и започнаха приятните часове на сладки приказки и игра на белот.
Ден втори. 9-ти март, петък. Денят започна с висока слоеста облачност, сравнително тихо време и температура минус 19 градуса. След закуска Марин, Митко и Аспарух заминаха за Маринка да приберат раницата на Аспарух, а аз се захванах с бензиновите агрегата. Нямахме достатъчно бензин и трябваше отново да се ровим под снега. Към 10,30 часа групата за раницата на Аспарух се завърна и след кратка почивка отново навлезе в тунела да търси варели с бензин. Този път попаднахме на варели от по 200 литра изваждането им се оказа значително по-трудно. Първия и втория варел също се оказаха с нафта. Разочарованието естествено беше голямо след като се има предвид положените едночасови усилия, студа и умората. Едва третия варел се оказа с масло и това се ознаменува с мощно “ура” защото и то ни трябваше. После с помощта на Благо и доста усилия успяхме да го извадим от 150 сантиметрова снежна шахта. Ръкавиците и горните ни дрехи бяха мокри, ръцете и краката – измръзнали. Така че когато се прибрахме в столовата на топло, остатъка от вчерашната боб-чорба на Марин ни дойде добре.
След обед започна разчистване на западната част на антенната площадка там където предишната година хората на ПТТ строй успеха да монтират на скелето един станок за антената към посоката за Братия. Колоните и трегерите бяха “обрасли” с лед, пространството между тях – натъпкано със сняг. Височината на централния трегер беше повече от 4 метра, а размерите на площадката около 10 метра. Цялото това пространство беше запълнено със скреж, лед и сняг. Ледът и скрежа се къртеха с кирки и брадви. Сместа се изхвърляше на западната страна непосредствено пред станока. Така след около три часа работа успяхме да разчистим отвор около 4 метра и да стигнем до основата на станока. Изхвърления сняг и лед образуваха наклонен насип който стигаше до прозореца на втория етаж на сградата. Това по-късно ни облекчи при издигане на антената (параболата) с диаметър 2,5 метра и тегло 205 килограма. След кратка почивка отново със сондата на ПСС започнахме да търсим никоя парабола. Есента бяхме ги захлупили върху тревата, но сега не можехме да определим точно къде са. След 15-20 минути напипахме една и започнахме да разкопаваме. И отново с кирки и брадви да се разбие твърдия пласт, след което работата потръгна. До към 18 часа стигнахме до антената на дълбочина 210-220 сантиметра. Диаметъра на дупката беше около 3 - 3,5 метра. Работата, студът, умората ни бяха изтощили и не ни останах сили да я отлепим от земята. Тя беше замръзнала към почвата и Митко без да се съобрази с личния ми пикел се опита да я откърти от земята, но дръжката му се счупи. Беше твърде тънка и слаба. Откъртването стана с помощта на кирките, но самото изваждане оставихме за “утре”. Беше вече почти тъмно. Но Благо настоя: ”Да я извадим сега. До утре вятъра ще затрупа отново дупката”. При тази перспектива силите ни се възвърнаха и с общи усилия и зор параболата беше измъкната на повърхността.
Ден трети. 10-ти март, събота. След закуска започна операция издигане на рефлектора и монтирането му към станока. Времето бе безветрено и ясно, но пък температурата бе минус 21-22 градуса. При вятър, макар и слаб, не бихме могли да вдигнем параболата защото освен теглото, голямата й площ под напора на вятъра ще създаде сили по-големи от нашите. За улеснение на и обезопасяване на операцията на хоризонталния трегер над станока завързах блокове (скрипци). С тях щях да издигам антената. С две други въжета прехвърлени през трегера и завързани за антената правех допълнителна осигуровка срещу евентуално скъсване на въжето на блоковете те да задържат антената. Марин и Аспарух бяха на осигурителните въжета. Благо подпираше отдолу антената с рамо и я направляваше до като излезе на нивото на втория етаж, а аз изтеглях бавно антената на 15 – 20 см. до като блоковете се приберат. Шипката беше резерв и трябваше да помага където трябва. Така бавно, но сигурно антената бе издигната и увисна над станока. Студът бе голям. Направи ми впечатление следния интересен момент. Шипката който повечето време стоеше неподвижно и следеше операцията по едно време започна да трепери от студа. Аспарух, който беше най-близо до него на едното въже беше спокоен, но като се обърна видя Шипката да трепери и той започна да трепери. Като престана да го гледа и треперенето му спря. След известно време отново го погледна и отново почна да трепери. Сякаш се получаваше някакъв резонанс между него и Шипката. Сравнително бързо и лесно успях да монтирам параболата към станока, но последва друга техническа неприятност. Не можаха да се намерят свързващите болтове за закрепване на дипола към параболата. Трябваше да намерим други, нестандартни, да им правим нова резба, но все пак успех да монтирам и дипола.
След обед требваше да извършим огромна ледокопна и скрежокопна работа, до като изкопаем проход от антената до капак над коридора пред апаратната зала през който да прекараме фидера от антената до стойката в апаратната зала. До вечерта тази работа бе свършена, фидера положен и антената свързана с рр стойка.
Ден четвърти. 11-ти март неделя. Денят започна с разглобяване на блоковете на една радиорелейна стойка, която бе стояла зимата в залата. Съпротивления, кондензатори, проводници, цоклите на лампите и другите елементи бяха покрити със скреж дебел около 5 милиметра. Свалихме ги в дневната на топло да се подсушат. С Марин свързахме немския електроагрегат 220 волта и умформера към таблото. След обед поставихме лампите в блоковете и подготвихме стойката за работа. По-късно пуснахме агрегата да работи, но се появи пробив във възбудителния реостат. Междувременно цялото помещение и коридорите на първия етаж се изпълниха с изгорелите газове от агрегата. Мотора нямаше още извод за газовете навън, а вратата на агрегатното не можеше да се отвори. Беше затрупана до горе отвън. Димът постепенно стигна коридора на втория етаж. Проникна постепенно в стаите и столовата. С Марин получихме силно отравяне от газовете. Отначало започнаха болки в тила. После силно главоболие, което вечерта стана непоносимо и придружено със силно повръщане. Другите също получиха отравяне, но по-слабо и се отърваха само със силно главоболие. Минахме без вечеря. Благо най-малко пострада и ни окуражаваше, че “всичко скоро ще мине”. За втори път ми се случваше такова отравяне. В началото на октомври 1946 година като войник в свързочната работилница към щаба на ВВС бях командирован заедно със съвипускника ми Мари Дражев на в. Мусала да монтираме специално табло за електрозахранването,да инсталираме и пуснем първата у нас УКВ станция (Fu 10) и да се свържем с летище Враждебна. Там бях успял да ремонтирам стар английски агрегат за зареждане на акумулаторите на радиостанциите. И там агрегата нямаше димоотводна тръба за изваждане на газовете навън, димът изпълни наблюдателницата и ни отрови. Имахме същите последствия, но сега бях забравил за това и увлечен час по-бързо да сме готови за сеанса но 15-ти март, платих горчиво за това не само аз, но и хората ми.
Ден пети. 12 март, понеделник. При изключително лошо време се опитахме да работим навън, но се отказахме. Силен вятър, мъгла, снеговалеж, виелица, това бе една мътилка която често се срещана върха. Печките не искаха да горят. Вятъра връщаше дима от комините. При всеки напор на вятъра в тях се чуваше бумтеж сякаш вътре избухваше бомба. Опитахме де отворим външната врата за да теглят комините, настана много студено, а вятъра нахвърля сняг в коридора по стълбището чак до втори етаж. Принудихме се да загасим нашата печка в столовата и останахме само с печката на Благо която по-малко димеше. Мръзнахме цял ден. Само от време на време прескачахме в стаята на Благо да се постоплим малко.
Ден шести. 13-ти март, вторник. Решаваме да разчистим снега пред външната врата на машинното помещение. Врата е затрупана до прозореца на първия етаж на сградата. При студ минус 16 градуса изхвърлихме около 10 кубически метра сняг и успяхме да стигнем до вратата и да я отворим. Сега газовете от агрегатите можеха да излизат през нея.Към 12 часа пуснах агрегата. Включихме една уредба за проба. Появиха се куп повреди и те отнеха целия ми следобед за отстраняването им. Междувременно агрегата спре поради свършване на горивото в резервоара. От извадените варели, обаче, нямаше нито един с бензин. И отново требваше да се захванем със снежна миньорска работа. Пробиване на нова шахта дълбока 2 метра в набит сняг, прокопаване на тунел до варелите, измъкването им от шахтата при изключително лошо време. Вятъра набива сняг в лицето,той се топи, а после замръзва. По веждите се образуват ледени висулки. Ръкавиците са мокри частично замръзнали, ръцете и краката измръзнали. Анораците измокрени и после замръзнали. Това е добре, че така са като импрегнирани и не пропускат вятъра. Пазят ни по-добре от вятъра и задържат собствената ни топлина. Условията са полярни. Успяваме да измъкнем три варела от които единия празен, а два полупразни но с бензин. Затова пък по-лесно ги измъкнахме. Едва в 17 часа успеехме да пуснем отново агрегата. Включих стойката отново под напрежение и почнах проверка и настройки. Появиха се нови дефекти. Чрез подмяна на блоковете с такива от другите стойки бързо успех да сглобя изправна стойка. Към 18 часа вятъра премина в буря. И печка на Благо започна да връща и задими стаята. Хлябът ни беше на привършване. Трябваше да омесим, но нямаше как да го опечем.
Въпреки умората, студа и лошото осветление (светехме си с газови лампи и един петромакс в стаята на Благо), всички сме бодри и с повишено настроение защото извършеното през деня ни приближаваше към успех, да сме готови за сеансите на 15-ти. Чуват се шеги, весели закачки, смях. През целия ден Благо щом не беше зает с наблюдения работеше на равно с нас. С веселия си нрав, остроумни шеги и закачки, разни историйки на върха и в планината, правеше по леко да понасяме трудностите и живота ни по-интересен и приятен. Приемахме всичко като една романтика. Не забелязвахме как часовете се изнизват. Лозунга беше тука е така и някой подхвърляше някоя шега.
Вечерята ни беше постна и слаба, някаква чорба от вчера, която Марин беше измислил. Нямахме месо, нито консерви, измръзнали картофи, фасул, туршия, захар, ориз, сирене, лук, олио, брашно и мед. Но това не ни правеше тъжни. Напротив, лошо сготвената храна беше повод за закачки и шеги. Липсата на някакво лакомство също беше повод за разни остроумния и смях. У всички се чувствуваше някакво въодушевление, гордост, повишено самочувствие, увереност. Това сигурно се дължеше на факта, че няколкото дни работа при тези условия бяха ги убедили, че няма нищо страшно и че са по-силни от лошото време, снега и студа. При тези изключителни условия нямаше никакви думи, никакъв намек даже, никакъв признак на недоволство, страх, никакъв признак за нежелание за работа. Чувствуваха се мъже. Бяхме силни. Бяхме сплотени. Бяхме едно цяло.
И тази вечер, както другите Благо бе неизчерпаем с приказките и случките пропити с много опит, поуки и житейска мъдрост.
А на белота и таблата нямаше равен на себе си. Затова винаги му бях партньор на карти.
Ден седми. 14-ти март, сряда. През нощта бурята премина в ураган. Сутринта в коридора, в кухнята и стълбището имаше сняг. По стените и тавана на антрето пред стаята на Благо на втория етаж беше полепнал сняг. През цепнатите на вратата, под праговете на стаите, снегът бе успял да проникне не само под напора на вятъра, но и от вакуума който се създаваше вътре в сградата от порива на урагана. За да излезем навън ползвахме горната половинка на вратата. Навън не можеше да се стои повече от 1 – 2 минути. Вятърът така набиваше снега в очите и лицето, че не можеше да се гледа, а разтопения сняг по лицето замръзваше. Веждите се покриваха с ледени висулки. Скиорските очила не можеха да се използват защото веднага се замъгляваха и покриваха с лед. Не можеше да се отиде навън да се отвори вратата на агрегатното. Тя пак беше затрупана. В апаратната беше тъмно. Всички прозорци са замръзнали и затрупани със сняг. Температурата е далеч под нулата. Таванът и стените на апаратната са покрити със скреж до един сантиметър. Хляб имаше само за днес и утре за закуска. Привечер бурята отслабна и това ни даде надежда че утре ще може да опечем хляб.
Ден осми. 15 март, четвъртък. За този ден е определен първия сеанс от 11 часа. След закуска замесвам пресни питки хляб. Аспарух и Митко се заемат да почистят комините, а после сменят печката в столовата и успяват да я запалят. Марин се заема с готвенето.
В 10,30 ч.пускаме агрегата и включваме стойката де загрее. В 11 часа сме готови за сеанса. Приемника ни настроен на 9-ти канал и до 11,15 ч. имаше някакъв сигнал но после изчезна. В 12 отново сме включили станцията. Получаваме сигнал, но е много слаб. Контролната лампа не светва. На няколко пъти позвъня повиквателния звънец но не приехме нищо. Опитахме се да подобрим приемането като въртим антената, но нищо. По някое време чух сред шума да ни викат, но връзка не се осъществи. Вероятно не ме чуваха. В 12,30 ч. сигнала отсреща изчезна. Решех да потърся приемане на друг канал и на 5-ти канал долових ясно повикване от София до Пловдив и след това ясен говор “ало” и т.н. По говора разбрах,че е инж.Семерджиев, началника на рр София. В 13 ч.прекъснах опитите за връзката за да обядваме. В 14 ч. отново пускам станцията. Сега забелязах, че лампа 19 (Л19) на приемника не работи, а предавателя ни не е добре настроен. Към 16 ч. приемника бе оправен и предавателя добре настроен, обаче отсреща нямаше никакъв сигнал.
Подготвихме се за утре. Наляхме бензин в агрегата, проверих още веднъж всичко по станцията и с нетърпение се приготвях за утрешната среща. Вечерта коментирахме неуспеха много. Основното беше, че при тази влага и студ всичко е възможно. Повредите са неизбежни, а времето за сеансите много кратко. Озадачи ме обаче подслушването на 5-ти канал. Това показваше, че приемам директен сигнал от София, въпреки че антената ни е насочена към Братия. Но разликата в ъглите на посоките за София и Братия е много малка така че нямаше нищо чудно в това, че съм хванал сигнал от София.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 26
________________________________________
Ден девети. 16-ти март, петък. Тази сутрин за пръв път откакто сме на върха времето е ясно и тихо. Температурата е само 8,2 градуса под нулата, топло за тук, а въздуха кристално чист. Видимостта отлична. Под нас над цяла България по всички хоризонти се стеле море от облаци. Над тях на запад и изток стърчат вериги от върховете на Балкана. На югоизток като острови белеят Витоша, Рила и Пирин. Някъде по на юг от Пирин и малко в дясно от него стърчи друг бял остров, вероятно Олимп. На юг се разлита масива на Родопите, а далеч на север се подават върхове от веригата на Карпатите. Гледката е изключително рядка и не може да се предаде с думи. Тя се получава само след силна буря. Според Благо такава видимост се случва много рядка и ние сме късметлия днес. В далечината на югоизток облачността чак до хоризонта създава илюзията за някакво море преливащо от златисто жълт цвят до цветове преливащи се от синкаво зелено до тъмно синьо. Белотата и светлината са толкова силни, че очите едва издържат. Зениците се свиват до крайност. Чувствата които изпитваме са непознати, но изключително силни. Омайващи. Не се забравят за цял живот. Потискат всичко останало. Леко ни е. Стоим и гледаме. Сякаш нямаме тегло. Някаква непозната радост пълни душите. Почвам да разбирам защо от дълбока древност хората са поставили боговете да живеят по най-високите върхове на планините. Сигурно в тези мигове и ние изпитваме чувства на богове…Кой знае…
С Благо и Аспарух правим малка обиколка на върха. На източните склонове на върха са се образували дълги снежни преспи наподобяващи дъски дълги стотина метри. Вятъра е изработил чудни форми по снега. Цели полета от снежни елхови клонки. Скелето на триногата за ветродвигателя и дървената пирамида на триангулачната кота на върха приличат на огромни снежни кристали с фантастични окраски от светлини и полусенки. И над всичко това тишина. Една безкрайна тишина и спокойствие. Глухота. Всеки звук изчезва в безкрайността. И в главата ми неволно прозвучават безсмъртните стихове на Дебелянов: …”След бури – мир и тишина, след нощ – безбрежна светлина”. Само като викнем срещу някоя от стените на наблюдателницата гласът се връща толкова силно и отчетливо сякаш някой друг е извикал срещу тебе. Толкова е тихо, а ехото толкова силно. След завчерашната буря и вчерашния ураган тази утрин беше фантастична. Все едно че сме излезли от ада и направо влезли в рая. Припомних си и благовите думи на въпроса на един турист: “Как живеете при тези тежки условия и почти непрекъснато лошо време?”- “Да така е. Може цел месец да е мъгла и буря, но няколкото часа след това да видиш слънцето и красотата която се открива, си плаща за всичко. Защото това което може да се види от тук, никъде не може да се види долу. А за да се видиш всичко това и да изживееш тези мигове трябва да живееш тук, защото тези мигове са много кратки”,- беше отговора на Благо.
След тази утринна еуфория започна прозата на ежедневието, която пък ни доведе до друга, нова еуфория. Първо хляба ни свърши и аз подготвих мая за замесване на хляб. Никой от моите хора не умееше да меси хляб с мая освен мен. Понеже нямаше никакъв вятър печките “стачкуваха”. Не искаха да горят. Вътре е мрачно, студено, не уютно. В коридорите още има сняг. В апаратната е тъмно. По стените скреж. Температурата под нулата. В 10 ч. включвам станцията, но не приемам никакъв сигнал. В 12 часа отново същия резултат. Проверявам блок по блок цялата станция. Всичко е в ред. В 14,50 ч. решавам да сменя предавател като взема такъв от друга стойка. Щом извадих блока на предавателя, приемника изведнъж хвана сигнала на Братия. Включих отново блока и сигнала в приемника изчезна. Проверявам този ефект няколко пъти. Все същото. При включен предавател, релето на приемника не може да сработи. Разбирам, че нещо не е наред с напрежението. Изкуствено го повишавам на 240 волта и релето на приемника включи веднага. В 15,10 ч. Установявам добра и стабилна връзка с Братия. На телефона са техниците Марин (от Братия) и Стефака (Стефан Стойков). Разговарям с тях. Казват ми, че вчера са ни забелязали, но не били сигурни че сме ние. Възбуда и радост обхващат всички. В залата сме всички включително и Благо, който при първата ни среща през август 1953 г се изказа скептично. Сега обаче, се сбъдваха моите пророчества Радостта му беше по-голяма от нашата. Имаше вече другари. Имаше вече сигурна връзка със света. Имаше вече и кой да му помогне при нужда.
В 16 ч. Повъртяхме антените за да се донастроим точно един срещу друг и в 16,30 ч. вече имахме връзка със София. На телефона беше инж. Д. Чолаков, мой състудент и групов отговорник. Уговорих- сеанс за утре от 9 часа. А междувременно Добри Стоянов се яви по-късно и ми поиска съвет какво да прави с изопнатото си сухожилие от вчерашното си падане със ските. Препоръчах ме да продължава да се учи да пада правилно докато престане да го боли.
Вечерта преминава при повишено настроение. Успехът е пълен. За толкова кратко време и при такива полярни условия да се извърши такава огромна работа от шепа хора не можеше да не ни дава заслужено самочувствие. Беше 16-ти март, петък, 1956 година.
Вече не се чувствувахме сами и откъснати от света. Светът се приближи до нас. Гласът на другарите звучи бодро и весело. Личи и тяхната радост и гордост от успеха ни. И те са част от него. Разстоянието вече не ни дели. Сякаш те са тук, в съседната стая. Ние сме едно цяло. Мечтата ми от 1953 г. се сбъдна. Една мечта и една реалност се сляха в едно. А това толкова рядко се случва в живота и то не на всекиго. Имаше за какво да съм доволен от съдбата и да съм й благодарен. Не зная как се нарича това. Може би щастие? Но дали само щастие? . . .
Ден десети. 17-ти март, събота. Денят започна със слънце и отлична видимост сякаш да подсили радостта ни от вчерашния ден. Чувстваме се вече по друг начин. В съзнанието ни вече няма чувството за откъснатост от света. Знаем, че в залата едно неодушевено “същество”, на което ако му пуснем ток веднага ще “оживее” и ще ни свърже със света, с нашите близки, приятели, колеги или с когото поискаме. Светът ни стана по-близък, сякаш е горе в стаята. А гледката отвън и тая необятна и неописуема красота, недостъпна за но хората долу, ни прави съвсем други хора. Изпълва ни с някакво огромно блаженство, спокойствие, благодарност, че го имаме, че живеем и работим в един необикновен, приказен, надоблачен свят, много чист, много светъл и много, много свободен. Свят който и в бурите, и мъглите, и в студа е много по-величествен от този долу, на града. Трудно е, почти невъзможно е да се опише това чувство. То е съвсем ново. Тази вътрешна лекота, това чувство на неограничена свобода, на независимост, вътрешна и външна, не може да се предаде с думи.
В 8,30 ч. установяваме връзка със София. Началника на отдела инж.Топалов ни поздравява с успеха. Самия той е изненадан и горд от постижението. Не е очаквал, че толкова бързо ще успеем до 15 март да сме готови за проби, като знаеше състоянието на нещата и обстановката на върха. Разговаряме с колеги от Радиоуправлението и Софийската рр станция. Искаме да се обадим на наши близки които от 5-ти март нямаха никаква вест за нас. Но в София още нямат направена връзка между служебния телефон и градската мрежа. Затова колегите от София набират искания от нас номер и устно препредават нашите думи и обратно. Макар това доста да ги заангажира и да им отнема време, те го правят със желание и готовност. Затова и днес съм им благодарен, на дежурните тогава инж.Игнатов, Спасовски, Калинов и другите. След споделените поздравления и “много здраве”, “отлично сме”, уговаряме сеанс за 16 часа и започваме работа. С бензинови лампи размразяваме стените и тавана на апаратната зала. После с Марин използваме хубавото време да откопаем от снега втори рефлектор. Към 13 ч. с общи усилия рефлектора е изваден на повърхността. След това с Марин разчистваме терасата където бе стойката за антената към Плевен. Изринатия, сняг, скреж и лед направи насип край стената висок 3,5 метра. Имайки опита от предишното издигане на рефлектора и монтирането му, въпреки тринадесет минусова температура, до 17,30 ч. успяваме да го монтираме. Решаващо беше тихото време.
Междувременно Аспарух бе успял да прокопае траншея до бараката и да извади от нея амортесьорите за дизеловия агрегат, който още есента бяхме вкарали в агрегатното, но не беше монтиран на фундамента. А Митко и Благо успяха да опекат пресен хляб.
По времена сеанса в 16 часа нямаше никакви проблеми. Връзката бе отлична. Нивото на сигнала стабилно, тока на Л16 – нула. Говора, макар и по служебния канал, е с отлично качество. И този ден макар изпълнен с повече от 10 часа тежък труд, ни донесе удовлетворение и много радост. Никаква умора. Толкова бяхме свикнали с работата си. А тук, не знам защо, физическите сили се възстановяват много бързо. След вечерята с топъл хляб сякаш не бяхме работили през деня. А това, че бяхме вече разговаряли с близките си, ни даваше вътрешно спокойствие. Те знаеха вече, че сме добре и че винаги когато искат може да се свържат с нас.

3. ПОНАТАТЪК
През следващите дни работата продължи със същите темпове и при същите условия. Времето нестабилно и почти постоянна мъгла, чести бури, температура средно между минус 10 и 15 градуса и по-рядко до минус 20 градуса Копаем снега с кирки и лопати до към един метър дълбочина, а отдолу го вадим с кофи. Вадим рефлектори, станоци, варели с нафта, бензин и масло. От варелите наливаме горивото в кофи, а после го преливаме в туби и ги носим в агрегатното. При тази операция в кофите често попада сняг, било от валеж, било от вятъра който го носи. После той се топи в резервоара на двигателите. Няколко пъти имахме спиране на агрегатите от тази вода. На антенната площадка продължихме разчистването. Монтирахме две антени за Плевен и още една за София така че да може да включим радиофоничния канал с уредби RVG 905. По него трябваше да подадем програмата на Радио София до предавателя в Плевен. Монтирахме и една антена за посока Стара Загора, тъй като престояха проби за рр линията София-Бургас.
Големи неприятности имахме с наводненията в помещенията поради топенето на сега при топло време. Терасата на антенната площадка не беше водоизолирана, а бе само обикновена бетонна плоча. Водата просмукваше през бетона и се стичаше по тавана на апаратната зала и складовото помещение. През отвора на тавана в антрето пред апаратната през който вкарвахме фидерите на антените водата течеше като чешма без да спира. Слагахме корита, легени, кофи. Периодически водата се изхвърляше през южното прозорче от коридора на втория етаж,което се намираше точно над входната врата на наблюдателницата. Така че, който излизаше или влизаше в сградата трябваше много да внимава да не бъде окъпан. Шипката следеше съдовете да не прелеят и изхвърляше водата с кофа през прозорчето. С такова невнимание Благо получи един студен душ, а по-късно и самия Митко който бе заменен от Марин. Вода имаше и в първия етаж, в спалните и в мазето където водата навлизаше през външната врата. Тя беше по-ниско от външния терен. Наложи се да направим дървена скара висока около десет сантиметра за да не газим във водата. С Марин монтирахме дизела като поставихме амортесьорите под него на фундамента. Успях да го пусна в действие и това бе втория ни голям успех. С него можеше да захранваме всички рр уредби и осветлението на сградата Ремонтирах и пуснах в действие двата стари и маломощни агрегати. “Дойц” и “Бенц” които ни бяха резерв. Пробихме северната стена на агрегатното (седемдесет сантиметра каменна зидария) и изкарахме тръба за извеждане газовете от дизела.
Основен проблем при работата ни беше ниската температура и влагата вътре в сградата. За да предпазим уредбите от водата покрихме ги с войнишки платнища. Работехме почти без почивка, освен времето за хранене, спане и малките сбирки вечер преди лягане при Благо. От влагата в апаратната по уредбите непрекъснато възникваха повреди. Нямаше ден да не ремонтирам нещо по тях. Често трябваше да работя в апаратната до полунощ.
Провеждахме редовно сеанси със София, за да наблюдаваме връзката при всички възможни ситуации: сутрин и вечер около изгрев и залез Слънце, през деня и нощта, при тихо и бурно време, при мъгла и ясно време, при дъжд и снеговалеж и т.н. На първо време тези наблюдения бяха субективни и спорадични. Специално редовни наблюдения преди изгрев, при изгрев и след него, а също и при залез направихме с Добри Стоянов от 10-ти до 17-ти май включително всеки ден. За нивото на сигнала в двете посоки между Ботев и Братия следяхме по тока на Л16 на приемниците, който е относителен индикатор на нивото на сигнала. Резултатите нанасяхме графично като ниво на сигнала във функция от часовото време. В литературата бяхме чели, че около изгрева и залеза на Слънцето на трасета ориентирани в посока изток-запад и близо до това направление се забелязват значителни вариации (затихвания) на нивото на електромагнитното поле (ЕМП), което често може да води до влошаване или прекъсване на връзката. За наше удовлетворение такова явление не установихме. Колебанията бяха толкова малки, че можеха да се отнесат в границите на допустимите грешки. По-късно от други литературни източници разбрахме, че такива затихвания се получават при трасета минаващи над равнини терени и то главно лятно време и особено при тихо време, както и при трасета с не напълно открита първа френелова зона. По-късно аз лично се убедих в това през м. май 1974 г. при измерване на рр трасе между височините над Чирпан и Бакаджиците (Асан Баир) . Трасетата между в. Ботев и Братия и между Братия и София минаваха над силно пресечен терен и бяха с голяма денивелация между крайните точки. Поради това радиовълните минаваха през различни атмосферни слоеве с различни параметри и въздушни течения което е изключително благоприятно за стабилно ниво, защото сигнальт минаваше през въздушни слоеве със значителни турбулентности. Друг случай имах при измерване рр трасе в метровия обхват между София и височините на север от Драгоман при залез Слънце*).
_______________
*) На фигурата е показано такова вариране на сигнала при залез Слънце през 1972 г.при измерване на трасе от автора между София и височините на север от Драгоман.
Освен повредите по апаратурите много главоболия имах с агрегатите. Появиха се повреди не само в старите агрегати, но и в новия дизела: в нагнетателната помпа, в реотановите свещи, в пусковия реостат, акумулаторите и др. Пускането на дизела поради низките температури ставаше много трудно. Налагаше се сутрин преди да го пускаме да подгряваме цилиндрите с бензинови лампи. Спукването на един от цилиндрите създаде изключителни трудности при доставянето на место на резервите части и ремонта.
Цялата инсталация за захранване на апаратурите, както и таблата за превключване на захранване и бъдещото електрозахранване, таблата за превключване на бъдещите акумулаторни батерии трябваше да правим без да има никакви планове. Трябваше сам да ги проектирам заедно с всичките необходими електрически инсталации. Нямахме работилница и даже едно менгеме. Разполагахме само с една ръчна бормашина, ножовка, няколко пили, клещи и гаечни ключове от комплекта на дизела. Всички тези работи трябваше да се извършат от ПТТ строй. Но те едва ли щяха да дойдат по-рано от средата на м.юни. Кабелите за тези инсталации бяха останали на в. Параджика от миналата година. Затова на 19 март изпратих Марин и Митко да ги донесат. Същия ден колегите от София направиха устройство, с което свързаха директно телефонната линия от АТЦ София със служебния канал на рр станцията в София. Това ни даде възможност директно да разговаряме с исканите от нас абонати и премахна неудобството дежурния в София да ни препредава разговорите в двата посоки. Бяхме им много благодарни за това. А за Благо беше цяло щастие. Сега можеше да предава данните от наблюденията си директно в неговата МТО служба.
На 31 март бяхме готови с монтажа на рр станциите за посока Плевен. Започнахме пробите, но поради появата на редовните дефекти от влагата в нашите апаратури, редовна и стабилна връзка установихме в 10 часа на 2-ри април. Бяхме отново силно възбудени и радостни. Още не познавахме тамошните колеги но по гласовете им разбрах, че се радват не по малко от нас.Това бяха началника им Андреев и техниците Васко Василев и Иван Коларов.
Междувременно повредите по апаратурите и агрегатите не преставаха да създават главоболия. Наложи се на 22-ри март да сляза в Калофер да изнеса резервни елементи (електролитни кондензатори, радиолампи, изолационни елементи и др.), както и хляб. С мене слезе и наблюдателя Христо Янев. В Калофер бе пристигнала от Севлиево наблюдателката Илка, съпругата на Благо и нейна приятелка дошла да и погостува. Запознах се с тях и на 24-ти март при хубаво време поехме за върха. Изнесох и китарата на Аспарух която бяхме оставили в Калофер. Вечерта от София се обади др.Велев, ген.Пейчев и Министъра др. Цола Драгойчева. Интересуваха се за нас, за здравето ни, за бита ни, за нуждите ни, как прекарваме свободното си време и т.н. В разговора си с тях полусериозно, полунашега казах, че свободното си време прекарваме в работа. Проявиха изключително внимание и това ни трогна. Министъра ни поздрави с успеха, а на предложението на Благо да ни снабдяват с продукти чрез самолет, както са снабдявали тях през 1946 г., обеща да проучи въпроса и ако е възможно да го уреди тъй като е в добри отношения с генерал Захариев, началника на ВВС.
За да спрем теча от терасата реших да асфалтираме площадката. Материали имаше останали от трудоваците. Тази работа свършихме донякъде успешно защото бетонната плоча не беше достатъчно суха, затова по късно тук – там асфалта се напука и после при дъжд пак се появиха течове, но не бяха така големи.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 29
________________________________________
4. АВРИЯТА С ДИЗЕЛА
На 26-ти март дизеловия агрегат внезапно спря. Оказа се тежка повреда. Беше се спукал втория цилиндър, буталото заяло, биела скъсана. По-лошо не можеше да бъде. От София още на другия ден изпратиха нови части: цилиндър, бутало, биела и лагери. На 5-ти април с Марин слязохме в Калофер да ги изнесем и да вземем нещо за ядене. Купихме половин прасе, хляб и изчакахме хубаво време да тръгнем за върха. На 9-ти април при ясно, но студено време, сутринта в 6,30 ч. натоварихме на един катър раниците и поехме на път. Катърджията беше Начо. Беше студено но бързо загряхме. За около три часа през Паниците излязохме в подножието на Рудината. Склонът беше заснежен със стар улегнал сняг. Опитахме да продължим с катъра но още в началото той се подхлъзна и падна. Принудихме се да го освободим. Начо свали раниците ни и се върна, а ние с Марин се натоварихме яката. Той с прасето, а аз със железарията и хляба. Междувременно от към балкана се чуваше бучене и личеше че горе духа силен вятър. На тръгване Начо каза, че “горе много духа” и ни пожела добър път. Но небето беше ясно беше, а какво е по билото не можехме да видим. Когато тръгнахме от Калофер целия Балкан беше чист с изключение на една малка шапка мъгла (облаче) над Юмрука, типично когато времето се оправя след буря.
Изкачването на Рудината отне близо два часа. Багажа ни бе тежък, а стръмнината голяма. Когато излязохме на равното пред Шипченска мандра започна аха да се появяват първите разкъсани мъглички и пориви на вятъра. Към 13 ч. бяхме на Шипченска мандра. Спряхме да починем. Изпихме по четвърт литър топло мляко, което носех в един термос. Взех си ските които на слизане бях оставил тек и поехме по южния склон на Параджика. Докато се бавехме на Шипченска мандра, мъглата се спусна по-ниско, стана плътна, а вятъра се засили, но не беше много силен, понеже бяхме от подветрената страна на върха. Тогава още не подозирах и не очаквах, че горе се е разразила силна буря. Пътят ми бе добре познат, но терена и багажа бяха тежки. Затъвахме в дълбок сняг навеян от вятъра. Ските влачех след себе си за да правя пъртина на Марин и да водя. На билото вече имаше и снеговалеж. Мъглата толкова гъста че не едва се виждаше на няколко метра. Поради това на Параджика на два пъти се завъртяхме на 180 градуса. С много внимание и намалено темпо стигнахме на Маринка. Там оставихме раниците и продължихме без багаж. На върха пристигнахме по тъмно в 20,30 ч. Нашето забавяне донесе много тревоги на нашите другари на върха, на началника на отдела и колегите от София. Но и нашите изпитания не бяха малко. Трудно е да се опише това пътуване и друг да си го представи и разбере, който не е бил сред зимна буря в планината и особено в Стара планина. За това частична представа може да се получи от записаното в дневника на върха за този ден. Цитирам:
“Понеделник, 9 април.
От снощи има буря. Събуждаме се в буря със снеговалеж, силен северозападен вятър – 18 м/сек. Има гъста мъгла. На 5 метра не се вижда нищо. Опасяваме се че Данаилов и Марин ще тръгнат за върха. За да може да ги предупредим пускаме стойка № 1 по-рано. В 7 ч. и 45 минути се свързваме с Пловдив чрез пункт “В”и казваме да предупредят в Калофер веднага началника на пощата да спрат Данаилов и Марин ако не са тръгнали. Ако са тръгнали да ги настигнат и да ги върнат. Малко след това ни предават от “Е” , че половин час след тях е изпратен човек да ги върне. Другаря Топалов е наредил това на началника на пощата. Същия иска да го уведомим дали ще бъдат върнати. В 11ч. научаваме, че изпратения човек не се е върнал. Едва в 15 часа и 30 минути научаваме, че катърджията и изпратения човек са се върнали без последния да може да предупреди Данаилов и Марин, че горе има буря. Уведомяваме за тава др.Топалов. Същия нарежда да въртим ръчната сирена непрекъснато ида го уведомяваме дали са дошли или не. Към 17 часа вятъра се засили и мъглата стана по-гъста. Митко и Христо които тръгнаха в 14,30 часа да ги посрещат се завърнаха в 17,30 ч. сами. В 18,40 ч. Христо слезе пак да ги посреща. В 20,20 ч. още ги няма. Др.Топалов беше уведомяван през половин час по негово нареждане дали са дошли. Той съобщи за случилото се на Планинската Спасителна Служба в Пловдив. За радост 20,30 ч. Христо, Данаилов и Марин пристигнаха Др. Топалов и ние се успокоихме. Следват подробности написани от др.Данаилов. Следват подробности написани от др. Данаилов.

Написал: Аспарух Григоров.

. . . В 6,30 ч.бяхме определили да тръгнем при добро време Към 7,10 ч. дойде катърджията Начо и ни натовари раниците. Времето беше сравнително хубаво. Висока разкъсана облачност, малко хладно но добро за пътуване. Виждаше се Параджишки чал, Джендема, Пръскалото билото на“Юмрука”до преспата южно от него, която се задържа до лятно време. На самия връх има тънка шапка от мъгла типична при изчистване на времето. Личи, че е паднал пресен сняг. Целия склон на Рудината е побелял. Вземам три банички от будката и един портокал. Сбогувам се с Гочо Груев от “Задругата”и бодро тръгваме. Начо ни изпраща до средата на Рудината и това много ни облекчава. Топло и задушно е, обаче личи че горе духа вятър. На “Камъка”ни посреща силен вятър, но времето е ясно. Малко по нагоре на скалата при Шипченска мандра спяхме за почивка и да си взема ските. От там поемаме по Параджишки чал. От време на време забулва мъгла, но видимостта е добра, до стотина метра. Вървим бавно понеже багажа ни и тежък, по около 25 килограма на раница. Освен това в склона е навеяло пресен сняг в който затъваме до колене. С Марин се сменяме да разбиваме пъртина. Вятърът също намалява (сигурно защото бяхме на завет). Така излизаме на първия камък на Параджика. Вятъра се засилва, но не е много силен. Намираме забито винкелно желязо (маркировка от нас още от есента). След това стигаме до второ винкелно желязо. Тук спираме с Марин за почивка и да закусим. Изпиваме млякото от термоса, хапваме бисквити и продължаваме на северозапад. Смятам че трябва да слизаме леко по склона на Параджика по посока на Ушите. Мъглата стана много гъста. Вятъра се усили. По едно време затънах в снега до кръста. За да изляза от него почнах да опипвам склона в дясно. Излязох на стръмен склон със заледен сняг. От мъглата и вятъра не можеше да се гледа. Веждите ми се покриха с висулки лед. Също и миглите. След малко забелязах кол с табелка. Изчуквам леда и чета: х.Тъжа – в.Ботев. Ние сме взели посока за х.Тъжа. Това е маркировъчния кол на най-високата точка на Параджика. Вадя компаса и се ориентирам. Трябва да се върнем точно на 180 градуса (на запад). Ясно ми е, че сме на най-високата точка на Параджика и че трябва да слизаме по посока на Ушите. Зная че в дясно са козирки и навеища над северните пропасти. Трябва да внимавам да не попадна на тях. В ляво е склона който води към изворите на р.Бъзовица. Целия склон е лавинен. Стария сняг е замръзнал, а пресният навят и без сцепление с него. Всяко отиване в ляво е съпроводено със свличане на навеяните от пресния сняг големи снежни маси.
Имайки пред вид това, тръгвам внимателно на запад. Слизаме. Пак затъвам в снежната преспа и с мъка се измъквам от нея пак с изкачване по склона в дясно. По някое време откривам следи от стъпки по заледения сняг. В първия момент изненадата и радостта са големи. Мисля, че са от нашите другари от върха идвали да ни посрещнат. Обаче скоро се разочаровам. Това са нашите стъпки. Те ни отвеждат пак на кола с табелката за х.Тъжа. Не ни е ясно как сме се завъртели отново на 180 градуса. Правим кръгом и пак слизаме. Този път държа компаса в ръка и следя посоката на всеки десет крачки. Видимостта не е повече от 10-15 метра, обаче поради мъглата не личи никакъв релеф на терена. Всичко се слива в една млечна белота. Не може да се различи повърхността между снега и мъглата. Помислих за връщане, но прецених че е рисковано понеже няма маркировъчни знаци нита ясно очертан ръб. А бурята се разрастна и надолу. Часът е около, 15,30 но не гледам часовника за да не се “паникьосаме”. Марин върви мълчаливо по стъпките ми. След малко стигам отново да преспата. Гледам компаса. Той сочи,че трябва да я пресека. Казвам на Марин да спре и да чака. Вземам пикела в положение за самоосигуровка и навлизам бавно в преспата. Крачка по крачка все повече затъвам. Снегът стига до чатала ми. След малко до кръста. Стискам зъби и още по-силно притискам пикела до гърдите си. Изведнъж усещам бавно да се свличам и след миг железата на токовете ми се забиха в се преспата, после на това место стъпвам и т.н. Правим твърд сняг. Спрях и се изправих. Зад мен до плещите ми стоеше ръбът на снежната преспа пред мен на няколко метра в снега стърчи забито клонче с едно дъбово листо. Това ме зарадва. Знаех вече къде съм. На слизане за Калофер също го бях видял. Благо го беше забил като минавал и го намерил. Това беше негов навик зиме като върви каквото намери да го забие, да остави белег, в снега и то стои замръзнало до като снега не се стопи. Намирахме около 15 крачки в минута. Багажът ни тежи и това ни забавя още повече.Вятъра духа от дясно и това ни облекчава до някъде. След известно време виждам греда. Пак маркировка на Благо поставена миналата година при прекарване на продуктите ни дава кураж и успокоение понеже знаех точно къде е тази греда . От този момент във въображението ми се яви картната цялата обстановка и маршрута по който трябва да се движим. Вече крача сигурно и уверено, обаче снегът е дълбок и не може да се бърза. Пестя силите ни. След малко намираме втората греда. Сега вече се движа мислено. Представям си къде сме. Следя по компаса посоката и вървя. Всъщност се движа като слепец. По едно време излизам на твърд сняг. Тръгвам по него и излизам на преспата при Ушите. Ръбът се очертава много ясно. Връщам се назад и свивам на ляво по склона. Вървим дълго обаче белези няма. Намираме се в някакъв млечен океан. Във всички посоки еднаква белота е нищо друго. Имам чувството че сме слезнали много низко, а също че е време да намерим маркировъчен кол. Оставям Марин да чака, а аз тръгвам малко напред. После свивам право на север по компас. Искам да стигна до ръба и от него да се ориентирам.На около десетина метра обаче забелязвам кол.Отивам до него. Това е стълб с табелка от маркировката между Параджика и Маринка който търся и който е зад Ушите. До Маринка те са три. Връщам се по стъпките си Взимам Марин и двамата се връщаме при кола. От тук по посоката на табелата с помощта на компаса засичам посоката към следващия кол и тръгваме. Продължава да се влошава.Знам,че някъде пред мен и малко в ляво требва да намерим друг кол. Той, обаче е по-ниско и не смея да сляза при този прясно навеян сняг. Държа най-високата част на билото. По едно време насреща прозират скалисти ръбове. Това ми дава възможност да се ориентирам и да разбера че сме се отбили много надясно. Коригирам посоката и почваме да слизаме по лек наклон. Знам че слизаме към Маринка обаче вятъра е толкова силен, мъглата толкова гъста, снегът дълбок, а отгоре на всичко вали сняг. Не мога да позная дали сме стигнали седловината или не. Чувствувам по силата на вятъра че сме в най-ниската част, но кола го няма. Оставям Марин пак да чака, аз отивам право на север с цел да стигна ръба. На около стотина метра намирам стълб, чугунен, забит от нас. Това е Маринка където е шейната и куфара на Марин. Вече се здрачава. Часът е към 18,30. Ясно ми е, че няма да успеем да стигнем на върха с този багаж. Затова оставяме раниците при кола слагаме бисквити и бучки захар в джобовете на анораците и тръгваме без багаж. Край стълба забелязах затрупани следи. Разбрах, че са идвали да ни посрещнат и са се върнали. След малко намирам първия стълб с табелка за Маринка. Засичам посоката и тръгваме. Тук там намирам полузатрупани следи, които се губят. При втория стълб сме отбили доста в дясно. Коригирам се и пак тръгваме. Търся камъните, скаличките, над Маринка, но ги няма. Намирам третия стълб. След него затъваме в дълбок сняг. Отклонявам се в дясно и след малко излизам от южната страна на скаличките. В този момент точката за ориентиране ми е напълно ясна. Следвайки посоката на скаличките, югозапад, определям посоката за първия кол на Малкия Юмрук. Намирам и следи. Посоката е югозапад и малко по на юг. Вървя нагоре, но съм се отбил на около 20 метра в дясно от втория кол. Коригирам се, намирам следи и пак поемаме. Вече е полумрак. Почти не се вижда. Очите ми са засенчени от ледени пердета. Тук вървим бавно, но сигурно. Вятъра бие в дясното рамо, почти в гърба, но усещам че е студено. По едно време във виелицата ми се стори че чух вик. Марин също го е чул. Почнах да викам. След малко в дясно от мен се извика и като призрак от мъглата изкачи на ски Христо наблюдателя. Радостта на нас и на него е голяма. Окуражава ни и тримата поемаме нагоре. Пита къде са ни раниците. Казваме му, че сме ги оставили на Маринка. Почти по тъмно сме на Малкия Юмрук. Христо води и е отбил малко в дясно, но коригираме и тръгваме право на Юг. Първите 4 кола намираме лесно ,но на петия се забъркваме. Вече е съвсем тъмно. Христо слиза много ниско в ляво в нанадолнище. Връщаме се наново на четвъртия кол и отново тръгваме но след малко отново сме на него. Тръгнали сме обратно за което обръщам внимание на Христо по това, че вятъра ни духа в лицето. А той е северен. Пак тръгваме, но след малко Христо предлага пак да се върнем на кола. Този път обаче не го намираме. Тъмно е. Христо и Марин ги виждам само на около 1,5 метра от мен като черни маси в мрака. На три метра вече не ги виждам. Само от време на време щом усетя че някой липсва викам да се обади. Предлагам на Христо да слезем на завет в склона и да правим бивак. Той казва че е рисковано. Студът е 14 градуса под нулата, а вятъра 92 км/ч от север, по данни на Христо. От началото още вървим в колона – Христо, аз, Марин. Усещам че сме слезли ниско в ляво и обръщам внимание на Христо да излезем на най-високата точка. А билото е широко. Такава точка не може да се намери в тъмнината и виелицата. Вървим бавно за да пестим силите си. По едно време усещам че го няма. Спираме. Викам го, но не се обажда. След секунди той се блъска в мене. Не ме е чул. При престъпване вятъра го поднесъл и той се отклонил. Решавам да вървим във верига хванати за ръце. Христо е оставил ските да не му пречат. Така е по-добре. Първо не може някой да се отклони, второ - по-стабилни сме, трето – по-добре тримата следим вятъра да ни духа в гърба и четвърто – образуваме верига около 4 метра и така вероятността да засечем пирамидата, наблюдателницата или предметите около нея е по-голяма. Чувствувам, че се изкачваме по лек наклон. Така вървим неопределено време. Знаем,че сме близо до наблюдателницата,обаче е толкова тъмно че не мога да видя даже компаса в ръката си. Спираме за малко. Опасявам с да не я подминем. Заставаме така, че вятъра да ни духа точно в гърба и пак тръгваме. Мисля че трябва да вървим цяла нощ за да не замръзнем. Да правим “хоро.” Да правим бивак няма къде. Открито е. Христо е сбъркал че не е взел фенерче. Спираме пак. Мисля си, че ако моите хора са съобразителни от наблюдателницата трябва да ни светнат с прожектора на Благо. И в този момент Христо извика:”Стигнахме”. В мрака се очертаваше на няколко метра масата на сградата. Били сме от източната й страна. От прозореца на втория етаж излиза светлина, но аз не я виждам. Но Христо и Марин на които очите не са с ледени висулки и скреж я виждат. Правя три крачки в дясно и допирам стената на сградата. После покрай нея стигам до вратата. Влизам пръв. Посрещат ни радостно всички. Илка е плакала. Аспарух размотаваше кабел и се готвеше и се готвеше да включи прожектора. Разбирам че са се изплашили много и са вдигнали тревога в София, Пловдив и Калофер. Аз внимателно размразявам веждите и миглите си. Очите ми са силно възпалени и от топлото ме болят. Едва виждам. Събуват обувките ми. Краката ми са отлично. Само двата пръста на дясната ми ръка са измръзнали и ме болят, от държането на компаса. Измръзнала е леко дясната страна на лицето ми и носа. На Марин е измръзнало леко ходилото на десния крак. Също и долната част на китката дясната му ръка понеже не е бил сложил добре ръкавицата си. Христо също има леко измръзнали пръсти на ръцете. Имам силни болки в очите. Те са същите които се получават при гледане в пламъка от електрожен.
След всичко станало ми се струва, че има нещо нереално. Толкова силно бе всичко това, че още не мога да повярвам че това може да се преживее от човек. И дали щастливия край бе резултат от някакво провидение, сляпа случайност или нашата съобразителност и десет годишната ми алпийска дейност, не мога да кажа. Може би и трите неща едновременно. Обаче през целия път в бурята нито един път не помислих за най-лошото, нита имах някакво колебание, несигурност в себе си или страх. Бях преживял много снежни бури по Рила и Пирин. Само ме беше яд, че времето е толкова лошо и че ще трябва да бивакуваме някъде, при това неподготвени. През цялото време вървях бавно и внимателно за да пестя силите.В това кратко описание в дневника е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко това е било е ни защото не бях сигурен, че ще пристигнем навреме и в същото време да следя точката но место стоенето. И накрая си спомних думите на Благо:”Човек не знае силата си до като не изпадне в трудно положение. . .”
В това кратко описание е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко е било вчера. Не мога да забравя завъртането на Параджика. Причината затова беше промяната на релефа на местността поради снежното навеище. Спомням си, че в курса по алпинизъм, инструкторът ни Андрей Тодоров беше обърнал внимание, че снегът зимно време често променя локалния релеф на терена поради действието на вятъра. Сега на практика се бях сблъскал с това явление. Когато попаднах първия път в преспата, мислех че съм в козирка над северните пропасти при Параджика затова завих на дясно и тогава съм попаднал на истинския северен склон върху твърд, заледен сняг. Пресния е бил отдухан от силния вятър. При второто завъртане пак същата заблуда. При Третото достигане не този снежен ръб казах на Марин: ”Стой тук и чакай”. Извадих компаса и проверих посоката. Трябваше да вървя направо. Това бе чист запад. Взех пикела пред гърдите си в положение за самоусигуровка (самозадържане). В случай че се наложи и навлязох бавно в преспата. Затънах до коленете. После до чатала. Снегът стигна до кръста ми. Усетих бавно да се свличам. Стиснах още по-силно пикела готов всеки миг да се обърна по корем когато внезапно токовете на обувките ми опряха в твърд сняг. Изправих се. Пред мене твърд заледен сняг, а на две крачки забито в снега клонче с едно дъбово листо. Зад мене снежна стена около метър висока. От дясно стръмния улей между Параджика и билото към Ушите. Вятъра духа през него като през фуния и е отнесъл всичкия пресен сняг. Затова отдолу е твърдия, а от пресния е направил преспата с отвесната стена. А клончето с листото бе дело на Благо. Още при слизане го бях видел и запомнил. Благо имаше този навик като види нещо което да стърчи в снега, даже и клонче, забиваше го в снега, то замръзваше в него и стърчеше до като снега се стопи. Общо бях спокоен,но това клонче ми показа точното местостоене и от този момент увереността ми, че съм на прав път ме успокои съвсем. Реших да вървим още по-бавно и внимателно. Марин беше също спокоен. Не показваше с нищо че се безпокои или страхува. Вървеше уверено след мене и мълчанието му показваше само едно – доверие в мене, а това от своя страна ме успокояваше. Бях сигурен в него че при никакви обстоятелства няма да имам проблеми с него, колкото и до са трудни те и че ще издържи на изпитанието което ни предстои.
И до днес зная, че успешния изход от създалата се обстановка се дължи на това, че след като разбрах че сме попаднали в снежна буря, вместо паника и прибързване, приех нещата спокойно и увереност в себе си. Първото нещо което трябва да се направи в такива случаи е да се вземе най-разумното и оптимално решение. Имах опит и знания. Бях уверен в силите си, в опита си на планинар и алпинист. Казах си “не трябва да се бърза”. Първо намалих темпото за да пестим силите си. Второ – трябва да следя точно посоката на движение, да правя добри стъпки в снега като за всека стъпка правех три-четири удара с обувките до като се утъпка добре, на Маринка предвидливо оставихме багажа си. Благодарен съм на Марин, че нито за миг не прояви съмнение, че няма да се оправим и няма да стигнем на върха. Само от време на време когато го питах: ”Как е? Как си?” отговаряш е спокойни: ”Добре съм. Няма ми нищо.” И това много ме успокояваше. Чак на върха когато се събличахме и видях замръзналия му чорап в обувката и измръзналата му китка на дясната ръка разбрах колко як и упорит шоп е той и какъв другар. Колко прекрасно би било, ако имаше повече българи като него. Когато Христо ни загуби на платото между Малкия и Големия Юмрук разбрах, че ни е завъртял на 180 градуса по вятъра който започна да духа в лицето ми. Попитах го от къде вятъра и той потвърди че е северен. Тогава го запитах защо вървим срещу него? Требва да духа точно в гърба ни, казах и се обърнахме с лице на юг. Поривите му бяха толкова силни, че при прекрачване залитахме. Марин вървеше плътно зад мене и аз периодически питах: ”Марине, тук ли си?” - защото в тъмнината и виелицата не го виждах. Отговаряше ми с едно кратко “Да”. На едно такова запитване той не отговори. Спрях.” Дали не е паднал” помислих и викнах на Христо да спре. В този момент Марин се блъсна в мене. При едно такова едно залитане той се отклонил малко, изостанал две-три крачки и от воя на виелицата не ме е чул. Тогава предложих да се хванем за ръце. Така щяхме да бъдем по-стабилни и нямаше опасност някой да се откъсне, да изостане сам и да се загуби. Станах по-спокоен. Вървехме бавно. Не можех да определя дали качваме по малко наклонения терен преди да стигнем наблюдателницата. Казах им само да следят да не слизаме па и по малък наклон. Страхувах да не подминем наблюдателницата. Затова на всеки 10 – 15 крачки спирахме, придвижвахме се толкова на ляво, после на дясно и след това пак напред с цел да засечем наблюдателницата или “нещо”около нея. Мислех си какво може да направят моите хора за да ни помогнат. Единственото нещо беше да ни светнат с прожектора на Благо. Ръчната сирената не би ни помогнала, защото вятъра е северен и не бихме я чули. След няколко такива маневри пак спряхме. Изведнъж Христо извика: ”Стигнахме, свети нашия прозорец.” Марин също потвърди че вижда светлината. Аз не я виждах. Направих три крачки в дясно и допрях източното стена на наблюдателницата. Снегът беше затрупал щерната и дървата. Подпирайки се по стената стигнах площадката пред вратата. Бях на завет и вятъра вече не биеше в качулката на анорака ми. В главата ми настъпи тишина и чух, че работи агрегата в мазето. Влязох вътре пръв. В залата звънеше звънеца за повикване. Аспарух развиваше кабел в коридора на първия етаж към северното му прозорче. Попитах го какво прави.
- Е, добре че дойдохте , - каза той. - Тъкмо се готвех да включа прожектора на Благо на прозореца, защото преди малко свирихме с ръчната сирена но на повече на 5-6 метра срещу вятъра не се чува. Затова реших да ви светна. Топалов непрекъснато пита за вас и е в кабинета си. Казах да му преде, че сме добре и да не се безпокои. Часът беше точно 20,30. Чак сега за първи път от Шипченска мандра поглеждах часовника си. Причината беше, че през всичкото време не исках да гледам колко е часа за да не се безпокоя че “закъсняваме”, защото знаех че времето за нашето пристигане не зависи от часовника, а от това колко бавно требва да вървим за да пестим сили. Когато влязох в антрето бях като снежния човек. Анорака ми, клина, обувките, ръкавиците, всичко бе обледенено и набито със сняг. Бях целия в снегоскреж. От ведите ми висяха ледени висулки. В този момент по стълбите от втория етаж слизаше Илка. Като ме видя ревна със силен плач.
- Защо плачеш? - попитах.
- О, Христо отиде да ви среща и още го няма. Ще загине – отвърна тя и продължи да плаче.
- Но той е тук. Идваме заедно. - отвърнах. Но тя продължи да
плаче даже когато видя Христо който стоеше зад мене. Явно плачът беше отдушник от нервното напрежение което още изживяваше и не можеше да го спре.
След като се съблякох (не помня кой ми събу обувките) попитах Аспарух дали Топалов иска да му се обадя, но той каза, че не иска. Утре щял да разговаря с мене.
Минаха 15-20 минути. Затоплих се и ледените висулки от веждите и миглите ми се стопиха. Тогава усетих силни болки в очите. Глождиха ме както когато човек е гледал продължително в пламъка на електрожен. Тези болки продължиха около седмица след това о бяха особено силни на топло, при задимен въздух и на силна светлина. На Марин дясната му китка от вътрешната страна имаше измръзване между първа и втора степен поради това, че не беше добре нахлузил ръкавицата си. Подобно измръзване имаше и на петата на десния си крак. В обувката му проникнал сняг, стопил се и после замръзнал. Моите крака бяха абсолютно сухи. Христо имаше малък кръвоизлив в лявото око причинен от удар на ледена висулка от веждата му. Иначе се чувствуваше добре. Не усещаше някаква голяма умора нито психическо напрежение. Спокойно разказваше как с Митко са слизали до Маринка да ни посрещнат, върнали се и все пак решил към шест часа да излезе и да ни потърси. Какъвто си беше тих и скромен разказа това накратко, като че ли е най-обикновено и редно нещо, за което не е необходимо изобщо да се говори. И тримата взето общо се чувствувахме добре. Не усещахме умора. Бяхме с повишено настроение и самочувствие. Споделяхме впечатленията и опита си от това трудно излизане на върха и че при тръгването си от Калофер ние изобщо не сме предполагали, че “горе” се развихря буря. Картината от “долу” изглеждаше съвсем друга. От Христо разбрах, че температурата по наблюдението в 17 часа е била 11 градуса под нулата, а скоростта на вятъра 111 км/ч от север

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 35
________________________________________
4. АВРИЯТА С ДИЗЕЛА
На 26-ти март дизеловия агрегат внезапно спря. Оказа се тежка повреда. Беше се спукал втория цилиндър, буталото заяло, биела скъсана. По-лошо не можеше да бъде. От София още на другия ден изпратиха нови части: цилиндър, бутало, биела и лагери. На 5-ти април с Марин слязохме в Калофер да ги изнесем и да вземем нещо за ядене. Купихме половин прасе, хляб и изчакахме хубаво време да тръгнем за върха. На 9-ти април при ясно, но студено време, сутринта в 6,30 ч. натоварихме на един катър раниците и поехме на път. Катърджията беше Начо. Беше студено но бързо загряхме. За около три часа през Паниците излязохме в подножието на Рудината. Склонът беше заснежен със стар улегнал сняг. Опитахме да продължим с катъра но още в началото той се подхлъзна и падна. Принудихме се да го освободим. Начо свали раниците ни и се върна, а ние с Марин се натоварихме яката. Той с прасето, а аз със железарията и хляба. Междувременно от към балкана се чуваше бучене и личеше че горе духа силен вятър. На тръгване Начо каза, че “горе много духа” и ни пожела добър път. Но небето беше ясно беше, а какво е по билото не можехме да видим. Когато тръгнахме от Калофер целия Балкан беше чист с изключение на една малка шапка мъгла (облаче) над Юмрука, типично когато времето се оправя след буря.
Изкачването на Рудината отне близо два часа. Багажа ни бе тежък, а стръмнината голяма. Когато излязохме на равното пред Шипченска мандра започна аха да се появяват първите разкъсани мъглички и пориви на вятъра. Към 13 ч. бяхме на Шипченска мандра. Спряхме да починем. Изпихме по четвърт литър топло мляко, което носех в един термос. Взех си ските които на слизане бях оставил тек и поехме по южния склон на Параджика. Докато се бавехме на Шипченска мандра, мъглата се спусна по-ниско, стана плътна, а вятъра се засили, но не беше много силен, понеже бяхме от подветрената страна на върха. Тогава още не подозирах и не очаквах, че горе се е разразила силна буря. Пътят ми бе добре познат, но терена и багажа бяха тежки. Затъвахме в дълбок сняг навеян от вятъра. Ските влачех след себе си за да правя пъртина на Марин и да водя. На билото вече имаше и снеговалеж. Мъглата толкова гъста че не едва се виждаше на няколко метра. Поради това на Параджика на два пъти се завъртяхме на 180 градуса. С много внимание и намалено темпо стигнахме на Маринка. Там оставихме раниците и продължихме без багаж. На върха пристигнахме по тъмно в 20,30 ч. Нашето забавяне донесе много тревоги на нашите другари на върха, на началника на отдела и колегите от София. Но и нашите изпитания не бяха малко. Трудно е да се опише това пътуване и друг да си го представи и разбере, който не е бил сред зимна буря в планината и особено в Стара планина. За това частична представа може да се получи от записаното в дневника на върха за този ден. Цитирам:
“Понеделник, 9 април.
От снощи има буря. Събуждаме се в буря със снеговалеж, силен северозападен вятър – 18 м/сек. Има гъста мъгла. На 5 метра не се вижда нищо. Опасяваме се че Данаилов и Марин ще тръгнат за върха. За да може да ги предупредим пускаме стойка № 1 по-рано. В 7 ч. и 45 минути се свързваме с Пловдив чрез пункт “В”и казваме да предупредят в Калофер веднага началника на пощата да спрат Данаилов и Марин ако не са тръгнали. Ако са тръгнали да ги настигнат и да ги върнат. Малко след това ни предават от “Е” , че половин час след тях е изпратен човек да ги върне. Другаря Топалов е наредил това на началника на пощата. Същия иска да го уведомим дали ще бъдат върнати. В 11ч. научаваме, че изпратения човек не се е върнал. Едва в 15 часа и 30 минути научаваме, че катърджията и изпратения човек са се върнали без последния да може да предупреди Данаилов и Марин, че горе има буря. Уведомяваме за тава др.Топалов. Същия нарежда да въртим ръчната сирена непрекъснато ида го уведомяваме дали са дошли или не. Към 17 часа вятъра се засили и мъглата стана по-гъста. Митко и Христо които тръгнаха в 14,30 часа да ги посрещат се завърнаха в 17,30 ч. сами. В 18,40 ч. Христо слезе пак да ги посреща. В 20,20 ч. още ги няма. Др.Топалов беше уведомяван през половин час по негово нареждане дали са дошли. Той съобщи за случилото се на Планинската Спасителна Служба в Пловдив. За радост 20,30 ч. Христо, Данаилов и Марин пристигнаха Др. Топалов и ние се успокоихме. Следват подробности написани от др.Данаилов. Следват подробности написани от др. Данаилов.

Написал: Аспарух Григоров.

. . . В 6,30 ч.бяхме определили да тръгнем при добро време Към 7,10 ч. дойде катърджията Начо и ни натовари раниците. Времето беше сравнително хубаво. Висока разкъсана облачност, малко хладно но добро за пътуване. Виждаше се Параджишки чал, Джендема, Пръскалото билото на“Юмрука”до преспата южно от него, която се задържа до лятно време. На самия връх има тънка шапка от мъгла типична при изчистване на времето. Личи, че е паднал пресен сняг. Целия склон на Рудината е побелял. Вземам три банички от будката и един портокал. Сбогувам се с Гочо Груев от “Задругата”и бодро тръгваме. Начо ни изпраща до средата на Рудината и това много ни облекчава. Топло и задушно е, обаче личи че горе духа вятър. На “Камъка”ни посреща силен вятър, но времето е ясно. Малко по нагоре на скалата при Шипченска мандра спяхме за почивка и да си взема ските. От там поемаме по Параджишки чал. От време на време забулва мъгла, но видимостта е добра, до стотина метра. Вървим бавно понеже багажа ни и тежък, по около 25 килограма на раница. Освен това в склона е навеяло пресен сняг в който затъваме до колене. С Марин се сменяме да разбиваме пъртина. Вятърът също намалява (сигурно защото бяхме на завет). Така излизаме на първия камък на Параджика. Вятъра се засилва, но не е много силен. Намираме забито винкелно желязо (маркировка от нас още от есента). След това стигаме до второ винкелно желязо. Тук спираме с Марин за почивка и да закусим. Изпиваме млякото от термоса, хапваме бисквити и продължаваме на северозапад. Смятам че трябва да слизаме леко по склона на Параджика по посока на Ушите. Мъглата стана много гъста. Вятъра се усили. По едно време затънах в снега до кръста. За да изляза от него почнах да опипвам склона в дясно. Излязох на стръмен склон със заледен сняг. От мъглата и вятъра не можеше да се гледа. Веждите ми се покриха с висулки лед. Също и миглите. След малко забелязах кол с табелка. Изчуквам леда и чета: х.Тъжа – в.Ботев. Ние сме взели посока за х.Тъжа. Това е маркировъчния кол на най-високата точка на Параджика. Вадя компаса и се ориентирам. Трябва да се върнем точно на 180 градуса (на запад). Ясно ми е, че сме на най-високата точка на Параджика и че трябва да слизаме по посока на Ушите. Зная че в дясно са козирки и навеища над северните пропасти. Трябва да внимавам да не попадна на тях. В ляво е склона който води към изворите на р.Бъзовица. Целия склон е лавинен. Стария сняг е замръзнал, а пресният навят и без сцепление с него. Всяко отиване в ляво е съпроводено със свличане на навеяните от пресния сняг големи снежни маси.
Имайки пред вид това, тръгвам внимателно на запад. Слизаме. Пак затъвам в снежната преспа и с мъка се измъквам от нея пак с изкачване по склона в дясно. По някое време откривам следи от стъпки по заледения сняг. В първия момент изненадата и радостта са големи. Мисля, че са от нашите другари от върха идвали да ни посрещнат. Обаче скоро се разочаровам. Това са нашите стъпки. Те ни отвеждат пак на кола с табелката за х.Тъжа. Не ни е ясно как сме се завъртели отново на 180 градуса. Правим кръгом и пак слизаме. Този път държа компаса в ръка и следя посоката на всеки десет крачки. Видимостта не е повече от 10-15 метра, обаче поради мъглата не личи никакъв релеф на терена. Всичко се слива в една млечна белота. Не може да се различи повърхността между снега и мъглата. Помислих за връщане, но прецених че е рисковано понеже няма маркировъчни знаци нита ясно очертан ръб. А бурята се разрастна и надолу. Часът е около, 15,30 но не гледам часовника за да не се “паникьосаме”. Марин върви мълчаливо по стъпките ми. След малко стигам отново да преспата. Гледам компаса. Той сочи,че трябва да я пресека. Казвам на Марин да спре и да чака. Вземам пикела в положение за самоосигуровка и навлизам бавно в преспата. Крачка по крачка все повече затъвам. Снегът стига до чатала ми. След малко до кръста. Стискам зъби и още по-силно притискам пикела до гърдите си. Изведнъж усещам бавно да се свличам и след миг железата на токовете ми се забиха в се преспата, после на това место стъпвам и т.н. Правим твърд сняг. Спрях и се изправих. Зад мен до плещите ми стоеше ръбът на снежната преспа пред мен на няколко метра в снега стърчи забито клонче с едно дъбово листо. Това ме зарадва. Знаех вече къде съм. На слизане за Калофер също го бях видял. Благо го беше забил като минавал и го намерил. Това беше негов навик зиме като върви каквото намери да го забие, да остави белег, в снега и то стои замръзнало до като снега не се стопи. Намирахме около 15 крачки в минута. Багажът ни тежи и това ни забавя още повече.Вятъра духа от дясно и това ни облекчава до някъде. След известно време виждам греда. Пак маркировка на Благо поставена миналата година при прекарване на продуктите ни дава кураж и успокоение понеже знаех точно къде е тази греда . От този момент във въображението ми се яви картната цялата обстановка и маршрута по който трябва да се движим. Вече крача сигурно и уверено, обаче снегът е дълбок и не може да се бърза. Пестя силите ни. След малко намираме втората греда. Сега вече се движа мислено. Представям си къде сме. Следя по компаса посоката и вървя. Всъщност се движа като слепец. По едно време излизам на твърд сняг. Тръгвам по него и излизам на преспата при Ушите. Ръбът се очертава много ясно. Връщам се назад и свивам на ляво по склона. Вървим дълго обаче белези няма. Намираме се в някакъв млечен океан. Във всички посоки еднаква белота е нищо друго. Имам чувството че сме слезнали много низко, а също че е време да намерим маркировъчен кол. Оставям Марин да чака, а аз тръгвам малко напред. После свивам право на север по компас. Искам да стигна до ръба и от него да се ориентирам.На около десетина метра обаче забелязвам кол.Отивам до него. Това е стълб с табелка от маркировката между Параджика и Маринка който търся и който е зад Ушите. До Маринка те са три. Връщам се по стъпките си Взимам Марин и двамата се връщаме при кола. От тук по посоката на табелата с помощта на компаса засичам посоката към следващия кол и тръгваме. Продължава да се влошава.Знам,че някъде пред мен и малко в ляво требва да намерим друг кол. Той, обаче е по-ниско и не смея да сляза при този прясно навеян сняг. Държа най-високата част на билото. По едно време насреща прозират скалисти ръбове. Това ми дава възможност да се ориентирам и да разбера че сме се отбили много надясно. Коригирам посоката и почваме да слизаме по лек наклон. Знам че слизаме към Маринка обаче вятъра е толкова силен, мъглата толкова гъста, снегът дълбок, а отгоре на всичко вали сняг. Не мога да позная дали сме стигнали седловината или не. Чувствувам по силата на вятъра че сме в най-ниската част, но кола го няма. Оставям Марин пак да чака, аз отивам право на север с цел да стигна ръба. На около стотина метра намирам стълб, чугунен, забит от нас. Това е Маринка където е шейната и куфара на Марин. Вече се здрачава. Часът е към 18,30. Ясно ми е, че няма да успеем да стигнем на върха с този багаж. Затова оставяме раниците при кола слагаме бисквити и бучки захар в джобовете на анораците и тръгваме без багаж. Край стълба забелязах затрупани следи. Разбрах, че са идвали да ни посрещнат и са се върнали. След малко намирам първия стълб с табелка за Маринка. Засичам посоката и тръгваме. Тук там намирам полузатрупани следи, които се губят. При втория стълб сме отбили доста в дясно. Коригирам се и пак тръгваме. Търся камъните, скаличките, над Маринка, но ги няма. Намирам третия стълб. След него затъваме в дълбок сняг. Отклонявам се в дясно и след малко излизам от южната страна на скаличките. В този момент точката за ориентиране ми е напълно ясна. Следвайки посоката на скаличките, югозапад, определям посоката за първия кол на Малкия Юмрук. Намирам и следи. Посоката е югозапад и малко по на юг. Вървя нагоре, но съм се отбил на около 20 метра в дясно от втория кол. Коригирам се, намирам следи и пак поемаме. Вече е полумрак. Почти не се вижда. Очите ми са засенчени от ледени пердета. Тук вървим бавно, но сигурно. Вятъра бие в дясното рамо, почти в гърба, но усещам че е студено. По едно време във виелицата ми се стори че чух вик. Марин също го е чул. Почнах да викам. След малко в дясно от мен се извика и като призрак от мъглата изкачи на ски Христо наблюдателя. Радостта на нас и на него е голяма. Окуражава ни и тримата поемаме нагоре. Пита къде са ни раниците. Казваме му, че сме ги оставили на Маринка. Почти по тъмно сме на Малкия Юмрук. Христо води и е отбил малко в дясно, но коригираме и тръгваме право на Юг. Първите 4 кола намираме лесно ,но на петия се забъркваме. Вече е съвсем тъмно. Христо слиза много ниско в ляво в нанадолнище. Връщаме се наново на четвъртия кол и отново тръгваме но след малко отново сме на него. Тръгнали сме обратно за което обръщам внимание на Христо по това, че вятъра ни духа в лицето. А той е северен. Пак тръгваме, но след малко Христо предлага пак да се върнем на кола. Този път обаче не го намираме. Тъмно е. Христо и Марин ги виждам само на около 1,5 метра от мен като черни маси в мрака. На три метра вече не ги виждам. Само от време на време щом усетя че някой липсва викам да се обади. Предлагам на Христо да слезем на завет в склона и да правим бивак. Той казва че е рисковано. Студът е 14 градуса под нулата, а вятъра 92 км/ч от север, по данни на Христо. От началото още вървим в колона – Христо, аз, Марин. Усещам че сме слезли ниско в ляво и обръщам внимание на Христо да излезем на най-високата точка. А билото е широко. Такава точка не може да се намери в тъмнината и виелицата. Вървим бавно за да пестим силите си. По едно време усещам че го няма. Спираме. Викам го, но не се обажда. След секунди той се блъска в мене. Не ме е чул. При престъпване вятъра го поднесъл и той се отклонил. Решавам да вървим във верига хванати за ръце. Христо е оставил ските да не му пречат. Така е по-добре. Първо не може някой да се отклони, второ - по-стабилни сме, трето – по-добре тримата следим вятъра да ни духа в гърба и четвърто – образуваме верига около 4 метра и така вероятността да засечем пирамидата, наблюдателницата или предметите около нея е по-голяма. Чувствувам, че се изкачваме по лек наклон. Така вървим неопределено време. Знаем,че сме близо до наблюдателницата,обаче е толкова тъмно че не мога да видя даже компаса в ръката си. Спираме за малко. Опасявам с да не я подминем. Заставаме така, че вятъра да ни духа точно в гърба и пак тръгваме. Мисля че трябва да вървим цяла нощ за да не замръзнем. Да правим “хоро.” Да правим бивак няма къде. Открито е. Христо е сбъркал че не е взел фенерче. Спираме пак. Мисля си, че ако моите хора са съобразителни от наблюдателницата трябва да ни светнат с прожектора на Благо. И в този момент Христо извика:”Стигнахме”. В мрака се очертаваше на няколко метра масата на сградата. Били сме от източната й страна. От прозореца на втория етаж излиза светлина, но аз не я виждам. Но Христо и Марин на които очите не са с ледени висулки и скреж я виждат. Правя три крачки в дясно и допирам стената на сградата. После покрай нея стигам до вратата. Влизам пръв. Посрещат ни радостно всички. Илка е плакала. Аспарух размотаваше кабел и се готвеше и се готвеше да включи прожектора. Разбирам че са се изплашили много и са вдигнали тревога в София, Пловдив и Калофер. Аз внимателно размразявам веждите и миглите си. Очите ми са силно възпалени и от топлото ме болят. Едва виждам. Събуват обувките ми. Краката ми са отлично. Само двата пръста на дясната ми ръка са измръзнали и ме болят, от държането на компаса. Измръзнала е леко дясната страна на лицето ми и носа. На Марин е измръзнало леко ходилото на десния крак. Също и долната част на китката дясната му ръка понеже не е бил сложил добре ръкавицата си. Христо също има леко измръзнали пръсти на ръцете. Имам силни болки в очите. Те са същите които се получават при гледане в пламъка от електрожен.
След всичко станало ми се струва, че има нещо нереално. Толкова силно бе всичко това, че още не мога да повярвам че това може да се преживее от човек. И дали щастливия край бе резултат от някакво провидение, сляпа случайност или нашата съобразителност и десет годишната ми алпийска дейност, не мога да кажа. Може би и трите неща едновременно. Обаче през целия път в бурята нито един път не помислих за най-лошото, нита имах някакво колебание, несигурност в себе си или страх. Бях преживял много снежни бури по Рила и Пирин. Само ме беше яд, че времето е толкова лошо и че ще трябва да бивакуваме някъде, при това неподготвени. През цялото време вървях бавно и внимателно за да пестя силите.В това кратко описание в дневника е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко това е било е ни защото не бях сигурен, че ще пристигнем навреме и в същото време да следя точката но место стоенето. И накрая си спомних думите на Благо:”Човек не знае силата си до като не изпадне в трудно положение. . .”
В това кратко описание е отбелязано най-същественото. Но спомените от това ходене са толкова силни, като че ли всичко е било вчера. Не мога да забравя завъртането на Параджика. Причината затова беше промяната на релефа на местността поради снежното навеище. Спомням си, че в курса по алпинизъм, инструкторът ни Андрей Тодоров беше обърнал внимание, че снегът зимно време често променя локалния релеф на терена поради действието на вятъра. Сега на практика се бях сблъскал с това явление. Когато попаднах първия път в преспата, мислех че съм в козирка над северните пропасти при Параджика затова завих на дясно и тогава съм попаднал на истинския северен склон върху твърд, заледен сняг. Пресния е бил отдухан от силния вятър. При второто завъртане пак същата заблуда. При Третото достигане не този снежен ръб казах на Марин: ”Стой тук и чакай”. Извадих компаса и проверих посоката. Трябваше да вървя направо. Това бе чист запад. Взех пикела пред гърдите си в положение за самоусигуровка (самозадържане). В случай че се наложи и навлязох бавно в преспата. Затънах до коленете. После до чатала. Снегът стигна до кръста ми. Усетих бавно да се свличам. Стиснах още по-силно пикела готов всеки миг да се обърна по корем когато внезапно токовете на обувките ми опряха в твърд сняг. Изправих се. Пред мене твърд заледен сняг, а на две крачки забито в снега клонче с едно дъбово листо. Зад мене снежна стена около метър висока. От дясно стръмния улей между Параджика и билото към Ушите. Вятъра духа през него като през фуния и е отнесъл всичкия пресен сняг. Затова отдолу е твърдия, а от пресния е направил преспата с отвесната стена. А клончето с листото бе дело на Благо. Още при слизане го бях видел и запомнил. Благо имаше този навик като види нещо което да стърчи в снега, даже и клонче, забиваше го в снега, то замръзваше в него и стърчеше до като снега се стопи. Общо бях спокоен,но това клонче ми показа точното местостоене и от този момент увереността ми, че съм на прав път ме успокои съвсем. Реших да вървим още по-бавно и внимателно. Марин беше също спокоен. Не показваше с нищо че се безпокои или страхува. Вървеше уверено след мене и мълчанието му показваше само едно – доверие в мене, а това от своя страна ме успокояваше. Бях сигурен в него че при никакви обстоятелства няма да имам проблеми с него, колкото и до са трудни те и че ще издържи на изпитанието което ни предстои.
И до днес зная, че успешния изход от създалата се обстановка се дължи на това, че след като разбрах че сме попаднали в снежна буря, вместо паника и прибързване, приех нещата спокойно и увереност в себе си. Първото нещо което трябва да се направи в такива случаи е да се вземе най-разумното и оптимално решение. Имах опит и знания. Бях уверен в силите си, в опита си на планинар и алпинист. Казах си “не трябва да се бърза”. Първо намалих темпото за да пестим силите си. Второ – трябва да следя точно посоката на движение, да правя добри стъпки в снега като за всека стъпка правех три-четири удара с обувките до като се утъпка добре, на Маринка предвидливо оставихме багажа си. Благодарен съм на Марин, че нито за миг не прояви съмнение, че няма да се оправим и няма да стигнем на върха. Само от време на време когато го питах: ”Как е? Как си?” отговаряш е спокойни: ”Добре съм. Няма ми нищо.” И това много ме успокояваше. Чак на върха когато се събличахме и видях замръзналия му чорап в обувката и измръзналата му китка на дясната ръка разбрах колко як и упорит шоп е той и какъв другар. Колко прекрасно би било, ако имаше повече българи като него. Когато Христо ни загуби на платото между Малкия и Големия Юмрук разбрах, че ни е завъртял на 180 градуса по вятъра който започна да духа в лицето ми. Попитах го от къде вятъра и той потвърди че е северен. Тогава го запитах защо вървим срещу него? Требва да духа точно в гърба ни, казах и се обърнахме с лице на юг. Поривите му бяха толкова силни, че при прекрачване залитахме. Марин вървеше плътно зад мене и аз периодически питах: ”Марине, тук ли си?” - защото в тъмнината и виелицата не го виждах. Отговаряше ми с едно кратко “Да”. На едно такова запитване той не отговори. Спрях.” Дали не е паднал” помислих и викнах на Христо да спре. В този момент Марин се блъсна в мене. При едно такова едно залитане той се отклонил малко, изостанал две-три крачки и от воя на виелицата не ме е чул. Тогава предложих да се хванем за ръце. Така щяхме да бъдем по-стабилни и нямаше опасност някой да се откъсне, да изостане сам и да се загуби. Станах по-спокоен. Вървехме бавно. Не можех да определя дали качваме по малко наклонения терен преди да стигнем наблюдателницата. Казах им само да следят да не слизаме па и по малък наклон. Страхувах да не подминем наблюдателницата. Затова на всеки 10 – 15 крачки спирахме, придвижвахме се толкова на ляво, после на дясно и след това пак напред с цел да засечем наблюдателницата или “нещо”около нея. Мислех си какво може да направят моите хора за да ни помогнат. Единственото нещо беше да ни светнат с прожектора на Благо. Ръчната сирената не би ни помогнала, защото вятъра е северен и не бихме я чули. След няколко такива маневри пак спряхме. Изведнъж Христо извика: ”Стигнахме, свети нашия прозорец.” Марин също потвърди че вижда светлината. Аз не я виждах. Направих три крачки в дясно и допрях източното стена на наблюдателницата. Снегът беше затрупал щерната и дървата. Подпирайки се по стената стигнах площадката пред вратата. Бях на завет и вятъра вече не биеше в качулката на анорака ми. В главата ми настъпи тишина и чух, че работи агрегата в мазето. Влязох вътре пръв. В залата звънеше звънеца за повикване. Аспарух развиваше кабел в коридора на първия етаж към северното му прозорче. Попитах го какво прави.
- Е, добре че дойдохте , - каза той. - Тъкмо се готвех да включа прожектора на Благо на прозореца, защото преди малко свирихме с ръчната сирена но на повече на 5-6 метра срещу вятъра не се чува. Затова реших да ви светна. Топалов непрекъснато пита за вас и е в кабинета си. Казах да му преде, че сме добре и да не се безпокои. Часът беше точно 20,30. Чак сега за първи път от Шипченска мандра поглеждах часовника си. Причината беше, че през всичкото време не исках да гледам колко е часа за да не се безпокоя че “закъсняваме”, защото знаех че времето за нашето пристигане не зависи от часовника, а от това колко бавно требва да вървим за да пестим сили. Когато влязох в антрето бях като снежния човек. Анорака ми, клина, обувките, ръкавиците, всичко бе обледенено и набито със сняг. Бях целия в снегоскреж. От ведите ми висяха ледени висулки. В този момент по стълбите от втория етаж слизаше Илка. Като ме видя ревна със силен плач.
- Защо плачеш? - попитах.
- О, Христо отиде да ви среща и още го няма. Ще загине – отвърна тя и продължи да плаче.
- Но той е тук. Идваме заедно. - отвърнах. Но тя продължи да
плаче даже когато видя Христо който стоеше зад мене. Явно плачът беше отдушник от нервното напрежение което още изживяваше и не можеше да го спре.
След като се съблякох (не помня кой ми събу обувките) попитах Аспарух дали Топалов иска да му се обадя, но той каза, че не иска. Утре щял да разговаря с мене.
Минаха 15-20 минути. Затоплих се и ледените висулки от веждите и миглите ми се стопиха. Тогава усетих силни болки в очите. Глождиха ме както когато човек е гледал продължително в пламъка на електрожен. Тези болки продължиха около седмица след това о бяха особено силни на топло, при задимен въздух и на силна светлина. На Марин дясната му китка от вътрешната страна имаше измръзване между първа и втора степен поради това, че не беше добре нахлузил ръкавицата си. Подобно измръзване имаше и на петата на десния си крак. В обувката му проникнал сняг, стопил се и после замръзнал. Моите крака бяха абсолютно сухи. Христо имаше малък кръвоизлив в лявото око причинен от удар на ледена висулка от веждата му. Иначе се чувствуваше добре. Не усещаше някаква голяма умора нито психическо напрежение. Спокойно разказваше как с Митко са слизали до Маринка да ни посрещнат, върнали се и все пак решил към шест часа да излезе и да ни потърси. Какъвто си беше тих и скромен разказа това накратко, като че ли е най-обикновено и редно нещо, за което не е необходимо изобщо да се говори. И тримата взето общо се чувствувахме добре. Не усещахме умора. Бяхме с повишено настроение и самочувствие. Споделяхме впечатленията и опита си от това трудно излизане на върха и че при тръгването си от Калофер ние изобщо не сме предполагали, че “горе” се развихря буря. Картината от “долу” изглеждаше съвсем друга. От Христо разбрах, че температурата по наблюдението в 17 часа е била 11 градуса под нулата, а скоростта на вятъра 111 км/ч от север

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 40
________________________________________
* * *
Междувременно ни навестяваха и гости. На 16-ти април от София ми се обади инж.Семерджиев, че група алпинисти от ДСО Спартак са на поход и ако е възможно да ги приема. Към 15 ч. Христо отиде да ги посрещне на Дюс Чал, тъй като те идваха от към х. Добрила. Времето беше тихо, слънчево и топло. Снегът се топеше. Беше мокър и се затъваше. Към 17 ч. групата пристигна цялата измокрена до коленете. Бяха войници от МВР. Водеше ги “Гелето”-Ангел Петров. С него бяхме заедно в едно отделение и спяхме в една палатка по време на Третия Републикански курс за инструктори по алпинизъм през 1952 г. на х. Мальовица. В групата имаше още трима алпинисти двама от които бяха мои ученици по алпинизъм. Посрещнахме ги, както се посрещат планинари. Бях много радостен от срещата си с Гелето и моите ученици. Вечерта премина в планинарски песни, в приказки и спомени за планината, за общи познати и т.н. Част от групата настаних в столовата, а другата част Христо в неговата, като им постла дюшеци по пода. Сутринта в 5,30 ч.алпинистите алпинистите отидоха на М. Юмрук да се поклонят на гроба на пловдивските алпинисти, Арто, Драго и Ники, загинали на 31.ХІІ.1954 г. на път за върха. Придружихме ги с Христо. Към 6 ч.ги изпратихме обратно на път за х. Добрила. Направих им една хубава снимка за спомен.След това малко и приятно разнообразие бита ни започна с обичайното ежедневие. Поради топлото време снегът от антенната площадка продължаваше да се топи и наводни сградата. Още в 5 ч. сутринта когато се събудих от някъде в стаята ми беше натекла вода. Протече вода и в склада с продуктите. Митко ги размести да не се мокрят. Трябваше да се изгребе водата от мазето,да се изчисти снега от антенната площадка, за да спре теча и да направим изолация на нея. Имаше проблеми и по дизела. Вчера го пуснах за малко, но налягането на маслото беше много високо и требваше да го спра. Не работеха и реотановите свещи за подгряване при пускане на двигателя. Този ден успях да поправя вентила за свърхналягането на маслото и дизела заработи нормално. В следващите дни оправих и реотановите свещи. Една от тях беше изгоряла. Поради липса на резервни използвах изгорялата, като вместо реотан използвах желязна тел с подходяща дължина и тя заработи. Същия ден още от 6 ч. Аспарух и Марин бяха почнали да разчистват антенната площадка от снега. По-късно към 9 ч. се включихме аз и Митко, така че до 18,30 ч.терасата бе очистена само до половината от източната страна. На ръцете ни бяха излезли мазоли. На другия ден работата по разчистване на терасата продължи е едва в 13,30 ч. цялата тераса бе очистена и до вечерта теча постепенно спре. Само тук-там по-малко прокапваше, но в мазето продължаваше да влиза вода през външната врата. След обед продължи работата по укрепване на гредите на дървеното скеле за монтиране на станоците на антените.
Метеоролозите ме предупредиха, че предстои влошаване на времето и че може да има гръмотевична буря. Това ме накара да се замисля за гръмозащитата на сградата и антените. Такава нямаше защото сградата още не беше завършена. На следващия ден 19-ти Април още от сутринта се заех да правя гръмоотводната инсталация. До вечерта успех да изпълня 2/3 от нея. На другия ден времето действително се влоши. Следващите дни чак до 27 април то не се подобри и работехме главно вътре по отстраняване на повреди по уредбите, по моторите, по подобряване на бита ни, по личната хигиена и т.н. Марин ходи даже до Параджика да си прибере куфара който бе останал там заедно с част от продуктите които изкарахме до там през м.декември миналата година. След 27-ми времето се подобри. Макар от време на време да преваляваше общо взето за нас то беше “добро” а понякога и “много добро”. Нямаше големи студове, нито силни ветрове. Обаче мъглата беше почти ежедневие. Всъщност това не беше мъгла, а облаци които стояха или преминавах през върха. Снегът по пътеката за х. Рай в скалния участък се стопи напълно и пътя за хижата стана проходим. На 29 април през нея слязох в Калофер за храна. На 30-ти пак през х.Рай се изкачих на върха. Преди това около хижата набрах прясна коприва. На върха заварих група туристи от ТАБСО между които и един близък приятел от Военно Въздушното Училище през 1944/45 г., с когото бяхме в един взвод.
На 1-ви май Празнувахме. Гости имаха и наблюдателите. На 2-ри май изпратихме гостите, а аз слязох с тях до Калофер за продукти и хляб. Тази година с малки изключения м. май беше много лош. Мъгла, валежи от сняг и дъжд, няколко силни бури с вятър до 120 км/ч. При една от тях вятъра откърти от дървения покрив на антенната тераса едно платно с четири метрова греда и го хвърли пред наблюдателницата. По едно чудо не удари метеорологичната клетка с уредите на наблюдателите. В апаратната зала, в склада, в коридора, по стълбището и мазето непрекъснато имаше малко или повече вода в зависимост от силата и продължителността на валежите. Течеше и през малкото дни когато не валеше, защото влагата от мъглата се просмукваше през бетонната плоча на антенната тераса. Подлагахме съдове: корита, легени, кофи, тенджери. Домакинът Митко изхвърляше най-често водата, като използваше прозорчето на коридора на втория етаж на наблюдателницата. То се намираше точно над площадката пред входната врата. Той беше непрекъснато с мокри дрехи. Вода влизаше в спалните ни и в трапезарията. А междувременно с храната бяхме зле. Всека седмица един от нас трябваше да слиза до Калофер да продукти и хляб. Катърите още не можеха да излизат на върха поради дълбоките преспи по катържийската пътека след Шипчинска Мандра. Катърджиите на два пъти ни изкарваха храна до х. Рай, а от там я изнасяхме с раници на върха. Южната преспа под върха през която минава лятната пътека беше непроходима и затова слизане и качване за х. Рай ползвахме маршрута през южната кота на върха и ръба с “Тарзановите” пирамиди. Разстоянието от наблюдателницата до южната кота е около 200 метра при широк и равен терен (плато), затова в мъгла и особено при снежна покривка човек често се губи.
За илюстрация ще спомена един от многото случаи на такова загубване. Както вече споменах вече на 2-ри май бях в Калофер. На 4-ти май аз, Митко и Христо с пълни раници излязохме след обед на х. Рай. Преспахме на хижата и на другия ден 5-ти май поехме за върха. Още от Пръскалото ни захвана гъста мъгла. Времето беше тихо и сравнително топло. Бяхме се обадили в София, че на 5-ти ще излизаме на върха през х. Рай и на върха знаеха за това. Към обед Благо предложил на Аспарух да ни посрещнат. Предложил Аспарух да води до южната (юго-западната) кота на върха. Аспарух приел. Мъглата била гъста. След като “водил” известно време се отзовали пред южната страна на наблюдателницата. Тръгнали отново. Аспарух пак е водач. И след известно време отново се отзовали при западната страна на бараката на трудоваците. Третия път повел Благо и стигнали точно на котата. Викнали няколко пъти “Ехо-о-о, но никой не им отговорил. Били сме още в скалния участък на пътеката. Решили да се върната и Благо предложил Аспарух пак да води. Вървели доста но наблюдателницата я нямало. Благо попитал: ”Къде сме?” – “Някъде над преспата”- отвърнал Аспарух. “Тогава да викаме силно ехо “- предложил Благо. Аспарух изцепил едно мощно “Ехо-о-о” и след като ехото затихнало близо над тях се чул весел женски смях. Била Илка която се смеела от отворения прозорец на тяхната стая на втория етаж. Били на десетина метра пред наблюдателницата. После сам Аспарух не веднъж повтаряше:
”Абе мама му стара, бях сигурен, че пред нас е склона към преспата и вие ще ме чуете ако сте долу. А как съм се отзовал пред наблюдателницата не мога да разбера.” А Благо и Илка бая се бяха посмели по този случай.
Обстановката в сградата през целия месец май и до към 20-ти юни бе все такава. Вода непрекъснато навлизаше в апаратната и особено в машинното. Ако не беше дървената скара не можеше да се ходи в него. Вода нахлуваше даже и при гъста мъгла и силен вятър. Под напора на вятъра влагата се набиваше под налягане в стените, колоните и бетонната плоча на терасата и се просмукваше в апаратната. Даже и при хубаво време влагата продължаваше да се цеди от стените и тавана на апаратната. Затова рр уредбите ги бяхме покрили с войнишки платнища.
Външната обстановка много зависеше от времето. Пред наблюдателницата имаше места с навеища набит сняг до 120 – 160 сантиметра, а на югоизток и югозапад където вятъра беше отдухал снега вече се показваха петна от терена. Бараката на трудоваците бе затрупана напълно, но постепенно бавно се разкриваше със затопляне на времето. Валеше често ту сняг, ту дъжд но не в големи количества. При топло време снегът омекваше и трудно се газеше. Затова при слизане за Калофер през Параджика използвахме сутрешните часове до като снега е още замръзнал. Обаче, при изкачване пристигахме на върха към 15 – 16 часа при което в снежните участъци снега бе мек и мокър и пътуването бе трудно и изморително. Още повече, че не бяхме с раници по-леки от 20 – 25 килограма. Първите катъри с товар успеха да излязат в началото но м. юни.
В битово отношение имахме най-голям проблем с водата за пиене и готвене. При мъгла и температура малко под нулата па дървената пирамида на котата, по триногата на ветродвигателя, по вертикалните колони на терасата се натрупваше ледоскреж, понякога във вид на ледени пера. Това беше добър източник на вода. Непрекъснато на печката в кухнята имаше голяма тенджера и постоянно я пълнехме със сняг и ледоскреж. Добива от ледоскрежа беше от 5 до 8 пъти повече отколкото от снега. Особено ако беше пресен се топеше като захарен памук. Просто имаше много ниско КПД. Затова много пестеливо изразходвахме водата. Даже и през лятото. Тогава я носехме на гръб и на ръце от изворчето на западния склон на М. Юмрук. За миене в столовата имаше мивка и едно казанче над нея на наблюдателите. Използвахме го всички. Но вместо кранче наблюдателите бяха поставили спирателно кранче от карбуратор на бензиново моторче, но то пускаше водна струя малко по-дебела от не много дебел конец и то само когато с опакото на ръката подигнеш лостчето вътре в тръбичката. Когато през лятото на 1957 г. на върха дойде да ни види началника на Радоуправлението Н.Велев и си миеше ръцете забеляза тази подробност и ми каза: ”Защо не си оправите кранчето?”
- Това е направено нарочно така. - казах.
- А защо? - попита той.
- Сега ще Ви покажа. - Взех раницата си и трите десет литрови алуминиеви казанчета на наблюдателите (с неправилна форма взети от паднал самолет). - Да отидем за вода до изворчето. То е на около 1100 метра под М .Юмрук. Отидохме. Обясних му че пълненето на казанчетата става от 20 до 40 и повече минути в зависимост от дебита. Така че за едно зареждане с 30 литра вода и пътуването отнема не по-малко от един час време. А как е при лошо време? През зимата пък топим стяг. Когато се върнахме Велев каза само едно лаконично: “Разбрах.”
Трудно се доставяше сняг по време на буря. Но най-лошото беше есен и пролет. Есен снегът беше малко и сух, почвата беше замръзнала и изворчето нямаше приток. Пролет проблемът бе, че снегът почти вече се е стопил и е замърсен даже и по останалите преспи. По оголените тревни площи течат малки вадички, но водата е много замърсена от всевъзможни отпадъци, особено от овчи изпражнения. А един ден ни се обадиха наблюдателите от Мусала чрез МТО службата в София “да не топим сняг за пиене на вода”, защото установили радиоактивно замърсяване на снега от ядрените опити в атмосферата. Разбира се продължихме да топим сняг, защото просто нямаше от къде да се сдобием с вода.Чак към края на май и началото на Юни можеше да ползваме изворчето. Ходехме наряд по двама души с трите бидончета и с по две дамаджани от по 10 литра. Но в мъгла имаше опасност от загубване. Такъв комичен случай имаше през юни, когато трима трудоваци отишли за вода. Сутринта била ясна и ги изпратили за вода. Докато налеят съдовете паднала мъгла. Илка била отишла до тоалетната и като се върна каза, че под клозета в мъглата дочула говор на турски език. Отидохме и на десетина метра от клозета намерихме водоносците. На връщане от изворчето се загубили се озовали на източния склон на върха под клозета.
В техническо отношение нещата стояха така: В апаратната зала поради влагата, да не кажа ежедневно, се получаваха по-малки или по-големи повреди (някои са описани в дневника). Повреди се появиха и по дизела и малките агрегати Бенц и Дойц, които макар и стари като резерв вършеха работа. Много време ми отнемаха тези поправки. Техниците още не бяха опознали добре уредбите. Бяха съвсем нови за тях особено СВЧ възлите и елементи. А съвсем малко време им оставаше, за да ги изучават поради монтажни работи, битово строителни и други дейности, снабдяване с продукти и помощта която оказвахме на трудоваците. Аз също им оказвах помощ по организацията на транспорта на товарите за върха. Бяхме като на полярен лагер през зимата и като на военен лагер през лятото и есента. А се налагаха и други задачи. Освен редовните сеанси и следене качеството на връзките.Подготвяхме монтажа на антените за уредби RVG 905 за радиофоничния канал София-Плевен. Отгоре на всичко Топалов беше планирал нови проби за връзки със Ст.Загора и Пловдив-Ст.Загора. За целта с много усилия и примитивни средства монтирахме една парабола на колесарката от дизела и я поставихме пред наблюдателницата. Това ни даваше възможност лесно и бързо да я насочваме към Пловдив и към Ст.Загора. Подвижната група долу се ръководеше от инж.Игнатов (известен като “Вуйчото”) от софийската рр станция. Бяхме готови за пробите на 8-ми май. На 9-ти май установихме връзка с Игнатов, който се намираше в местността Дамбалъка на североизток от Ст. Загора. В 9,30 ч. Топалов вече говореше с Игнатов. От 10-ти до 17-ти май проведохме системни наблюдения на трасето Ботев-Дамбалъка. Не забеляхме никакви колебания на сигнала включително и при изгрев и залез на Слънцето.
Друга задача бе да проверим дали метеорологичната обстановка влияе на нивото на сигнала и как това влияние се отразява на връзката. Още нямахме никаква литература по въпроса и някои “специалисти”, наши противници твърдяха, че при лошо време връзката силно ще се влоши. Нямахме сведения за разпространението на СВЧ при различно терени и МТО условия. Наблюденията и опита ни показаха, че при лошо време (дъжд, вятър, мъгла, снеговалеж) независимо от часа на деня или нощта по трасетата сигнала е стабилен и връзката е най-добра. Много слаби изменения се забелязваха само при сухо, топло и тихо време денем през летните месеци. През цялата 1956/57 година наблюденията потвърдиха, че проблеми с разпространението на радиовълните от този обхват при тази денивелация от 2000 метра между крайните станции няма. Затихването по трасето е най-малко. Много по-късно научихме, че това се дължи на турбулентностите в приземните слоеве на атмосферата.
По повод на изложеното и лично наблюдение трябва да отбележа едно свое своеволно решение без да уведомя началника на отдела. Посоките на трасетата София-Братия и София-Ботев са много близки, а диаграмите на насоченост на антените не много тесни, така че част от енергията излъчена от Софийската антена към Братия попада и в нашата антена насочена към Братия. При пробите на 11 май с Пловдив и Ст.Загора в интервала между сеансите пренастроих приемника на стойката за Братия на канала на софийския предавателя който излъчваше в посока на Братия. Получи се много добро ниво на сигнала, а след леко завъртане на нашата антена наляво нивото на сигнала не се отличаваше от това получавано от Братия. Нали още на 15-ти март бях подслушал разговор на инж. Семерджиев с рр станция Пловдив по линията София-Братия-Пловдив. Накарах колегите от София и те да преориентират антената си за Братия към Ботев. Връзката се оказа отлична. Нямаше никакви колебания на сигнала. Разбрахме се с Добри Стоянов да изключи двете рр стойки за междинната връзка за Ботев. Заработихме директно София-Ботев и се убедих че няма никакви проблеми да работим така. Спестявахме една междина рр станция. С Добри решихме да изненадаме Топалов. След няколко дни той се обади от кабинета си за да разбере “как сме” и как вървят сутрешните и вечерни наблюдения с Добри. Казах му, че всичко е отлично и го попитах как ме чува.
- Отлично, - беше отговора. - Както винаги. Няма никакъв шум.
- Е, тогава трябва да Ви кажа, че в момента Братия е изключена. Ние разговаряме директно София-Ботев.
- Сериозно ли? – попита изненадан.
- Ами да, - отвърнах. - Вече трети ден работим така. С Добри решихме да Ви спестихме две рр стойки. Нямаме претенции за рационализация.
Това беше голяма изненада за него. Спестявахме една стойка на Ботев, а двете стойки от Братия пристигнаха по късно на Ботев и с тях оборудвахме междинната станция на линията Пловдив-Ст. Загора.
Междувременно Топалов ми съобщи, че са ми назначили още един техник. Бил от Карлово завършил техническо училище със специалност машинен техник. Щял да ни бъде полезен при подържане на агрегатите. Казвал се Христо Пулев. На 19 май след обед с Марин слезнахме в Калофер да го посрещнем и да изнесем хляб е продукти. Запознахме се на 22-ри с него, а на 24-ти май излязохме на върха. Беше приятно момче. Служил като моряк във флотата. Свирел на китара и си я носеше. Оказа се, че е и малко художник и по-късно правеше поздравителни картички да пращаме на близки и познати по празниците, като всяка картичка подпечатвахме са червения печат на наблюдателите.
Христо Пулев се оказа добър другар, работлив, схватлив и с весел нрав. Бързо се приспособи към неблагоприятните битови условия и влезе много бързо в тон с малкия ни колектив и наблюдателите. Станахме петима. Нямаше къде да спи и го настанихме на нара в столовата. Бързо навлезе в работата. За няколко седмици усвои операторската работа с рр станциите и започна да дежури в апаратната наред с Марин и Аспарух. По-късно навлезе и в схемотехниката на станциите и можеше да отстранява дребни повреди, да сменя и измерва радиолампи и т.н. Никога не избухваше или да показва, че нещо е ядосан. Беше старателен и любознателен, винаги и с всекиго учтив. Не отказваше никаква работа. Помагаше във всичко. Никога не казваше: ”Това не е моя работа, това не мога да го направя”. Ако нещо не разбираше или не можеше да извърши питаше колегите си или мен. Просто беше приятно да се работи с него. Сам се включваше да помага на другите или поемаше инициативи. Стана “планинар” не само физически, но и по дух. А с китарата си допринасяше много за приятно прекарване на малкото ни свободно време. Затова с неговото идване малкия ни колектив спечели много. И за това тогава и днес много съм му благодарен.
В края на май от София ми се обади назначения техник от Сливница, който тогава не дойде с нас Георги Ташков. Тогава не знаехме къде е и защо не се обади, но по-късно научихме причината. Като научил, че е назначен в рр станцията на в. Ботев от радост се почерпил с приятели и колеги при изпращането му. Вечерта на гара Сливница те го изпратили, но не зная по какви причини чиновника на гишето отказал да му даде билет (вероятно е подразбрал, че си е бил малко пийнал). Ташков се ядосал, блъснал прозорчето на гишето и го счупил. За това бил арестуван от милицията и осъден на 6 месеца затвор за “дребно хулиганство”.
На 4-ти юни Марин и Христо Пулев доведоха дългоочаквания четвърти техник на върха Георги Ташков. Първото ми впечатление беше добро. На ръст едър, як българин с правилни черти, симпатичен, но малко като че ли срамежлив и затворен в себе си. Приехме го много добре. Ставахме вече “голяма сила”. По-късно се оказа, че не сме се излъгали. Гошо се оказа добър техник старателен и изпълнителен, трудолюбив, тих и скромен, но някак си все затворен в себе си. Нещо като че ли го потискаше отвътре. Мисля че това се дължеше на скандала около него. Но той беше много добър. За добро поведение в затвора го бяха пуснали предсрочно. Но самата мисъл че е бил в затвор явно му тежеше, въпреки че никой от нас и наблюдателите не обръщахме внимание на това. За нас този факт просто не съществуваше. Приемахме го такъв какъвто е, като човек един от нас, равнопоставен и пълноценен член на колектива. Надявам се той да осъзна това защото макар и бавно по-късно той се отпусна и стана по-отворен и общителен. Нямаше проблеми с колектива и наблюдателите. Беше отзивчив на всека инициатива. На закачките и шегите винаги отговаряше усмихнат.Не даваше израз на недоволство ако имаше такова, било от работата, било от битовите трудности. Само веднъж след като престоя един месец в нашия “бял затвор”, както го наричахме, под формата на шега малко на шега усмихнат каза: ”Ако знаех, че тука е така, по-добре да бях си останал в затвора и останалия месец. Там поне имаше баня, добра храна и кино”. Разбира се скоро той свикна с обстановката, влезе в крак с режима и ритъма на живота на върха и допринесе също за успехите ни по нататък. Величието на природата вероятно също му е подействувала. Нещо повече. Той стана “зет” на върха. През м. юли на върха пристигна от Севлиево племенницата на Благо, Венета. Изглежда че се харесаха “от пръв поглед” и връзката им по-късно завърши с брак. Тя също след брака си започна работа на рр станция. Те останаха да работят на върха дълги години чак до пенсионирането си. Междувременно Ташков завърши задочно Радио инженерство и като такъв дочака пенсионирането си. Той е с най-дълъг трудов стаж на върха.
А темпа на работа на върха не отслабваше. Въпреки лошото време, битовите трудности, течовете в жилищните стаи и апаратната зала, наводнението в агрегатното помещение, работата почти не спираше. Работният ден беше от 10 до 12 часа, а понякога и повече. За да избегнем задимяването от газовете на дизела което изпълваше цялата сграда с големи усилия успяхме да пробием северната каменна близо метър дебела стена на агрегатното и да изведем газовете навън. Това стана в края на м. май. Не мина без трудности извиването на димоотводната тръба. Поради примитивните условия, липса на ковашко огнище и менгеме, трябваше да сушим пясък за да напълним тръбата, а нагряването да извършим с бензинови лампи.
Друга важна работа беше асфалтовата изолация на антенната тераса и монтиране на антените за радиофоничния канал за плевенския средновълнов предавател. Началото на пробите с радиофоничните уредби започнаха на 9-ти юли. Преди това трябваше да отстраня множество повреди по самите апаратури поради дългото им престояване в във влагата. Още първите проби показаха, че програмата на Радио София се получава в предавателя Плевен с отлично качество, без смущения, без изкривявания и без “бял шум”. Направихме си отклонение от нея чрез приемника (по ниска честота) и слушахме Радио София с качество каквото е в самото студио.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 42
________________________________________

7. НА МАЗАЛАТ

Тук искам да разкажа една случка по това време с мене и Благо, която Аспарух умишлено е пропуснал да отбележи в дневника. Както е отбелязал на 7 юли на върха пристигнаха много гости планинари, алпинисти и близки на загиналите алпинисти Арто, Ники и инж.Драго Иванов. Между гостите беше и братът на Драго, инженер в трудовото поделение в Ст. Загора, началника на ПСС Петър Златев и щатния спасител Стефан Камбуров, планинския спасител, художник и домакин в момента на х. Васил Левски Димитър Цветков (Митака или още с прякор ”Исус”) и още много познати и непознати планинари. Групата на Златев спа навън в собствена палатка. Другите гостите настанихме по подовете на стаите, коридорите и стълбищата. Имаше хора от БТА които имали уговорена среща с Благо да ги води на Мазалат за еделвайс. Но Благо го нямаше. Беше слязъл в с.Острец и го очаквахме да си дойде. Вероятно бе останал да преспи на х. Тъжа при бай Васил. На другия ден всички хора се изтеглиха към 12 ч. на М. Юмрук при гроба на загиналите алпинисти за панихида. Това закъснение се наложи, за да се изчакат още много хора които бяха останали да нощуват на х. Рай. След панихидата заведох брата на Драго на мястото където от което тримата бяха смъкнати от лавината в Северния Джендем през нощта на 31.ХІІ.1954 г. С нас на мястото беше и групата на Петър Златев. От там по хоризонтал ги изведох до скаличките над Маринка. Там се сбогувах с тях и те поеха за х. Тъжа, а аз за върха. На върха с изненада заварих Благо. Разминали сме се били, когато ние бяхме на лобното място на пловдивчани. Остана изненадан, че не е срещнал Златев, но като разбра къде сме били всичко се изясни. Оказа се, че същия ден е тръгнал от Острец и затова е закъснял. Беше неделя. Отидох в апаратната да видя какво е положението, когато след малко влезе при мене Благо и със свойствената си непосредственост ми каза:
- Спасе, хайде да ходим на Мазалат за еделвайс. Ще спим на х.Тъжа и утре рано ще тръгнем за Мазалат. Там ще се видим със Златев. А може да го заварим и на х.Тъжа.
Останах изненадан. Следващия ден беше понеделник.
- Но утре аз официално трябва да съм на работа. Може да ме потърсят от София
- Е, един ден може да отсъствуваш. Колко недели и други празници си работил. Да не говорим , че всеки ден работиш по 10 – 12 часа, - каза той.
- Да, така е, - казах. - Но може да ме потърси някой от началниците. Сега няма как да се обадя. В управлението няма никой.
- Слушай, - каза Благо. - В това няма нищо страшно. Дежурния техник ще им каже, че си слезнал към Маринка, а на генерала аз ще обясня по-късно. Не ми се ходи сам. Пък искам да ти покажа къде расте най-хубавия еделвайс в Стара Планина.
Предложението беше повече от съблазнително. Бях вече повече от година на върха, а още не бях ходил на х. Тъжа. Да не говорим за Мазалат, за когото бях само слушал че само там и на “Козята стена “ в Стара Планина расте еделвайс. Прецених, че няма кой знае какво ще се случи без мене за един ден на върха, още повече че в момента на върха имах четирима техници и един домакин. При това за понеделник нямах някаква конкретна или неотложна задача, освен предстоящите проби с Плевен и среща с представител на трудоваците за определяне на местата за двата спасителни заслона. Но това можеше да стане и в вторник. Вече ги бях определил и требваше да заведа представителя на трудоваците на место. Но той най-рано щеше да пристигне в понеделник след обед. Така, че на очакващия ме с нетърпение Благо казах : ”Добре”.
Облякох се в алпийската си екипировка от ПСС, взехме по един спален чувал пак на ПСС и почти без храна тръгнахме. Нямахме нищо готово като за из път освен парче сух хляб, парче сланина и глава чесън лук в благовата раница. И толкова. Разчитахме да гостуваме Златев и сие или при бай Васил на х. Тъжа. И така, точно в 17 ч. с бодра крачка поехме за х.Тъжа. Още по залез слънце бяхме на хижата. Беше пълна с хора. Но нашите хора ги нямаше. Имаше група от Пловдив която също се канеше да ходи на Мазалат за еделвайс. Хората от БТА и Кинематографията на които Благо беше обещал да ги води на Мазалат бяха също тук. Благо каза:
- Много хора ще дойдат. По-добре сега да тръгваме. Златев и хората с него са отишли право за там. Знам къде ще нощуват. Това е едно изворче след превала между Пиргус и Кадемлията. Миналата година там ги водих. Сигурно сега там ще бивакуват. Ще ги изненадаме и ще им откраднем обувките. Ще стане голям сеир. Какво ще кажеш?
- Дадено, - казах и си заметнах раницата. Хората на Благо пожелаха да тръгнат с нас но той ги разубеди. Каза им че те нямат чували и няма къде да спят, а ние ще спрем при Златев. Утре да тръгнат с пловдивчани. Ние ще ги изчакаме на Кору Дере.
Бай Васил ни изпрати с “много здраве” на Златев и Камбуров и ние поехме за Мазалат. Минахме още по светло през “Гърмящата гора” и тръгнахме по пътеката която върви покрай рекичката (началото на Кадемлийската река) в долината между Кадемлията, Пиргус и Зелениковец. Започна да се здрача. Усетих глад. Спряхме до рекичката. Хапнахме малко хляб и сланина, пихме по една студена вода от рекичката и поехме нагоре. Стана почти тъмно. Кадемлията и Пиргус се бяха окичили с воал от мъгла, т.е. бяха в облак. Вървяхме в тъмно. Скоро пътеката изчезна. Прекосихме рекичката и поехме направо към седловината между Пиргус и Кадемлията. Благо извади електрическо фенерче. Той водеше, а аз след него. С набиране на височината усетихме вятър който се усилваше с увеличаване на височината. Скоро навлязохме в облака. Видимостта изчезна напълно. На превала попаднахме на каменно заграждение правено от овчари за завет. Отседнахме в него но вятъра беше толкова силен и студен, а мъглата гъста и влажна, та трябваше след около 15 минути да тръгнем отново защото ни стана студено. Часът беше 23. Благо намери някаква овчарска пътека почти хоризонтална. Тръгнахме по нея. Батерията на фенерчето се изтощи и то едва мъждукаше. Вървяхме бавно и едва налучквахме пътеката. Благо се оглеждаше за палатката на нашите приятели, но повече от два метра не можеше да се забележи нищо. Явно бяхме на грешна диря. Благо се оглеждаше, но напразно. Каза, че изворчето е някъде по долу, но в тъмнината и мъглата няма да го намерим. Продължихме по пътеката която започна леко да слиза. Не след дълго изведнъж излязохме от облака и мъглата остана над главите ни. Въпреки тъмнината пред нас ясно се очерта седловината между Кадемлията и Мазалат. Също така ясно се очертаваше нивото на облака (мъглата), което бе същото както това от което току що бяхме излезли.
- Подминали сме ги. - каза Благо. - Да вървим на Мазалат.
Може пък да са там.
Тръгнахме. Преминахме седловината и поехме по склона на Мазалат. Отново навлязохме в облака и зоната на силния вятър. Вървяхме известно време по равно било, тук – там с туфи от смрики. Не след дълго се озовахме на наклон. Благо спря.
- От тук започва Кору Дере. - каза той. - Надолу е много стръмно. Ще изчакаме да съмне.
Извадихме спалните чували и се напъхахме в тях така както бяхме облечени с пълната си екипировка. Беше един часа в полунощ. Вятъра едва не ни обръщаше с чувалите. Извъртяхме се с глави срещу вятъра. Трудно заспивах. Напора на вятъра ме будеше. На няколко пъти се будех, а през останалото време бях като в просъница. А ми беше и малко студено. Така с пресекулки дочакахме зората. В пет часа станахме, скатахме чувалите и поехме надолу към Кору Дере. Благо каза да пазим тишина защото нашите хора може да са тук. По долу миналата година до една скала са палили огън. Може сага да са бивакували там.
Тихо продължихме надолу. В началото на спускането имаше изворче и след него започваше много стръмен участък. Скоро стигнахме местото за което говори Благо, но нашите хора и тук ги нямаше. Явно снощи сме ги подминали на Кадемлията. Малко по надолу Благо ме заведе на много стръмна поляна с невисока остра трева и пълна с цъфнали еделвайси. Извадихме ножички и започнахме до берем. Режехме ги за да не ги изкореним ако ги късаме с ръце. Залисахме се. По тревата имаше роса. В един момент се подхлъзнах и полетях по склона. Благо беше на няколко метра под мене и успя да ме задържа. Разбрах, че се беше доста изплашил, но не издаде външно да се забележи. Показах му два огромни еделвайса които малко преди това бях намерил на едно място и които бяха причина да си отвлека вниманието и да се подхлъзна. По-големия беше с 36 листа наредени в три розетки една над друга, а другия подобен на него но по-малък. Благо се изненада.
- Къде ги намери? – Показах му мястото, но други подобни нямаше.
След като набрахме по една китка еделвайси и се полюбувахме на смайващата красота на това закътано местенце, на тишината и спокойствието, на свежестта и аромата на въздуха, поехме обратно нагоре. Сега разбрах колко стръмен е наклона. От време на време Благо се провикваше със все сила на мощния си глас:“Злате-е-е-в. . .да ти . . . Къде си- и- и . . .” Така на няколко пъти. Малко преди да излезем на изворчето отгоре прозвуча дебел глас: “Кой псува. . .Кой псува. . . “.Беше гласът на Златев.
- Дошли са, - каза Благо и след малко се намерихме при нашите приятели разположили се при изворчето на закуска. Бях: Златев, Камбуров, Йовката – приятел на Златев, един доктор също човек на Златев и Кръстьо – домакина на х.Мазалат. Митака го нямаше. Останал да спи в палатката при изворчето на Кадамлията. Вечерта всички си били пийнали – една бутилка мастика и отделно неизвестно количество ракия. Когато Благо им разказа как сме ги търсили и с какви “намерения”. Златев се засмя и рече:
- Слава богу, че не ни намерихте. Голем джомбуш щеше да стане. Както бяхме пийнали и заспали, едва ли щяхме да ви усетим.
- Голям късмет извадихте поради мъглата, - каза Благо. - Иначе цяла България щеше да разбере как шефа на ПСС и други спасители са ходили по чорапи да берат еделвайс на Мазалат.
Ние, разбира се, не отказахме поканата да “похапнем малко” с тях и трябва да кажа, че доста им поолекнаха раниците. След това отново слязохме с тях до еделвайсите. А Златев остана с отворена уста като видя моя тридесет и шест листов еделвайс. С нашите приятели се разделихме към 12 часа. Те тръгнаха да слязат в село Тъжа и от там да вземат влака за София, а ние с Благо поехме обратно за в.Ботев. Без да се отбиваме на х.Тъжа към 17 часа бяхме на върха. Всичко бе наред. Никой не беше ме търсил. Всички се зарадваха на нашия “улов” и всеки получи по няколко еделвайси. Тогава създадохме традицията да подаряваме на наши близки, приятели и заслужили посетители допринесли за благото на станцията и наблюдателницата по една картичка със залепен на нея еделвайс и подпечатен с червения печат на Хидрометеорологичната станция.


8. КАБЕЛА В.Н. ОТ ВЕЦ ВИДИМА ДО ВЪРХА

До 12-ти юли работата продължаваше без съществена промяна на условията. Влага в апаратната зала и машинното помещение, поправки по апаратурите, провеждане на сеансите и наблюдения, битови и домакински проблеми,извозване на товари с катърите и т.н. Но още миналата година в отдела и Радиоуправлението беше поставен въпроса за електрозахранване на станцията. Затова още в началото на годината (1956) на проектантската организация към Министерството бе възложено да проектира подземен кабел от ВЕЦ Видима до върха. В началото на юли групата проектанти с ръководител инж.Ангел Филипов беше пристигнала във ВЕЦ Видима да проучи и проектира трасето за кабела и после да проектира и самия кабел. На 12 юли от София ни се обадиха, че от Видима не върха ще пристигнат проектантите, да ги посрещнем и ако имат нужда да им съдействуваме. Отлично. По-хубава и по-приятна новина не би могло да има. Решаването на електрозахранването на върха вече беше в ход. Обадих се на Благо и той веднага откликна: ”Утре отивам да ги посрещна”. Не бях слизал във ВЕЦ-а и самото село Видима, не познавах пътя и пътеките за там и много ми се искаше да сляза с Благо, но имах много неотложни ремонти и затова останах. На 17 юли Благо доведе ръководителя на групата инж.Филипов и инж.Павликянов. Другите останали при водохващането на река Лева Видима на лагер и да подготвят работата по проучване на трасето за полагане на кабела.
Посрещнахме ги радушно. Инж. Филипов се оказа не само добър специалист, но много енергичен и делови човек, предвидлив, добър събеседник с весел нрав, а също така голям любител на планината. Това още повече ни сближи и по-късно той беше мой курсант по алпинизъм когато провеждахме курс за начинаещи алпинисти от алпийската секция при туристическото дружество Алеко Константинов.
Причините да дойде на върха бяха две: Първо - все пак да хвърли “едно око” на евентуалното трасе на кабела, а не само от топографската карта и второ - да разговаря с началниците в Министерството по много важен въпрос. Касаеше се следното. Той бе видял, че от ВЕЦ Видима до водохващането се работи шосе от плевенско трудово поделение по съществуващия стар коларски път. Понеже по техния проект трасето на кабела трябвало да върви от дясната страна на пътя, от лявата страна бе реката, то би било добре още от сега трудоваците да изкопаят изкопа за полагане на кабела, който щеше да се полага през следващата година. Шосето щеше да бъде завършено още тази година. Ако сега не се изкопаеше изкопа за кабела, а останеше за следващата година, това означаваше на част от шосето да се нанесат значителни повреди и това до оскъпи самия проект и евентуално да забави пускането в експлоатация на кабела. Дължината на този участък е около пет километра, т.е. близо половината от общата дължина на трасето. Имаше сериозни основания да се помисли върху това. Затова Филипов искаше да поговори с началниците си от Министерството. Свърза се с прекия си началник инж. Досев. След това се свърза и с началника на отдел Капитално строителство инж.Угърчински, а също и ген. Пейчев. След изложението на създалата се ситуация, той настояваше пред тримата началници ръководството на Министерството да влезе във връзка с ръководството на трудови войски и да се договори трудоваците още тази година да подготвят изкопа за кабела едновременно със строителството на шосето. И тримата началници се съгласиха, че това е целесъобразно и умно решение. Договориха се на 18 юли да дойдат във ВЕЦ Видима и на место да се запознаят с обстановката. С Благо се договорих да ги изведем на върха. Обадих се на Досев и Угърчински да се вземат туристически екипи. Понеже с ген. Пейчев не можах да се свържа,помолих ги да му предадат и той да се екипира туристически, защото ще ги чакаме на върха. Понеже не знаех как ще дойдат, бях се погрижил и за тях. Още на 16-ти бях поръчал от задругата в Калофер да ми осигурят за 19-ти юли един катърджия са един катър без товар който да слезе до водхващането не по-късно от 12 часа и да ни чака там. Имах предвид да ни носи раниците и евентуално и друг багаж. А като излезем над Купата и стъпим на пътеката за Карловския заслон и върха при умора на ген.Пейчев той да яхне катъра. Най-уморителното изкачване е в участъка от Дългата поляна до пътеката и от Карловския заслон до върха. Освен това взех един анорак, чифт туристически обувки тип “алпинки” и малко храна: масло, юфка и кашкавал.
Вечерта на 17-ти прекарахме весло. С гостите играхме белот. С Благо бяхме партньори и рядко губехме. Много ни вървеше. И тази вечер гостите останаха с нулев резултат, но ни се заканиха, че “утре ще не видят сметката”.
На 18-ти след закуска Благо, аз, Филипов и Павликянов тръгнах- ме за Видима. Беше към 9 часа при много хубаво време. Малко преди да тръгнем Досев ни се обедини, че вечерта ще пристигнат във Видима. Щели да минат през Беклемето.
Бавно и с приказки, оглеждайки евентуалното бъдещо трасе на кабела, стигнахме до Купата. Предвиждаше се трасето да върви по западния склон на в.Ботев, да мине северно от Карловския заслон и да продължи направо по билото на Дюс Чал до ръба който се спуска стръмно до Купата. Надолу трасето се спускаше по стръмен склон покрит с гъста букова гора до неголяма, почти равна поляна, наречена Дългата Поляна. Там заварихме останалите проектанти които бяха устроили тук бивак. Предишния ден си бяха сготвили манджа от картофи с ориз, но понеже не могли да я ядат трябваше ние да ги освободим от нея. Не беше кой знае колко хубава, но понеже бяхме свикнали и на по-лошо справихме се и с нея. После Филипов ни поиска “реванш” за снощното си поражение на белота и не можеше да му го откажем. Времето беше тихо и топло, слънцето припичаше, въздуха свеж и ухаещ. Въпреки че бяха “големи майстори” и си бяха уговорили “иширети” резултатът от играта беше плачевен за тях. Просто не им вървеше. Благо беше забелязал техните намигвания и мимики и накрая за да ги покодоши каза:
- Е, надявам се като се върнете в София да вземете някой и друг урок по белот, ама при големи майстори и елате в края на есента да ви изпитаме. Миганията и мимиките при нас не помагат много. Тая игра освен да я разбираш, требва и да можеш да я играеш и с лека безобидна усмивка им намигна. – Ние с Данаилов всека година повеждаме държавни изпити на върха по белот и табла и който успее да ни бие получава диплома. Филипов разбра закачката и се засмя.
- Добре, - каза той, – ама си правете сметката. С това реванша приключи. После с Благо и Филипов продължихме надолу, а Павликянов остана на бивака.
Към 16 часа бяхме на централата. Съобщихме на началника на централата кои ще идват и дали ще има къде да преспят.
- Разбера се, - каза началника на централата инж.Иванов. – От-среща имаме отделна сграда за почивка на техниците и за гости. После нареди да подготвят стаите и да застелят леглата с чаршафи. Хората от централата познаваха много добре Благо и бяха негови приятели. Той се беше заселил в село Острец. Беше си купил на стотина метра от центъра на селото малка недовършена къща кацнала над стръмен склон над шосето за Севлиево. Беше вече местен човек.
Стана 18 часа, а нашите началници още ги няма. Една от съпругите на техниците приготви нещо за вечеря, защото около централата, пък и в селото нямаше заведение за хранене, освен едно малко магазинче при централата в което през деня (но не винаги) се продаваше хляб и някои бакалски стоки. Сатана 19 часа, а нашите хора още ги няма. Сатана 20 часа. Почнах да се безпокоя. Какво ли е станало? . .Малко след това телефона на централата позвъня. Нашите хора се обаждаха от Беклемето. Питаха има ли къде да преспят или да останат там. Благо се обади и им каза, че има къде да спят и че ги чакаме. Чак към 22 часа пристигнаха с една джипка. За пръв и последен път видех ген. Пейчев облечен в генералската си униформа. Изненада се като ме видя.
- Ти какво правиш тук? – попита той.
- Дойдох да Ви водя на върха, - отвърнах.
- Но ние сме само до тук, - отвърна той.
- Не Ви ли казаха, че ще излезете до върха да видите трасето и станцията? - попитах.
- Верно ли е ? – обърна се той към Досев и Угърчински.
- Верно е, - отвърнаха малко смутени.- Не успяхме на време да Ви предупредим. По-късно пред мене си признаха, че не са го предупредили за туристическата екипировка, защото генерала можел да откаже и да провали идването на върха.
- Ами аз нямам екип, -каза Пейчев.- А вие как сте?
- Имаме.
- Значи сте се подготвили, - усмихна се разбрал за “заговорничето”, но не очаквал да ме види и мен тук.- Но аз не мога да вървя така облечен.
- Аз ще Ви дам анцуг,- каза Филипов.
- Аз нося за Вас анорак и алпинки,- добавих аз. – Няма проблеми. Поръчал съм и катърджия утре да ни посрещне на водохващането с един катър без товар.
- А как ще се върна?
- През Калофер,- отвърнах.
- А джипката?
- Ще дойде да Ви вземе от Паниците.
Намеси се и шофьора:
- Няма да ни стигне бензина.
- До Калофер ще стигне ли? – попитах.
- До там, да. Но до София няма да стигне.
- Добре, - казах.- Ти пристигни на Паниците и ни чакай. Там ще ти напълня резервоара до горе. Естествено това го зарадва. Тогава разхода на бензин беше под много строг контрол и се отчиташе от шофьорите до капка.
- Е, какво? Утре ще пътуваме ли за върха? – попитах. Генерала погледа, погледа замислено, па каза:
- Нека оставим това за утре. Нали “утрото е по-мъдро от вечерта.
Настанихме се добре в предоставената ни сграда на ВЕЦ-а. Беше много чисто и приятно. Сутринта станах рано и в кухнята приготвих много рано за закуска юфка с много масло и парченца кашкавал. Стана много вкусна. Вече бях готов когато в кухнята влезе един от пазачите на централата, бай Йонко и ми подаде 7 едри пъстърви изчистени и готови за пържене.
- От къде е това? – попитах.
- Тази сутрин ги хванах,- ухили се той.- В пет часа излязох с въдицата. За гостите са.
- Браво, - поздравих го. По-късно разбрах каква е работата. Бай Йонко бе от с.Видима и имал голям мерак да работи на върха. Затова като разбрал какво става “горе” помолил Филипов да ходатайствува да бъде назначен на работа в нашата станция. Филипов вече знаел какъв “смъртен враг” е бай Йонко на пъстървите и още вечерта му казал под “секрет”:
- От тези хора зависи дали да работиш на върха. Затова гледай да хванеш нещо утре сутринта за закуска за да се представиш пред гостите. - И бай Йонко се беше постарал.
Естествено пъстървите бяха изпържени и още топли когато в столовата влезнаха гостите. Закуската ги изненада. Такова нещо не бяха очаквали. Ние аз, Благо и Филипов бяхме вече закусили и чакахме какво ще стане. След закуската ген.Пейчев ни изгледа добродушно и се обърна към спътниците си:
- Е, другари, при такава закуска не може да им откажем. И като помисли добави: - Ако не отида, този тук, - погледна към мене, - ще каже” началника дойде тук, а не иска да дойде на върха да ни види”. Знам, че той няма да го каже гласно, но сигурно ще си го помисли. И ония момчета горе сигурно ще си помислят същото. Затова да вървим.
Досев и Угърчински веднага започнаха да се преобличат, а ние с генерала отидохме до джипката. Филипов му даде да обуе дебел син анцуг, а аз “пиринките” и анорака. Той постави униформата си на задната седалка но джипката и каза: ”Генерале, стой тука”. После нареди на шофьора до ги чака в Калофер и на Паниците. ”Там Данаилов ще ти осигури бензин до София”.
Така екипирани поехме по пътя за водохващането. Филипов обясняваше къде ще мине трасето на кабела. Малко над водохващането трасето пресичаше дъното на едно “Сухо дере” (и в проекта остана с това название Сухото дере) . Тук Филипов се спря по-дълго да обясни как требва да се положи кабела по дъното на дерето, защото при дъждове се стичат поройни води и е опасно да не го изровят и прекъснат. От там с бавно темпо по стръмнината през букова гора стигнахме до Дългата поляна.Там при нас се присъединиха останалите проектанти. След нея склонът стана много по-стръмен. След около 50 – 60 метра в гората срещнахме катърджията който идваше да ни посрещне. Водеше го Христо, братът на Благо, понеже катърджията не познаваше пътя. Багажа ни беше малко, но все пак го натоварихме на катъра, моята раница и няколко дрехи на групата и катърджиите. След стотина метра наклона стана още по-стръмен, а почвата влажна и хлъзгава. Катъра се подхлъзна на няколко пъти, изплаши се и отказа да върви. Катърджията напразно го дърпаше. Беше безполезно. Почнах леко да го удрям с една пръчка. Напразно. Тогава се хванах с дясната ръка за една букачка, а лявата рамо опрях в задницата на катъра. Напънах се да го бутам. Той подаде и падна на предните си крака. Изправи се и направи няколко крачки напред. Направих тази манипулация десетина пъти докато изминем стотина метра и излезем на по-малко стръмен терен. Катъра се поуспокои и тръгна на собствен ход. След Купата положението стана по-добро. Така спокойно излязохме на пътеката и стигнахме до западния връх на “Юмрука”. Поехме по дългите серпентини на пътеката. Още в началото предложих на генерала да се качи на катъра но той отказ. Непосредствено до него чак до върха вървеше Благо. Другите бяха сравнително млади хора и се справяха добре с изкачването. Накъде по средата на склона забелязах умора в генерала. Спряхме за малка почивка и му предложих отново да се качи на катър, но той отново отказа. Беше решил на всека цена да излезе на върха пеша. Тръгнахме отново, но забелязах, че Благо бе поставил дясната си ръка на кръста на генерала. Мислех че го бута, но като приближих разбрах, че той само е допрел ръката си без да упражнява натиск. Той ми каза и се усмихна:
- Искаш ли и тебе да те “бутам”? – и сложи лявата си ръка на кръста ми. Изведнъж почувствувах лекота, но нямаше натиск. Просто само едно леко допиране, а умората като че ли по-малка и ходенето по-леко. После разбрах от Благо, че това е начин да помогнеш на изморен човек, без да изразходваш собствени сили. От тогава често в моята планинарска дейност често съм използвал този похват и съм го предавал на туристите. Така макар и малко поизморен генерала стигна спокойно на върха без да се наложи даже да прави повече почивки. Пристигнахме в 19 часа. Посрещнаха ни всички с явна радост. Гостите се ръкуваха сърдечно с всички посрещачи и след това ги настаних на едночасова почивка по нашите легла. Беше сряда.
На другия ден, четвъртък 20-ти юли, след закуска ген. Пейчев и гостите разгледаха всичко: състоянието на сградата, съоръженията, битовите условия и т.н. В апаратната зала още капеше вода и уредбите бяха покрити още с платнищата. Генерала като видя това се обърна към Досев и Угърчински: ”Ако някой ми беше казал за това което виждаме нямаше да му повярвам. Пък и едва ли би могъл да го опише. Добре е че дойдохме. А вие от сега требва да знаете, че като поискаме нещо от вас за този обект да знаете защо е”.
Този ден времето се случи хубаво. По обед седнахме на припек пред наблюдателницата при сандъците с акумулаторните. Беше приятно защото времето бе тихо и топло. На Досев и Угърчински обяснявах географската панорама която се виждаше до хоризонта от върха. Когато им посочих табелката със стрелката сочеща посоката за х. Рай, Угърчински попита:
- Далече ли е?
- Надолу е около един час, а нагоре около два часа. – отвърнах.
- До довечера ще моли да отидем до хижата и да се върнем? Какво ще кажеш?
- Може, разбира се. - отвърнах. Досев веднага се съгласи. Поканиха и ген.Пейчев, но той с една особена усмивка каза:
- Вие идете. Аз съм ходил там и не ми е интересно.
Той беше излизал по пътеката от х. Рай през 1954 г. заедно с арх. Драган Иванов и представителя на МНО майор Кондарев за да решат как и къде да бъде изградена бъдещата радиорелейна станция на върха. На изкачване са имали малко произшествие. Катъра който бил натоварен с багажа им на едно място по тясната и стръмна пътека закачил товара в една скала и раницата на Драго отлетяла надолу към Джендема. На Драго било необходимо около един час време до като слезе да я намери и да се върне. Това е имал предвид генерала като каза, че “не му е интересно”.
Взех си анорака , без да го облека, и пикела и тръгнахме. Надолу по пътеката бе приятно и бързо стигнахме началото на стръмния, скалист участък на пътеката от където се разкриха страховитите бездни и величествени гледки Джендема, Хайдута, Калоферския Купен и сгушената като кибритена кутийка х. Рай. Гледката като че ли ги зашемети. Поведох надолу но още на първия завой Досев се стъписа и приклекна на пътеката.
- Не мога да вървя. Да се връщаме. До долу не мога да сляза и седна на пътеката. - Явно дълбочината го е замаяла и изплашила. Познавам това чувство и съм имал такива случаи не един и два.
- Какво! ..– казах. Да се върнем ли? . .И да ни се смеят ли горе искаш? Я ставай! Тук и баби са вървели. Пътеката е добра.
Угърчински, макар също малко стъписан беше по-куражлия и се обърна към Досев:
- Няма да се връщаме. Ще ни се смеят. Досев, я ставай! - и тръгна след мене.
Досев, ще не ще, стана и тръгна плътно зад него. После малко постепенно свикна с “дълбочината” и се успокои. След около половин час бяхме на хижата. Бай Иван, както винаги, ни посрещна с усмивка и неговото “добре дошли”. После ни почерпи по един ухаещ на билки чай. После си побъбрихме и към 16 часа ни изпрати с едно “добър път”.
Нагоре беше по-лесно. Нямаше страх от дълбочината. Познавах един начинаещ алпинист от нашата секция който казваше: “Като погледна пропастта от ръба на някоя скала тя ме привличат като магнит”. И като не можа да свикне, отказа се да става алпинист. Но познавам и други които преодоляха първоначалния си страх и станаха отлични алпинисти. Даже си бях извлякъл правилото, че страхливия ще стане по-добър алпинист, защото макар и по-бавно, но по-сигурно усвоява навиците за безопасност и самосъхранение.
За около два часа и половина до подножието на върха, където пътеката при преспата извива на дясно и за около 15 минути последния, но доста стръмен участък на пътеката. И тук ни посрещна с изненада почни ураганен северозападен вятър. Требваше да се наведем напред за да не ни събори. Беше толкова силен, че вдигаше малки камъчета които болезнено удряха по лицето. На прибежки се добрахме до наблюдателницата. Първата ми мисъл беше за антените към София. Дървеното скеле на което бяха закрепени станоците им беше временно и не бе свързано с бетонната плоча. Предстоеше де се направи метално скеле с П-образни железни профили. Изтичах бързо на терасата на наблюдателницата за да изляза на антенната тераса. Щом се откъснах и отделих от южната стена на надстройката вятъра едва не ме събори. Отхвърли ме на парапета. Хванах се за него и придържайки се с прехващания стигнах антенната площадка. Застанах зад първата парабола която се тресеше от напора на вятъра, но ме заслоняваше от него. Започнах да затягам гайките на механизъма за хоризонталното и вертикално завъртане на параболата, защото ги бяхме доста развили, за да можем по-бързо да коригираме положението на антената при честите донастройки при пробите. Без да забелязах ген. Пейчев ме бил последвал, но вятъра и него залепил на парапета. Видях го да се държи за него на около три метра в ляво от мене и нещо да ми вика, но него чувах добре и не разбирах какво казва. Всичко се губеше във воя на вятъра и трясъка от вибрациите на параболите. Без да се бавя се прехвърлих на втората парабола и повторих същата операция. После като се прибрахме вътре, от генерала разбрах, че ми викал да се прибера за да не пострадам. Чудеше се на силата на вятъра.
- Тука е така, - казах. - Имали сме и по-силен вятър.
На другия ден 21-ви юли беше петък. Вятъра поотслабна. С началниците и проектантите обсъдихме какво трябва да се направи както за полагането на кабела, така и по текущите неща за довършване строителството на станцията и подобряване на битовите ни условия. Трудоваците вече работеха с пълна пара. Всеки ден излизаха десетки катъри с товари с храни и строителни материали: пясък, цимент, вар, дървен материал, въглища, туби с нафта, бензин и др. материали. Понеже катърите от Калофер не достигаха, бях организирал чрез Задругата с председател Кольо “Пътеката” и счетоводителя Гочо Груев, още катъри от с.Тъжа и с. Остеново. Имаше дни когато на върха излизаха до 120 катъра. Към 10 часа от София ни съобщиха, че ген. Пейчев довечера трябва да се прибере и да присъствува на партийно събрание. Той обаче реши, да остане още един ден и каза на дежурния техник, да предаде, че на върха има “силна буря” и не може да се прибере. Тогава разбрах, колко много е загрижен за нас и цени работата ни, за тежките ни битови условия, и това, че не бяхме искали нищо до сега нито пък бяхме се оплаквали от нещо, защото само месец по-късно уреди да бъдат отпуснати средства за подобряване на битовите ни условия.
В събота при хубаво време и слаб вятър проектантите тръгнаха за Видима, а аз с “гостите” за Паниците и Калофер. На Високия Егрек заварихме група катърджии спрели на кратка почивка и да закусят. Катърите с товарите си също се опитваха да отскубнат някоя и друга тревичка. Закуската им се състоеше от типичната за балканджиите храна – хляб и сланина. Спряхме и ние. Поканиха ни. Въпреки че бяхме закусили, не им отказахме и опитахме от закуската им и от уважение към тях. Генерала след като им благодари каза: “А сега след тази закуска ако ме почерпите и една цигара, няма да ви откажа”. Ефекта беше не само предложената цигара и поднесеното огънче, но явната и непринудена симпатия. Усетили бяха, че той е “наш човек”. Много пъти по-късно са изразявали своето възхищение от него. И често съм си мисли как един прост жест, едно искрено показано уважение към обикновените хора печели тяхната обич. Да покажеш на обикновените хора, че не си с нищо над тях, че си един от тях е наистина нещо голямо, да не кажа велико.
Реших за по-кратко да ги сваля през Рудината, въпреки че е много по-стръмно. За да избегна поне част от стръмнината в горния участък на пътеката отбих по отклонението в ляво, където пътеката върви в покрайнината на гората в склона към р. Тунджа. Като минавахме по нея ген.Пейчев се обърна към мене: ”Ама оттук е по-леко. Миналия път Благо ни спусна право надолу”. Досетих се, че Благо нарочно е направил това за да им покаже, че и “надолу” не е леко. На Паниците малко над почивните станции спряхме на брега на Тунджа да починем и да се измием. Генерала се изкъпа и облече панталона си върху мокрите си гащи и каза, че партизаните по този начин се къпели и не сядали до като не изсъхнат. При Старозагорската почивна станция ни чакаше джипката. Напълних резервоара й плюс една туба както бях обещал на шофьора и после с едно “много здраве” и “добър път” ги изпратих за София, а аз останах да уреждам много въпроси със Задругата и със старшината който се грижеше за доставките на материалите за строителството до Паниците.
В резултат на посещението на началниците във ВЕЦ-а бе уреден въпроса за изкопа за кабела до водохващането да стане още тази година. На върха не след дълго пристигна икономиста от Рудиоуправлението Алберт Алмалех заедно с два катъра с битови неща за нас. Той беше съратник на ген.Пейчев от нелегалното му пребиване в София по време на войната. В неговата квартира в Княжево е била нелегалната радиостанция за връзка на ЦК на БКП с Коминтерна, а жена му е била телеграфистката. Алмалех беше нисичък на ръст, слабичък, тих, изключително скромен и учтив, отзивчив отдаден на работата си. Беше скитал много по света та чак до Аржентина и нелегално в Белгия и СССР. В Радиоуправлението заедно с “Малкия Пейчев” (Методи Пейчев) се грижеше да събира и планира заявките за резервни части, апаратури, машини и др.за всички радио обекти в страната. Познавахме се още когато бях главен инженер в РПЧ Челопечене. Бях главния му консултант по видовете и количествата на заявените, количествата резервни части и за другите обекти. В замяна на това винаги на мен най-напред се обаждаше когото имаше извънредни средства или залежали материали и апаратури в “Терснаб” или складовете на други обекти и питаше дали ми трябват. Беше добър другар и приятел. Интересно беше неговата пристигане. Денят беше тих, слънчев с идеална видимост. Знаехме че идва ни носи доста неща. Забелязахме го още на пътеката след Високия Егрек. Бяха два катъра. На първия яздеше човек, а отпред го вадеше пеша втори човек. Предположихме, че Алмалех какъвто беше слабичък се е качил на катъра да си спести силите. Когато дойдоха на върха каква бе изненадата ни: Алмалех водеше катърите, а катърджия – на катъра. Между донесените “армагани” главно за бита ни най-ценна беше електрическата пералня.



9.ТРУД СРЕД ВЯТЪР, СТУД, МЪГЛА И СЛЪНЦЕ

Работата на върха от средата но юли вървеше с пълна сила. Трудоваците работеха усилено. Ние също. Нямаше работно време, почивни дни или норми. Работехме всички и всичко. В апаратната винаги имаше дежурен който отговаряше за сеансите. Те траяха около един час, а понякога и повече според нуждите в 6, 11, 17 и 20 часа. При необходимост, например при проби или измервания, и повече. В София колегите подържаха стойката за посока Ботев постоянно включена, така че, когато ни потрябва връзка винаги можеше да се включим. В агрегатното помещение монтирахме димоотводна тръба за дизела и малките агрегати. Трябваше сами да пробием 70 см. каменна зидария, да извиваме тръбите, правим фундаменти за Дойца и Бенца. За умформера направехме и монтирахме сложно електрическо табло за превключване на агрегатите с бъдещото електрозахранване от кабела. Макар и намалели, повредите продължаваха да бъдат проблем. Антените бяха монтирани на паянтово дървено скеле. Направих план за стабилен монтаж на антените. Отляхме на терасата бетонни колонки високи около 40 см. Върху тях монтирахме П-образни профили. Така направехме стабилна желязна скара на която премонтирахме антените. Стените на антената площадка трудоваците обковаха с дъски с отвори за параболите. За да предпазя дървена обшивка от влага – дъжд, мъгла, сняг, мъгла и проникване на вятъра през пролуките, реших отвън да я покрия с пластмасови плоскости. За целта ходих до завода “Дядо Никола” в Габрово и доставих пласт-масовите плоскости. Но когато направихме пробна обшивката на няколко квадратни метра каза се, че не върши работа. От студа, а и от слънцето пластмасата става крехка и се напуква. Също така трудно се оказа и свързването на отделните листа. То ставаше с водород и специална горелка , неща с които не разполагахме. Между параболите и дървената обшивка имаше доста големи ниши поради това, че плоскостта на отвора на параболата и плоскостта на обшивката не съвпадаха. Освен това трябваше да има и някакъв луфт за да може антената да се върти в някакви граници в хоризонталната и вертикална равнини за настройка по посока. За да не влиза вода и сняг, а и вятър, реших да затворя тези празнини с брезент. За шестте параболи доставих 139,5 метра дебел брезент, 3 килограма гвоздеи и 200 броя болтчета М4. Нарязахме ламаринени ленти широки 2,5 см. за да притискат брезента към периферията на параболите и към дървената обшивка, която междувременно трудоваците облякоха с поцинкована ламарина. За по-голяма сигурност и здравина брезента го поставяхме сдвоен (от два плата). Работата се оказа много трудна и бавна. Отне ни две пълни седмици. Най-трудно се оказа пробиването на дупките за болтчетата по периферията на параболите.
През двете седмици почти ежедневно по това уплътнение работеха двама души. През това време другите и аз направихме заземлението и гръмоотводите на антените. Пробихме бетонната плоча над апаратната непосредствено на рр стойките и в тях зациментирахме парчета метални тръби през които прекарахме кабелите за антените. В машинното помещение направихме метална скара по която прекарахме кабелите за захранване на апаратурите в апаратната зала и кабелите до и от акумулаторното помещение.
Трудоваците отстраняваха повредите по сградата от зимата и довършваха изостаналите строителни работи от миналата година: довършване на комините, покрива на антенната площадка, кърпежи по мазилките, боядисване на стените и подовете на стаите и т.н. Това наложи да пренасяме апаратурите в складовото помещение за да се боядисат стените, тавана и пода на апаратната с блажна боя и след това отново да ги монтираме на старите места. В апаратната направихме допълнителни стойки от винкелно желязо за стабилизаторите на напрежение на уредбите и специално допълнително елтабло за превключване на резервното и мрежовото захранване към общото захранване на залата. Междувременно отстранявахме и редица повреди по апаратурите и дизела.
Всички тези работи по монтажите и инсталациите трябваше да се извършат от ПТТ-строй. Вършехме я и ние, включително проектирането, търсене на материали и доставката им на место. Голяма част от необходимите ни кабели бяха разтоварени миналия декември на Параджика когато катърите не можаха да излязат на върха. Щом се оголи билото още към края на Април ние ги пренесохме на гръб за да работим по инсталациите. Снегът надолу беше още дълбок и катърите започнаха да излизат на върха много по-късно. Не зная защо тогава никой не се сети да попита защо ПТТ-строй си мълчи. Сигурно са си отчели тази дейност, а за нас никой не се сети да каже поне едно “благодарим”. Но не за това работехме, а не сме мислили че вършим чужда работа и задължения. Чак сега когато пиша тези редове след толкова години се сещам за тези неща. А бяхме само шестима човека: 4 техници, един домакин и аз. Сами трябваше да се грижим за прехраната и включително и снабдяването и изнасянето на продуктите на върха, готвене, хигиената на помещенията, личната си хигиена за която нямаше никакви условия, снабдяването с вода и т.н. От техниците само Хр. Пулев (”Карловеца” както го наричахме) разбираше от двигателите и аз. Железарските работи по гръмоотвода, извивките на димоотводните тръби за моторите, проектирането на желязната скари и елтаблата, като и тяхната направа и още редица други работи бяха моя работа като за помощник беше някой от техниците, който не беше на смяна в апаратната или изпратен “долу” за продукти или други задачи. Домакинът Митко “Шипката” също стана техник, а техниците – домакини и готвачи. Всъщност моя милост беше “главния” готвач тъй като от малък в къщи майка ми ме научила да готвя няколко прости манджи, а после по планините и лагерите се бях научил на разни импровизации от “нищо да правя нещо”. Можех да меся хляб и да точа баница. После и Марин се научи де меси хляб и ме замести. Майка ми умееше да прави домашна мая от царевично брашно и хмел която под формата на малки питки след като изсъхнеха траеше дълго време. Бях донесъл от тази мая и с нея ставаше хубав и вкусен хляб. Всеки от колектива се научи да готви едно ястие и се специализира в него. Така че, когато се кажеше дежурен по кухня е еди кой си, знаехме каква манджа ще ядем. Само в неделя готвех аз и се знаеше че ще бъде нещо “по-друго”. Но трябва да отбележа, че и Марин знаеше някои неща, които аз не заех. Така например веднъж направи торта от бисквити и крем от нишесте и после и аз я усвоих. Требва да призная, че в сладкишите не ме биваше и в това отношение Марин ме превъзхождаше. Другите изобщо не можеха изобщо да се конкурират с нас двамата.
Поради огромната работа, която се вършеше на върха и нетърпението на колегите от плевенската радиорелейна станция, която отдавна беше готова с монтажните си работи и чакаше редовна връзка със София, двама от техниците там – Васко Василев и Иван Коларов, предложиха да дойдат да ни помагат. Разбира се това ни дойде добре, но по-важното бе удовлетворението от проявата на другарската и колегиалната съпричастност към общото дело, защото не се познавахме с тях, а те не знаеха при каква обстановка и какви условия работим и живеем. От Радиоуправлението ги командироваха и на 6-ти август те пристигнаха на върха. Работиха усилено с нас до 31-ви август. Помогнаха ни много. Бяха добри техници и добри другари. Споделяха трудностите и успехите с нас. Свикнаха на непрекъснат 24 часов режим на работа и без почивни дни. Останахме приятели с тях за цел живот. И двамата завършиха радио инженерство. Васко задочно в МЕИ и доста по-късно стана и началник на отдела по РР връзки в Радиоуправлението, а Коларов завърши в Москва и стана научен работник по изчислителна и компютърна техника.
Междувременно потокът от туристи беше непрекъснат, но за съжаление нямаше нито как, нито къде да ги приемаме. Туристическата стая сега беше наша кухня, столова и спалня на Хр. Пулев и на част от трудоваците. Освен това обектът се водеше секретен, а ние бяхме непрекъснато заети с работа. Само при крайно лошо време ги приемахме за малко при нас и при наблюдателите Благо и Христо, да се постоплят, да се подсушат ако са мокри да пийнат чай и да похапнат нещо от това което си носят. Чай винаги подържахме в изобилие въпреки, че водата я носехме от изворчето на Малкия Юмрук. Не отказвахме и вода, когато в момента тя ни беше кът. Спомням си един турист който дойде с малката си дъщеричка от х. Левски. Оказа се, че е от Полша и живеел в гр.Сопот (там също имал град със същото име както нашия Сопот). От картата на България научил за това и решил да го посети. А след като посетил Карлово, решил да се изкачи на най-високия връх на Стара Планина. Беше много щастлив и горд от своето и на дъщеричката си постижение. Почерпихме ги с чай и ги изпратихме с един хубав за тях спомен от България.
Един ден посещение ми направи началника на МВР Карлово. Не ми каза какъв чин има, но беше много приятен човек, сериозен и с интелигентна външност. Разбрах това от разговора с него и обноските му. Разпита ме дали имам проблеми с туристите и дали сме забелязвали подозрителни хора между тях или други лица интересуващи се от обекта и работата ни. Такива проблеми и наблюдения нямахме. Предложи ми ако искам да ми зачислят служебен пистолет. Отказах любезно тъй като добре се пазех с неразделния си пикел главно от овчарските кучета. Напротив носенето на пистолет би привлякло вниманието и би могло да бъде причина да бъда нападнат заради него. По дългия път до върха повечето пъти пътувах сам и при среща с туристи винаги се спирах и разговарях. Не бих могъл да позная какви намерения могат да имат някои от тях, ако знаят че нося пистолет. Затова пикела ми носеше по-убедителна сигурност. По-късно Благо одобри отказа ми да нося оръжие. Той самия имаше пистолет но никога не го носеше със себе си. На тръгване др. Парязов (така се казваше н-ка на МВР-ето) ми каза, ако забележа неща "особено” или имам някакви проблеми в работата си винаги може да му се обаждам и да разчитам на помощта му. Благодарих му за това и действително само два пъти се наложи да му се обаждам за създадени изкуствено пречки по снабдяването на станцията със строителни материали и извозването на нафта и бензин за агрегатите. Трябва да отбележа, че реакцията бе незабавна и причините отстранени часове след моето обаждане. Благодарен съм му за това.
10. ГОСТИ

На 13-ти юни на х. Рай пристигна най-малкия ми брат Христо Данаилов*) студент по физика.Влезнах да го посрещна и да го изведа на върха. Беше очарован от природата, от х. Рай, Пръскалото (водопада), Джендема и гледките от върха. Престоя два дни и си замина по катърджийската пътека. По късно като войник е бил на учение по артилерийски стрелби стрелял от Параджика по мишени разположени на Кадемлията.
*)Той бе един от първите специалисти изпратен във Франция на специализация от завода за полупроводници в Ботевград, участник в разработката на нови транзистори. Началник отдел технически на обединение “Електронни елементи”, експерт в Министерството на машиностроенето”, представител на България в Москва по доставки на нови електронни елементи и директор на търговското предприятие “Електронснаб”.
Идваха гости и на наблюдателите. На 25–ти същия месец ме посети и най-големия ми брат Младен, съдия Софийския Градски съд с годеницата си и още двама съдии, които на другия ден си заминаха. Брат ми с годеницата си остана още един ден и после Благо ги заведе в Острец да му гостуват.


11. ЦИСТЕРНИТЕ

В началото на Август на гости ми дойде мой много близък приятел инж.Георги Стаматов. С него свирехме в духовия оркестър на Механо-Електро-Техническото Училище в София. Беше два класа след мене, но и той завърши Политехниката машинна специалност и сега разбрах, че работи в завода “Киров” в София. Произвеждали парни котли, резервоари и други подобни изделия. И веднага ми хрумна: може ли в техния завод да ни изработят два резервоара за нафта. На въпроса ми каза, че поръчките се правят предварително от предната година, за да може да се планират материалите и да влязат в плана за производство. Но мисли, че не е невъзможно да се уреди въпроса по изключение.
- Това трябва да стане най-късно до средата на септември,- казах
. - Тъй като те трябва да се изкарат на върха, да се заровят в земята, да се свържат с тръбопровод с машинното и да се напълнят с нафта преди да падне първия сняг.
- Ще се обадя щом се върна в София, - каза “Шмето” (това му
беше прякора между приятелите ни).
- Отпуската ми е до края на месеца,но щом се прибера ще
отида до завода.
На 4-ти август слязох през х. Рай да изпратя “Шмето” и приятелката му до Калофер и да говоря по телефонна с др.Топалов за цистерните. Още същия следобед се свързах с него от пощата в Калофер и му обясних за възможностите за направата на цистерните. Да търси финансови средства. С инж.Стаматов се бяхме уточнили и по негова преценка бе, че най-подходящо е цистерните да бъдат с парелопипедна форма и с обем по 4,5 тона. Той беше направил схема на свързването, а заедно бяхме определили мястото на закопаването им в земята. Всичко това обясних на Топалов и той веднага се съгласи, че това е отличен шанс, стига да се реализира. За парите ми каза “да не бера грижа”. ”Ти осигури поръчката”, - каза накрая той.
След няколко дни Шмето ми се обади, че въпроса е уреден. Само Министерството трябвало да изпрати официално писмо за поръчката. Останалото той ще уреди. Съобщих му телефонния номер на Топалов, за да му каже до къде да се адресира писмото и каква сума ще струва поръчката. В резултата се получи това, че цистерните бяха поръчани, направени и към края на септември изкарани на върха. С помощта на трудоваците и моя помощ поставени в изкопите, свързани помежду си и с тръбопровода до машинното помещение. Накрая ги напълнихме до половината с вода,за да проверим дали няма течове по заварките и след като се установи, че всичко е в ред до 20-ти октомври бяха заредени с 9 тона нафта. Остана обаче една част от тях незасипана, а също и изкопа в който бе съединителната тръба между двете цистерни и отводната тръба към машинното. Преди това трябваше да се изградят шахтички около филтрите на цистерните, но това остана за следващата година поради напредналото време и оттеглянето на трудоваците. Официалното приемане на цистерните требваше да стане с протокол от изпробване на цистерните в присъствието на комисия трудоваците и инвеститора. Но за повече проби и формалности нямаше време. Всичко правех на своя глава и отговорност, защото зимата беше пред прага ни. Требваше да се запасим с гориво до м. юли следващата година. Затова през 1958 г. трябваше да заплатя глоба от 100 лева, защото колегите след мене през октомври 1957 г. без да се съобразяват при затрупване на изкопа на съединителната тръба между цистерните вместо да запълнят изкопа с пясък и ситна пръст, насипали отгоре направо изкопния материал който беше с по-ситни и по едри камъни, така че под тръбата останало кухо пространство и под тежестта на насипа отгоре тръбата подала и се спукала една от заварките. През зимата на 1957/58 г. цялата нафта изтекла в земята. И понеже нямало приемателен протокол виновен съм бил аз защото съм ги въвел в експлоатация. Че са работили една година без да заровят изкопа и че след това никой не бе си мръднал пръста, да провери нивото на нафтата в цистерните, защото кабела вече работеше въпреки че и него бях включил на своя глава без приемно-предавателен протокол на 27.Х.1957 г. Но за това мое второ прегрешение не бях наказан, защото никой не беше отишъл някъде да го повреди.
Пак с тази нафта по това време трябва да отбележа един неприятен случай в Калофер с председателя на ТКЗС-ето др. Червенаков. Изкарването на варелите с горива ставаше с волски коли осигурени на задругата от ТКЗС-то в Калофер. Една кола изкарваше по два варела от по 200 литра и получаваше за това 200 лева. Горивото го получавахме от големите резервоари между Карлово и Калофер. Това уреждаше главно Марин. Там се пълнеха варелите и после с камион се караха на Паниците. Червенаков го познавах бегло, но местните хора и особено тези които работеха ми се оплакваха от него, че е “десетосептемвриец” и че се държи като дерибей. Когато трябваше да зареждаме цистерните с нафта получих съобщение по катърджиите, че Червенака не дава коли на задругата за извозване на варелите. Слязох да разбера какво става. В Задругата потвърдиха, че Червенака не дава коли. Привечер отидох в двора на ТКЗС-есето. Там срещнах Червенаков и го попитах: “Какво става? Защо не дава коли.” Около нас имаше десетина човека членове на ТКЗС-ето. Разговора ни протече така:
- Др. Червенаков, защо не давате коли?
- Няма да ви дам коли.
- Защо?
- Малко плащате?
- Но това е норма от Задругата “Пренос-Превоз”. Не съм аз който да определя тази цена.
- Няма да ви дам коли.
- Добре, - казах. - Ваше право е. Но трябва да дадете писмена бележка, че ТКЗС-ето не може да ни обслужи. Тогава можем да наемем частни колари. Такъв е редът за наемане на частни превозвачи съгласно наредбата.
- Няма да ви дам никаква бележка. - Тонът му стана остър и груб. Това ме предизвика. Кипнах и престанах да бъда любезен. Просто с най-възможния възмутен тон пред всички присъствуващи му изкрещях:
- Др. Червенаков, Вие за какво се мислите? Аз да не работя горе за себе си. Това е важен държавен обект. Ти си длъжен да сътрудничиш. Като не даваш коли, защо отказваш бележка. Значи ти саботираш работата на обекта. Така ли е? И ми се държиш като дерибей. Аз не съм като тези хора тук, нито съм ти подчинен и ли слуга. Къде се намираш? Що за поведение е държанието ти? Още утре ще дадеш коли! - и вбесен си тръгнах пред одобрителните погледи на хората около нас които мълчаливо и любопитно бяха ни наблюдавали.
Отидох направо в пощата и се обадих в Карлово но др. Парязов. С няколко думи му обясних случая и поведението на Червенака. Той каза само: ”Данаилов, не се безпокой.”
Прибрах се в квартирата си в къщата на бай Тодор Апика. Бях приел поканата на бай Тодор, защото в малката стаичка на втория кат на къщата му защото бе тихо от стаята в пощата и беше съвсем близо до площада. Тук си почивах добре, още повече че обичах старите български къщи с дворове оградени с високи дувари, а вътре с една грамадна асма, каквато беше тази на бай Тодор. Заемаше половината от двора. Очаквах въпроса с колите на другия ден да се уреди и затова си легнах спокоен. Бях дълбоко заспал когато в полунощ бях събуден от гласов не хора пред портата на двора. Бяха 4 – 5 колари. Идваха да ми кажат, че искат да товарят варели. Станах. Беше три часа. Попитах ги:
- Кой ви праща?
- Червенака. - беше отговора.
- Отивайте на Паниците и товарете! – казах.
После се облякох и към 4 часа поех за върха. Така се уреди въпроса за зареждане на цистерните.
Една събота в началото на Декември с Марин бяхме слезнали в Калофер да изнесем в неделя хляб и други продукти. Вечерта нямаше какво да правим и решехме да отидем на кино. Бяхме подранили и се разхождахме из фоайето. Още нямаше никой. След малко влезе Червенака. Не ни поздрави, нито ни погледна. Стоеше мълчалив с поглед забит в пода. Гневът ми от станалото преди около месец и нещо отново се обади. После се успокоих. Някакво суетно желание да го засегна ме накара да се доближа до него и с голямо удоволствие и спокоен наставнически тон да му кажа: “Др.Червенаков, казах ли Ви тогава, че още утре ще ми дадете коли”.
Той не отвърна, а само наведе глава и се оттегли без да ни погледне. По-късно разбрах, че поведението му се променило към по-добро. През 1960 г. когато бях отново на върха при една слизане в Калофер, Зам. Директора на Климатичната гимназия Петьо Белов с когото бях приятел ме помоли да изнеса една лекция пред учениците за Телевизията. Нямах нищо против. Нахвърлях точките за лекцията и на другия ден отидох с него в гимназията. С изненада заварих Червенака. Щял да разказва “спомени за партизаните”. Не бях го виждал от срещата ни в киното. Този път нямах никакво неприятно чувство към него. Просто го поздравих любезно. Петьо ме представи пред учениците. Бях решил съвсем популярно да ги запозная с идеята за телевизията така както беше дадена в книгата “Чудото но вълните” превод от немски, където се описваше тази идея дадена за първи път от полския студент Николай Нипков породена в главата му на една бъдни вечер когато като самотен студент в Германия искал да види как са близките му в Полша. Това бе принципа на разлагане на картината и предаването й на части. После им обясних как първоначално разлагането на картината е ставало по механичен начин с така наречения на негов име “Нипков диск”, а сега това става с помощта на електронен лъч. Мисля, че учениците добре схванаха идеята и аз ги оставих да изслушат “спомените” на Червенака. На тръгване любезно се сбогувах него и учениците. Тогава не се замислих на тази среща, но днес когато пиша тези спомени ми идва мисълта “тази среща дали бе случайна или някой се бе погрижил за нея.”

12. ПРОБИТЕ ОТ В. БОТЕВ ПРЕЗ 1956 г.

През тези месеци освен изброените работи проведохме и редица проби по трасета за нови рр линии със Стара Загора, Ямбол Кърджали, в. Разбойна и Пловдив – Ст. Загора, за което настояваха от МВР да създадем нова линия. За целта още през м. май инсталирахме една от параболите пред наблюдателницата върху празни сандъци в посока Ст. Загора. Поради нестабилност на сандъците, след като се стопи снега в края на май, изкарахме коласарката на дизела и на нея монтирахме станока и антената. Така имахме възможност да местим антената на различни места и за различни посоки. При пробите групите долу бяха ръководени от инж. Игнат Игнатов и инж. Атанас Тодоров. За някои трасета като Стара Загора- Бакаджиците, Бакаджиците- Бургас, Бакаджиците - Добра поляна и Добра - Поляна - Варна измерванията се проведоха самостоятелно от тези групи.
Пробите със Ст. Загора и Пловдив се проведоха от 8-ми до 13-ти май. Устойчива връзка със Ст .Загора се получи на 9-ти май. След това се проведоха проби с Пловдив и директно Ботев-София и временна линия София-Ботев-Пловдив. На 19-ти май и няколко дни след това проведохме редица проби и изследвания на трасето София-Ботев-Плевен.
В началото на м. септември Топалов ми се обади, че предстоят отново проби с в. Разбойна, а също с Ямбол, Хасково и Ст. Загора. За целта свалихме антената от колесарката и на 5-ти септември я монтирахме на антенната площадка на източната страна с възможност да я насочваме и на югоизток. С това бяхме готови и за тая серия от проби. Първо те започнаха с в. Разбойна на 6-ти септември. На този ден както и на 7, 8, 9-ти и 10-ти всеки ден до 14 часа и 15 минути връзка не се получи. Едва на 11-ти в 14,15 ч. долових слаб сигнал на фона на силен бял шум. На Разбойна нашия сигнал не е бил доловен въпреки че излъчвахме до 21 ч. Едва на 12-ти септември установихме стабилна връзка. Индикатора лампа 16 след донастройка на антените показваше 4 деления. Това означаваше че трасето Ботев-Разбойна не е открито. Знаехме го от профила още от 1953 г. и затова тогава не получихме връзка. Сега поради голямата мощност но предавателите (9 -12 вата) и голямото усилване на антените се получи тази добра връзка. Разбрахме, че предишните дни не сме се свързали поради проблеми с електроагрегата на в.Разбойна. Пробите с Разбойна приключиха на 14-ти септември.
От 14-ти до 20-ти септември се проведоха пробите в. Разбойна-Бургас и в. Разбойна - в. Асан баир (на юг от Ямбол на Бакаджиците), където се проектираше да бъде междинната рр станция за Бургас. На 21 ІХ. започнахме проби по трасето Ботев-Асан баир. Групата долу се водеше от инж. Ат. Тодоров с прякора “Юнгата” понеже беше най-младия от пионерите радиорелейчици. Още първия сеанс показа, че трасето е открито. Индикатора Л16 показваше нула деления. Направих връзка със София. Топалов проведе разговор с групата на Асан баир. Връзката бе отлична. Сеансите продължиха в 14, 17, 20 и 23 часа същия ден. На 22-ри и 23-ти от Бургас се включи и втората група ръководена от инж.Игнатов. Осъществи се линията София –Бургас, защото трасето Асан баир - Бургас се оказа открито. На 24.ІХ. проведохме последните проби за този месец. В тях взеха участие и колегите Василев и Коларов от рр станция Плевен, които ни бяха на помощ и слязоха от върха на 31 август.
През втората половина на м. октомври Топалов нареди нова серия проби. Първо за уточняване на точното място за рр станцията за
Ст. Загора и второ, за някои трасета в Североизточна България. На 17-ти и 18-ти октомври проведохме пробите за Ст. Загора от местността “Дамбалъка” на около 8 километра североизточно от центъра на града. Трасето се оказа открито и пробите потвърдиха това. Сигналът бе чист и стабилен.
Междувременно на 15-ти октомври пристигна колегата Добри Стоянов. Бе командирован от Топалов да ни помага за завършване на монтажните работи и окончателната подготовка на станцията за зимата. Работеше с нас всеотдайно по 10-11 часа на ден. А групата от Ст. Загора ръководена от инж.Игнатов (“Вуйчото”) се прехвърли в Северна България. Инж.Игнатов беше от софийската рр станция За-вършил първо ТП Институт, работил във ВЧ уредби, после завършил Политехниката, беше прекрасен специалист и още по-прекрасен другар, партньор и човек. С него винаги можеше да се разбереш даже и при спорове. Никога не влизаше в конфликти и се разбираше даже и когато насрещната страна беше виновна. Това ставаше често между дежурните, когато имаше прекъсвания или влошена работа по рр линията. Трябваше да се впише причината за това и къде е станала, защото от това зависеше дали даден техник или инженер ще получи премиално възнаграждение в края на месеца. А нормите бяха строги. На 100 работни часа се допускаха най-много две минути прекъсвания по технически причини. “Вуйчото” беше винаги любезен, коректен, добронамерен, никога не повишаваше тон, даже когато беше ядосан, понасяше шеги и закачки.
Първите проби с него бяха насрочени от местност в лозята на юг от Русе за 25.Х. На 23 октомври на колесарката монтирахме една антена и я придвижихме на северната страна на сградата. Отделно изградихме една платформа от греди и дъски висока около 80 см. на която изтеглихме колесарката.Така центъра на антената-дипола се оказа на около два метра от земята. На следващия ден до 21 ч. с Добри успяхме да монтираме, настроим и пуснем в действие целия тракт.С това завърши подготовката за пробите. На 25-ти установихме добра връзка с Вуйчото още на първия сеанс. До обед направихме още два сеанса.После групата на Игнат за района на Коларовград (Шумен). Късно след обед при разговора си с Топалов за резултатите от пробите изказах мнение, че би било добре да направим проби и от пощата в Русе въпреки че не бе снето трасето от там. Топалов се съгласи с мене и нареди като се свържа с Игнат, да му предам да се върне в Русе и да направим проба от пощата. На другия ден 26.Х. пробите от района на Шумен излязоха сполучливи. Предадох му нареждането на Топалов и той малко с неохота се съгласи. На следващия ден го свързах са Топалов и той потвърди нареждането си като му казал, че “лъча преминава през ключалката на вратата”. Може евентуално да има видимост. Уговорихме сеанс на другия ден за 11 часа и ако не влезем във връзка до повторим опита в 13 и 15 часа по 15 минути. После групата замина за Русе. Действително на другия ден още при първия сеанс влезнахме във връзка. След донастройка на антените получехме нулева индикация на Л16. В Русе уредбата била на камиона паркиран до пощата, а антената на покрива на пощата закрепена на бояджийска стълба. Чуваемостта беше отлична. На телефонната слушалка се обади началника на пощата в Русе. Беше толкова въодушевен, че когато го свързах с Топалов поиска да оставим веднага рр станцията на Игнатов в пощата. На Русе крайно много не достигали междуградски телефонни канали. Топалов също остана приятно изненадан от получения резултат и обеща да пусне за Русе 12 телефонни канала. На началника обаче обясни, че станцията с която се правят пробите е стар модел закупена през 1956 г. от изложба на ГДР уредена в СДУ и е само за проби. Редовната рр линия София-Ботев-Русе бе пусната в редовна експлоатация през м.Ноември следващата година, малко след като бях напуснал върха и работех при Топалов в министерството. Но бях подготвил антените и стойките за междината станция за Русе. Чакаха се довършителните работи в Русе. В Русе монтажните работи се извършваха под ръководството на инж.Игнатов, а също и обучението на персонала за работа с новите апаратури. За линията в Русе бяха използване спестените от Братия две рр стойки при преминаване на връзката за София директно от Ботев. Други две уредби RVG 903 Топалов намери през 1957 г.
С помощта на Добри завършихме окончателно монтажните работи в апаратната зала и машинното помещение. Трудоваците си отидоха с изключение на няколко души и един майстор (Траянов) от Калофер за довършителни работи. Още на 9.Х. ротният им командир Земанов излезе с мен през х. Рай на върха да види какво е свършено и да подготви тяхното изтегляне. С него бях уговорил и окончателните работи, които трябваше да се извършат по маркировката и заслоните, които все пак те не изпълниха до край. Останаха на нашия гръб.
За профилактика на моторите от София ми изпратиха техника Никола Стефанов (“Дебел Кольо”). Познавах го още от РПЦ Челопечене където беше техник и с него монтирахме дизела за резервно захранване на Центъра. Беше отличен специалист, стругар и технолог. Беше завършил Механо-Електротехническото училище през 1939 г. металния отдел. Беше добър приятел със всички, спокоен, добър и забавен събеседник и още по-добър разказвач на разни бивали и небивали пикантни и други случки често с тънки иронии и намеци. Бяхме добри приятели и се уважавахме много като възпитаници на едно и също училище. Това много ни сближаваше особено пък при спомените за нашите учители, много от които бяха оригинални личности. Характерно за неговата физика беше мустаците му и кльощавата му фигура. Беше много слаб и умееше да преплита краката си като същински Йога. Затова още в Челопечене иронично веднъж бях казал “Дебел Кольо” и това му остана като прякор. Той го прие с удоволствие и трябва да кажа, че с него стана много известен и популярен в Радиоуправлението и неговите обекти където често го командироваха. И така на 31.Х. Марин ни доведе “Дебел Кольо” и той ни свърши много полезни неща. Този престой при нас толкова му хареса, че той пожела да работи на върха и действително по-късно беше назначен за техник и работи на върха няколко години.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 53
________________________________________
13. АКУМУЛАТОРНИТЕ БАТЕРИИ

За резервно захранване на рр уредбите в комплекта от завода имаше доставена акумулаторна батерия 144 А/ч и умформер 24/220 волта. Батерията можеше да захранва две рр уредби не повече от два часа. Беше предназначена за аварийно захранване при непродължителни прекъсвания на мрежовото захранване. За продължителна работа за повече от два часа и повече от две уредби Топалов беше предвидел втора оловна батерия 24/840 А/ч. И двете батерии бяха открит тип, т.е. в открити стъкленици. За тях в проекта на първия етаж беше предвидено акумулаторно помещение. Елементите им, оловни плочи, сепараторите, свързващите оловни мостове, подставките за стъклениците, самите стъкленици и другите части бяха доставени в различни опаковки и сандъци и батериите трябваше се монтират на место. Отделно доставихме 100 литра концентрирана сярна киселина, оловна вана за разреждане на киселината и дестилатор за вода от РПТЦ Костинброд.
На 26 септември от София пристигна командирован техника Койчев от софийската телефонна централа специалист по оловните батерии със задача да монтира и зареди нашите батерии. Аспарух и Христо бяха измили и подготвили стъклениците. През следващите дни Койчев с помощта на двамата завърши сухия монтаж на батериите окончателно на 15 октомври. Оставаше да се разреди киселината, да се налеят стъклениците и да се заредят с ток. Времето се влоши и Койчев се уплаши. Отказа повече да стои на върха и си замина на 16.Х. като ни остави сами да се оправяме. Само аз разбирах от акумулатори и имах опит. Механо Техническото Училище ни беше научило на всичко. Затова и втората година от военната ми служба в свързочната работилница към Щаба на ВВС подържах и акумулаторния им парк. Имахме още много работа по монтажа,по заслоните и маркировката,по подготовката за зимата, а Топалов планираше още проби. Знаеше за положението ни и затова ни изпрати в помощ за 10 дни Добри Стоянов. Той пристигна два дни преди Койчев да ни напусне. С негова помощ започнахме да дестилираме вода, обаче това се оказа безнадеждна работа. Трябваха стотици литри дестилирана вода. А с дестилатора все едно че варяхме ракия. Нямаше де ни стигне месец време да залеем само малката батерия. Но това не беше най-лошото. Щяхме да изгорим всичките си дърва и част от въглищата. А водата я носехме на гръб от изворчето на Малкия Юмрук. Дебита му беше силно намалял. Чакаше се с дълго докато се напълнят съдовете. При лошо време не можеше са се стои дълго там. За да пестим дърва започнахме да греем дестилатора с бензинови лампи.Но и това не помогна много. За една седмица успяхме да дестилираме едва 40 литра вода. Зимата беше на вратата ни. Времето напредваше. Нямаше нито време, нито възможност от долу да ни доставят дестилирана вода. Реших да доставим вода направо от преспата под върха от която захранва райското пръскалото. Още не беше се стопила. Дебита беше изобилен и водата снежна. Прецених, че с нея можа да заменим дестилираната вода. Въпреки, че бе много по-близко до станцията пътеката от там беше доста стръмна и уморителна. Направих един тур до там с две от алуминиевите казанчета на наблюдателите в раницата и една дамаджана от 10 литра в ръка. Така един курс за 30 литра вода трая около 40 минути. Включиха се всички. Определих наряд на всеки по два курса на ден включително и себе си. Разреждането на киселината правех само аз. Не смеех да предоставя това на друг защото никой нямаше подготовка за това и не исках да рискувам някой да пострада. Така за около една седмица батериите бяха залети с киселина до необходимото ниво. Свързахме акумулаторното помещение с комина посредством етернитова тръба. Цялата монтажна работа по токоизправителите за батериите, кабелите, таблата за превключване се извършиха от техниците под моето и на Добри наблюдение. Така към началото на месец Ноември акумулаторното беше готово и започна зареждане на батериите. То продължи близо една седмица.
Дизеловия агрегат можеше да захранва 10 уредби и да захранва двете батерии едновременно, а малките агрегати една или две уредби. Режима на работа на рр станция в.Ботев бе за рр линиите от 6 до 24 ч. Дизелът се пускаше сутрин в 5,30 ч.и работеше до 14 ч, след което се работеше на голямата батерия до 24 ч. Малката батерия беше в резерв и се включваше в 24 ч. за осветление и други нужди на сградата.

14. МАРКИРОВКАТА И ЗАСЛОНИТЕ
Както отбелязах по-горе при разговора с министъра Цола Драгойчева след случая на 9-ти април на въпроса и “какво трябва да се направи за да не се повтори подобен случай, аз и обясних какво според мен трябва да се направи. Не очаквах, че нещо ще се направи и бях забравил за това. За моя изненада в края на Август Топалов ми се обади по телефона и ми каза, че имам отпуснати 30000 лева за направа на два заслона и маркировка на пътя за върха. Да предложа къде да се построят заслоните и къде и каква да бъде маркировката. Първата ми работа бе да се договоря с трудовото поделение да поеме работата. Още миналата година се бях спрял на местата за заслоните. Първото место беше на Шипченска Мандра, а второто - на седловината Маринка. Шипченска мандра се намираше на сравнително малко наклонен терен на стотина метра от мястото където катърджийската пътека излиза от Селски Бук. Продължението на този терен на юг завършваше с стръмната пътека по Рудината. А зимния път задължително минаваше от там. Този заслон беше възлов за двата маршрута. При лошо време в него можеше да се приютиш и даже да се преспи. Да се складират товари и т.н. От него право нагоре по широкия южен склон на Параджика щях да маркирам зимния път за върха. От същото място в ляво водеше лятната пътека както за катърджиите, така и за туристите. Тя имаше и това предимство, че бе подветрена за северните ветрове и частично от западните и източните поради наличието на върховете Ботев, Параджика и Юрушка грамада.
Втория заслон задължително трябваше да бъде на Маринка. Това место беше ключово за подстъпа за върха. След продължителното и изморително изкачва на Параджика и пътуването по ветровитото било до Маринка, тук трябваше да има продължителна почивка преди продължителното изкачване на стръмнината над Маринка и дългия склон на Малкия Юмрук. Мястото е много ветровито и тясно. Тук студените северни ветрове с голяма сила нахлуват и се спускат надолу по тясното русло на р. Бъзовица. Тук е единственото място, през което зиме безопасно се излиза на върха. В мъгла много лесно човек може да се обърка, да попадне в Северния Джендем или в лавинните склонове от двете страни на Бъзовица. Заслона щеше да бъде сигурен ориентир. Освен за спасителни цели, щеше да бъде временен склад за храни, материали, особено пролет когато достъпа до него ще е лесен, а до върха ще има още много сняг. От туристическа гледна той щеше да бъде ключово място по маршрутите от изток (х. Тъжа ) през в.Ботев за х. Рай и х. Левски лятно време и само за х. Левски зиме.
Ръководството на трудовото поделение прие да извърши работите, но ръководството на место забави началото на работата и после по обективни причини не завърши напълно заслона на Маринка. В края на Октомври и началото на Ноември трябваше и него да довършваме ние. Трябваше да монтираме вратите и прозорците, да поставим стъклата, да наковем дюшамето, да направим нар. Даже Добри ми помага два дни при монтажа на вратите и прозорците. Накрая го обзаведохме с дюшеци, одеяла, печка и малко дърва които свалихме с раници от върха. С това отпадна една голяма грижа от гърба ми за идващата зима.
За маркировката имах друга грижа. Маркировките правени от БТС обикновено бяха с метални тръби зациментирани в каменни пирамидки. Често обаче, някои от тях зиме при голям ледоскреж се чупеха или се разрушаваха пирамидките, но още по-често се крадяха от местни хора и овчари. Затова реших да използвам ж.п. бракувани дековилни релси. Направих справка и от трудоваците разбрах, че различни техни поделения има доста такива износени и бракувани релси. Договорих се с тях чрез нашето управление да доставят 300 броя такива релси с дължина не по-малка от два метра. Релсите пристигнаха. С Марин за два дена маркирахме трасето на марки-ровката и местата на релсите. Разстоянието между две съседни релси отмервах да бъде между 25 и 30 мои крачки. Съображенията ме бяха, че и при най-гъста мъгла човек не може да се отклони от съседния кол (релса) повече от 2 – 3 метра и ще може да го види. Бях правел опити през зимата като вървях със затворени очи по права линия на 20; 30; 40 и 50 метра и отчитах какви отклонения правя. Така очертах зимния път за върха. Започваше от наблюдателницата и следваше маркировката на Благо с 11-те бетонни колове до Малкия Юмрук като между тях поставих допълнително още по три кола.От Малкия Юмрук до Маринка туристическата маркировка имаше само 6 кола. Сгъстих я по моя стандарт. После следваше същата маркировка на БТС до Параджика със 6 кола. И нея сгъстих по моя стандарт. От там следваше по права линия до заслона на Шипченска мандра. От там по права линия продължаваше на юг до скаличките от където започваше пътеката по стръмнината на Рудината и гората. За означаване на посоката за следващата релса бях предвидел да се заварят железни стрелки с поредния номер на кола (релсата). Такива стрелки-показалци изработиха в РПТЦ Костинброд, но докато пристигнат трудоваците настояха да поставят релсите, защото бързаха да напусната върха. Затова се наложи да не дочакаме стрелките, още повече че релсите бяха изнесени на няколко места по трасето на маркировката. Последните релси бяха изкарани на върха на 15 октомври, така че изграждането на маркировката започна някъде към края на Октомври. Трябваше да наблюдавам поставянето на релсите. Бях обяснил на трудоваците да поставят релсите така, че плоската им страна да съвпада с плоскостта на съседните релси. Така плоскостите на релсите фактически определяха посоката на движение. При движение тези плоскости винаги трябваше да са само от едната страна на човека. Наложи се да слизам три пъти по трасето на маркировката за да проверявам дали се спазва това правило. Когато пристигнаха стрелките маркировката вече беше готова и нямаше вече възможност да се монтират на релсите. Времето не позволяваше това. Нямаше оксижен. Бяха си отишли трудоваците. Така и не бяха поставени изобщо. Но това не попречи нито тази зима, нито следващите да имаме безопасен път за върха. По-късно след моето напускане заслона на Маринка бе разширен с още една стая.

15. НОЕМВРИ И ДЕКЕМВРИ 1956 г.

Трудоваците напуснаха върха в края на октомври.Останаха само няколко души и един майстор от Калофер (Траянов) за довършителни работи. Хубаво време почти нямаше. Започваше зимата. Този път се запасихме с хранителни продукти на време и проблеми с авансово финансиране нямаше. Проблемите ни бяха главно от многото дефекти по уредбите дължащи се на влагата от зимата и пролетта, подържането на дизела, агрегатите и батериите, битовите неудобства, особено от липсата на вода в по-големи количества. Освен че я носехме чак от Малкия Юмрук, но есен още преди падането на снега дебита силно намаляваше. Причината бе, че повърхностния слой нощем замръзваше, влагата във въздуха намаляваше, а след падането на снега и при лошо време достъпа до него беше невъзможен. Същото се отнасяше и за водоизточника под върха.
Подържахме в редовна експлоатация линията София-Плевен. Продължавахме и наблюденията за евентуални затихвания на сигнала по тези трасета. През две седмици през нощта от 0 до 6 ч. правех профилактика на уредбите. Главен помощник ми беше Аспарух. Освен добрата си подготовка той имаше изключителна професионална интуиция. Следейки действията ми предугаждаше, какво ми трябва в даден момент и ми подаваше това което ми трябва преди да съм го поискал: съпротивление, кондензатор, лампа, поялник тинол, отверка, клещи, измерителен уред и т.н. Затова отстраняването на повредите и профилактиката вървяха бързо. За да има ред и отговорност в станцията изготвих планове за техническото и битово подържане на станцията със съответните отговорници. Плановете определяха какво да се прави ежедневно, седмично, месечно, на три месеца и на полугодие. Например ежедневно в 5,30 ч. да се пусне дизела, да се включат уредбите и батериите за зареждане. Да се провери изправността на уредбите, автоподстройките на приемниците, да се пегелуват ВЧ каналите със съседните рр станции и в 6 ч. линията да е готова за работа. През деня да се води подробно дневника в апаратната за прекъсвания и влошена работа по линията и причините за това. Това беше задължение на дежурния техник. Особено важно беше отбелязването началото и края на тези неизправности с точност до минутата и причините – дали са технически, от трасетата или субективни. Дали са при нас или в съседните рр станции. Ежемесечно например, требваше да се измерва мощността на предавателите, нелинейните изкривявания, симетричността на двойките лампи на модулатора и да се провери състояние-то на акумулаторните батерии. Да се изготви месечния доклад. Тримесечно – да се проверява точността на автоподстройките на приемниците и състоянието на агрегатите. На шест месеца - да се измерва КБВ между предавателите и фидерите с антените, механичното състояние на антените. За всеки план бе определен и отговорник, като включвах и себе си. По този начин нашата станция работеше безупречно, въпреки че работехме с електроагрегат и акумулаторни батерии. Осигурявахме висока стабилност на каналите. Така например, прекъсванията и влошена работа по технически причини на нашата станция беше 52 секунди на 100 работни часа при норма 2 минути на 100 часа. Разпределението на ежедневните задължения също бе регламентирано. При нормални обстоятелства бяха следните: Един дежурен техник в апаратната. Втори човек дежурен по кухня – готвач. Трети – помощник в кухнята и помощник при нужда в машинното, главно в доливане на гориво в дизела и пускане на резервните агрегати при нужда. Същия се грижи и за снабдяване с вода било от изворите, било чрез топене на сняг. Четвърти човек, техник, е в почивка и резерв, или в разход – по работа извън станцията, в отпуск, в помощ на домакина или по лична работа. Домакина се грижеше и отговаряше за хигиената на станцията. Ежедневно почистване на всички наши стаи и общите с МТО станцията помещения и коридори, снабдяване с продукти, раздаване и отчитане на продуктите. В негово отсъствие неговите задължения поемаше свободен от дежурство техник.
Туристическата стая беше наша кухня, столова, дневна и спалня за на Хр.Пулев и резервна спалня за евентуални бъдещи наши служители и гости. Имаше двуетажен нар за десетина души. Четири легла имаше в стаята срещу стволовата и едно легло в апаратната на което често спеше дежурния техник. След свършване на купешкия хляб през тази зима и зимата на 1957 г. до средата на м. май си месехме хляб на место. Главен хлебар в началото бях аз, а после да меси и изпича хляб се научи и Марин “Шопа”. Хляба го печехме на нашата и на наблюдателите печки. Те също си месеха хляб и трябва да отбележа, че бяха по-големи майстори и техния хляб беше по-вкусен от нашия. Особено този приготвен от Христо Янев.
Трябва да отбележа едно подобрение което трудоваците направиха по мое искане. Площадката пред входната врата на МТО станцията я остъклиха и тя се превърна в малко антренце. По този начин се избегна затрупването на входната врата със сняг зимно време и необходимостта да се провираме понякога през допълнителната горна вратичка на вратата. Общо взето работата ни се стабилизира. Напрежението постепенно спадна. Успокоихме се. Гледахме спокойно и уверено на бъдещето. Станцията работеше в редовна експлоатация. Плевен имаше вече редовни 12 междуградски телефонни канала и един резервен радиофоничен канал. Някои от телефонните канали бяха допълнително уплътнени с телеграфни канали. Колективът ни заедно с наблюдателите живееше като едно голямо семейство. Освен ежедневната работа, имаше и много закачки, шеги, кодоши, смях, игри, интересни истории и разкази особено из богатата и романтична биография на Благо. Христо Карловеца имаше китара. Аспарух също. Те създаваха допълнително музикално разнообразие в ежедневието ни и особено в неделните дни. Вечер до късно се разказваха спомени, случки, анекдоти, интересни преживявания. Водеха се понякога и философски разговори или за научни постижения в други области. Особено по астрономия където бях “капацитет” любител, геология и метеорология от страна на Благо. Белота и таблата бяха неразделна част за “убиване на времето” вечер с неизменните изрази “сега много ти вървеше”, “имаше късмет”, “утре ще видиш кой е майстора” и т. н. На върха човек се наспиваше най-много за 5 – 6 часа независимо колко е бил изморен. Силите му бързо се възстановяваха. Сутрин бях буден ще в 5 часа и четях книги до към 6,30 ч. Често отивах в апаратната да помагам на дежурния. Но при хубаво време излизах навън. Обичах да наблюдавам изгрева на слънцето и нюансите на небето след това. Особено когато имаше облаци по хоризонта. Благо често ме е викал да гледам красиви гледки при изгрев ако не съм станал, а съм се увлякъл в четене. Нали той правеше наблюдения в 5 часа и знаеше моята слабост. А и самия той беше страстен любител на красотите които се откриваха от върха при хубаво време. Често уникално и неповторимо. Трудно е, невъзможно е да се опише всичко това което преживявахме, както в трудностите, така и при хубавите и приятни неща. Нашите чувства сред този живот сред висините, тъй различен от това което е долу в града. Нашите отношения, вдъхновения, мислите ни и мечтите, които пораждаше този живот в приоблачния свят на една сурова и първична природа лишена от изкуствеността на цивилизацията.
Във връзка с това трябва да спомена въпреки всичките ми разсъждения за две придобивки от тази “цивилизация”. Те идваха от пловдивския панаир през септември 1956 г. Първата се дължеше на колегата инж. Г. Маринов началник на рр станцията в Пловдив. Той знаеше, че боба ни увираше много трудно поради по-низкото атмосферно налягане на върха. На панаира видял изложени термофорни тенджери израелско производство и съобразил, че на нас една такава тенджера ще ни бъдат от голяма полза. Намерил начин да закупи една и ни я изпрати подарък. През октомври я получихме на върха. Капака й беше на байонет и за да се затвори или отвори трябваше съответно да се завърти на съответен ъгъл. Веднъж при едно завръщане от Калофер на върха забелязах на тавана в столовата над печката голямо мазно петно. Попитах от какво е, а Марин ми каза: “От боба е.” Оказа се, че Аспарух решил да свари боб в новата тенджера. Сложил и олиото с боба за да уври “по-бързо”. Когато сметнал, че боба вече е уврял, решил да провери това. Не знаел че трябва да изчака да се охлади боба преди да отвори капака. Беше як и естествено с малко напъване успял да завърти и следващия миг той отлетял, а почти всичкия боб се залепил на тавана. Чудо и че капака не е ударил да нарани някого.
Втората придобивка стана малко по- късно. През ноември бях за два дни по служба в София. Ген. Пейчев ме прие в кабинета си да му докладвам за положението на върха, да разбере добре ли сме, имаме ли и всичко необходимото за зимата, как са момчетата, слушат ли ме, как е Благо и т.н. Разказах му всичко подробно. Че сме готови за зимата. Остана доволен. В стаята му видях нов телевизор производство на фирмата Рафена от ГДР марка “Фаворит”. Попитах го от къде го има. Каза че е закупен от панаира в Пловдив служебно.
- Но няма как да го ползвате. Още нямаме телевизионен предавател. Защо не ни го дадете на върха? - казах. Ще пробваме да хванем Букурещ. Там излъчват на втори канал.
- Ще може ли да приемате Букурещ? – каза генерала.
- Защо не! - отговорих. - Може да приемаме и някоя друга станция. Ние сме на 2376 метра височина. А понякога има свръх далечно приемане на телевизионни програми от първи ТВ диапазон. Може да направим някои наблюдения.
- Но как ще го закараш на върха?
- О, това е моя грижа.
- Е, ако се наемаш да го изкараш на върха здрав, вземай го. - каза генерала.
С първата служебна кола телевизора пристигна в Калофер съответно опакован и в сандък. Наех една кола. Отдолу застлах дебел пласт сено, а отгоре поставих сандъка добре завързан както за ритлите, така и за дънните дъски. Заедно с друг багаж същия ден бе доставен на върха. Изненадата и радостта на всички бе голяма. Направихме антена двоен квадрат и я монтирахме на северната страна на антенната тераса. Вечерта включихме телевизора и мощно “ура” първата идеална картина от Букурещ. Това доста разнообрази бита на върха. Най-интересното беше, че шпикерката на новините вечер беше много красиво момиче и при закриването на предаването вечер когато ни пожелаваш “лека нощ” ставаше спор кой “да я изпрати до вкъщи”. Въпроса се решаваше с хвърляне на “чоп”.
Така неусетно се източи м. декември. Дойде време да срещаме новата 1957 г. На 31.ХІІ. на върха бяхме в пълен състав, а от наблюдателите бяха само Илка и Христо. Същия ден те очакваха да пристигне Благо с гости от Севлиево през х. Тъжа. Бяхме се заредили с малко вино и два големи свински бута месо. Поради липса на хладилник те бяха закачени на диполите на антените за Плевен. Бяха замръзнали и когато трябваше месо на готвача, той или някой друг отиваше до една от антените и с една брадвичка и остър нож отсича се необходимия къс мръвка. Често тази операция се правеше и ”частно” за “лични нужди” на някой който чувствуваше нужда от нещо “по така”. Най-често такива мръвки се опичаха на жарта в печката поставени на машата. Краят на 1956 г. за нас тя беше успешна.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 08 Декември 2006 :: 10 и 56
________________________________________
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1957 ГОДИНА

1.ПОСРЕЩАНЕ НАНОВАТА ГОДИНА

Радиорелейната станция ПУНКТ “С” т.е. в. Ботев вече работеше в редовна експлоатация в условията на 2386 м. надморска височина. Освен теснотията и липсата на вода, за сметка на това обилен сняг и ледоскреж, имахме всичко: дърва, въглища, храна, електричество, радио, телевизор, телефонна връзка със София, Пловдив, Плевен и цяла България. За Новата 1957 г. се подготвихме, макар и скромно, но с гордост и самочувствие за свършена добре работа и със спокойна увереност в собствените си сили, натрупан опит и знания. Имахме маркировка и два заслона затова не се чувствувахме откъснати от Калофер. Слизането до Калофер и изкачването до върха при всякакво време не беше вече проблем. За Новата Година очаквахме гости. Благо беше слязъл в с. Острец и го очаквахме да дойде с приятели от Севлиево да посрещнат Новата Година на върха. Времето на 31 декември 1956 г.бе тихо, без мъгла. Снежната покривка се движеше между 80 и 120 см. на върха и по билото на планината, а снегът набит и удобен за ски. На върха бяхме в пълен състав: Аз, Марин, Аспарух, Христо “Карловеца”, Ташков и Митко “Шипката”, а от наблюдателите Христо Наблюдателя (”Ичката”) и Илка. Малко преди три часа след обед Ичката слезе при мене и ми каза:
- Днес ще дойде брато. Да отидем да го посрещнем.
-Дадено. - Веднага се съгласих. - Времето е хубаво, снегът великолепен за ски. Хем ще се попързаляме малко. Казано, сторено. След 15 минути с Ичката поехме към Малкия Юмрук. От него до Маринка си направихме чудесно спускане с големи серпентини. Беше великолепно. Чувствувах една лекота, вътрешно спокойствие и радост от тази свобода която само планинарите когато изпитват когато са по върховете и билата на планините. Това идва от необятността на простора който се открива пред погледа им. А вихреното спускане до Маринка даваше радостта от здравото и жизнено тяло,от силата му. Едва ли може всичко това да се опише. То само може де се изживее. Сами при тези приоблачни височини вървехме по билото през Ушите, после малко качване на Параджика и после нова спускане към Пилешки полог и Юрушка грамада. Но Благо не се виждаше. Спряхме на Юрушка грамада. Надолу се виждаше равното плато на Русалийския проход (Русалийски Гробища). Спуснахме се до там. Не се виждаше никакъв човек. Ичката предложи:
- Да отидем до хижата. Може да е там. Сигурно има нетренирани хора и може да са спрели да почиват.
Не беше трудно за 20 минути да се спуснем до хижата. Снегът до централката на бай Васил беше навеян, мек и дълбок, но със ските нямаше проблеми. Той ни посрещна както винаги радушно и усмихнат, малко изненадан от нашето идване. Но като разбра, че идваме да срещнем Благо с други гости, сам се изненада, че толкова са закъснели. В хижата нямаше друг човек. Решихме, че Благо щом го няма до сега, едва ли ще дойде. Сбогувахме се с бай Васил с пожелание за весело посрещане на Новата Година и си тръгнахме. Излизането до Русалийски гробища се оказа трудно поради дълбокия сняг, а нямахме колани за ските. Но бяхме без багаж, а и добре тренирани, така че това не ни измори, а само малко ни забави. На равното спряхме за малка почивка. Христо забеляза, а после и аз, от превала над хижата да се спускат черни точки – скиори. Христо който имаше много остро зрение, каза че това е Благо с неговите хора. Започна да вика.. “Благо . . .” Времето бе абсолютно тихо. Отсреща го чуха и отвърнаха:” Благо е отзад и тази вечер ще пренощува с гостите на хижата”. За нас стана ясно, че групата не може да излезе на върха защото почна да се смрачава и ще остане на хижата утре ще излезе на върха.
Поехме с повишено темпо за да не се безпокоят нашите хора на върха защото доста закъсняхме. На Юрушка Грамада започна да се стъмва. Ако паднеше мъгла едва ли щеше да ни е приятно въпреки че имахме оставени пресни следи. Нямахме фенерче. Стъмни се. Нямаше луна, но небето беше ясно на снежната покривка билото и следите ни личеха ясно. Едва на Параджика при първия кол на маркировката нашата маркировка усетих едно отпускане и успокоение. Все едно че влизам в двора на къщата си. Усетех че и в Христо напрежението спадна. Без да бързаме към осем часа вечерта пристигнахме в наблюдателницата. Заварихме всичките хора унили и загрижени. Понеже бяхме много закъснели, помислили, че нещо лошо може да се е случило с нас или с Благо, или че сме отишли на х.Тъжа и там сме останали с Благо и хората му да срещаме Новата Година. Стана ми мъчно, като разбрах това. Не бях помислил за тях когато се увлякох по Христо, защото изобщо не допусках, че те може да помислят за такова нещо. Почувствувах се виновен. Но като видях радостта им, макар и с мъка прикривана, от нашето завръщане всичко ми премина. Разбрах какво задружно семейство сме. Обяснихме им защо се забавихме. Искахме да помогнем на Благо и хората му като поемем част от багажа им, но те много бяха закъснели. Затова ходихме до х.Тъжа. Останаха изненадани от това, че за толкова кратко време сме успели да отидем до х.Тъжа и да се върнем. Накрая малко с извинителен тон им казах: “ Мислите ли, че бих ви оставил сами на Нова Година? Христо ако желаеше можеше да остане за утре да помогне на Благо за багажа, но аз не съм и помислил. Не можех да не се върна. А и Христо не е помислил за това.”
С тази малка приключенска история завърши старата година, а новата посрещнахме както навсякъде по света: с богато ядене, малко пиене, малко песни и изпълнения на китара от Христо Карловеца. В 0 часа приветствувахме Новата Година с няколко изстрела от пищова на Благо който Илка донесе. Така дойде Новата 1957 г.


2.ТРУДОВО ЕЖЕДНЕВИЕ

Следващите дни от Новата Година не се отличаваха от тези в края на 1956 г. Зимата си е зима каквато на в. Ботев всеки знае. С хубавите и прекрасни ясни дни, с още по-прекрасните гледки, с блясъка на снега и скрежта, с мъглите, бурите и виелиците. Със слизанията до Калофер и Карлово и изкачванията на върха. В апаратната вървеше ежедневната експлоатация на рр уредби. Станцията беше стабилна. Техниката се поддържаше добре. Нямаше проблеми с храната. Колектива беше сплотен. С наблюдателите бяхме като едно семейство. Те бяха доволни и щастливи, че освен че не са сами, но имат постоянна телефонна връзка със София, осветление, винаги може да разчитат на нашата помощ и т.н. Предаване на сведенията от метеорологичните наблюдения в точно определения час беше много важно за МТО службата и особено тези от в.Ботев, защото той беше не само най-високия връх на Стара планина, но бе в Центъра на България и на климатична граница между Северна и Южна България. Връзките ни със съседните рр станции София, Плевен, Пловдив, Ст. Загора бяха отлични. В София и Пловдив имаше добре подготвени специалисти инженери и техници. Особено добър специалист беше началника на пловдивската рр станция известен между нашите среди като “Киро Факира” (инж. Кирил Николов). Предишния началник инж. Маринов беше напуснал. По-сложно беше положението в Плевен. Началника там Андреев беше по специалност физик, а техниците още не бяха още добре опознали и усвоили новата техника. Освен това станцията не разполагаше с достатъчно измервателна апаратура. Единствено в рр станции София и Ботев имаше пълен комплект измервателна апаратура необходима за профилактика, ремонт и експлоатация на рр апаратурите, тъй като за останалите рр станции нямаше достатъчно средства. Поради многобройните повреди, които имаше в рр апаратурите при нас бях разучил и опознал схемите, конструкцията и различните повреди по апаратурите и начина за техните отстраняване. Често пъти само по външни признаци и по измервателните прибори по стойките се ориентирах къде е повредата, къде да се търси или какви измервания и с какви прибори да се извършват. Имах няколко случая с Плевен, когато техниците не можеха да се справят с повреди или влошена работа на някоя стойка. По телефона ми описваха случая или проява на нередната работа на съответната стойка или на някой неин блок. Давах им указания какви измервания трябва да направят, а ако нямат измервателна апаратура какви проби да направят като използуват изправни блокове от други стойки. Давах им указание как по схемите да проследяват къде може да бъда повредата и т.н. Почти винаги се оправяха и с това повишаваха квалификацията си. С моите техници се справях отлично. При всяка повреда, а те не бяха малко или профилактика в повечето случаи поне един от тях присъствуваше да ми помага и по схемата следеше къде търся повредата, какво и къде измервам и защо го правя. От време на време ги събирах на технически съвещания, на които им изнасях някои тънкости при измерванията или исках да споделят с мене какви трудности от техническо естество срещат в работата си. Или ако искат да знаят нещо повече за нашата техника или да питат даже и за други технически неща не пряко свързани с нашите рр апаратури. И те питаха без да се смущават. Беше им интересно. Повишаваха си общата техническа култура. Бях им на-редил, че щом са на върха и имат някакъв проблем в апаратната по всека минута на денонощието да ме викат без да се стесняват.
Най-честата грешка която се допускаше в началото не само при нас но и при другите междинни радиорелейни станции беше при сутрешното “пегелуване”на линиите. Както и известно, преди да се включат ВЧ каналите радиорелейната линия трябва да се “пегелува”, т.е. нивото но сигнала да се изравни в всички рр станции да бъде едно и също като се почне от началната и свърши в крайната в двете посоки. Това ставаше със сигнал (пегел) 800 Хц и ниво 0,775 волта на товар 600 Ом. В междинните станции този сигнал минава през междинно табло където паралелно на канала се включваше лампов волтмер за да се измери това ниво което излизаше от изхода на приемника и отиваше в модулатора на предавател за следващото направление. Ако беше по-високо или по-ниско дежурният го регулираше в приемника до необходимата стойност. Волтмера имаше две входни съпротивления съответно 600 и 5000 ома. В крайните станции той се включваше с вход 600 ома, а в междинните – на 5000 ома, за да не влия на вълновото съпротивление на линията. Често пъти дежурния в междинната станция забравя това и включва волтмера на вход 600 ома.В резултат съпротивлението в точката на включване става 300 ома и волтмера показва два пъти по-ниско ниво. Дежурния кара колегата си от насрещната станция да му “подигне “ нивото до като стане 0,775 В. В резултат след изключване на волтмера нивото скача на 1,55 В, работната точка на модулаторната характеристика отива в нелинейния участък, появяват се хармонични на носещите честоти и в телефонните канали се появяват прислушвания на разговорите и шумове. Имаше, макар и по-рядко, обратния случай. В крайната станция волтмера да се включи на високоомния вход. Тогава нивото ставаше два пъти по-високо и дежурния искаше от насрещната станция да го намалява. Тогава след включване на ВЧ уредбите нивото спадаше на половина и каналите отново не работеха нормално. Това бързо се разбра от моите техници и те престанаха да допускат тази грешка, а щом се появяваха прислушвания в телефонните канали знаеха къде е причината и знаеха как да се оправят.
Работата вървеше нормално. Ежедневно водене на техническия дневник, отчитане на прекъсванията в края на месеца. Провеждане на профилактиката. В битово отношение говеене, чистене, пране, лична хигиена и т.н. Така неусетно дойде пролетта.

3. ПО ТРАСЕТО НА КАБЕЛА

В началото на април Топалов ми съобщи, че предстои полагане на силовия кабел високо напрежение от ВЕЦ Видима до върха. Барабаните с кабела били вече на път за България. Скоро при мене ще дойдат проектантите, инвеститора и изпълнителите този път поделение на трудовите войски от Плевен. И наистина в средата на Април ми се обади инж. Филипов да сляза във ВЕЦ Видима защото след два дни пристига да предаде трасето за кабела на трудоваците за изпълнение. В уречения ден бях във Видима. Слязох през Купата. Сняг имаше малко, главно по северните склонове. Билото беше оголено. Само на северния склон на Дюс чал от върха надолу близо до пътеката имаше още голяма преспа. Същия ден във ВЕЦ Видима се събрахме инж. Филипов, ръководител на проекта, инж. Велков (мой състудент) от отдел Капитално строителство на Министерството, инж. Алексиев от трудовото поделение в Плевен, Съйьо Съев технически ръководител на трудоваците (от махала Велчовци на Троян) и техника Евлоги от Троян определен за инвеститорски контрол. Филипов започна обяснение как и от къде да бъде изведен кабела от Централата, къде да пресече пътя и после как ще върви покрай шосето до водохващането на р. Лева Видима. Изкопа вече беше готов от миналата година. Оставаше само да се почисти. Над водохващането трасето пресичаше “Сухото дере” и вървеше през стръмен горист терен до излизане на “Дългата поляна”, почти равна с малко раздробени скалички в ляво. Съйьо се приближи до Филипов, намигна му и нещо тихо му пошепна. Дочух само: ”Кажи на инвеститора, че когато работят тук трудоваците, да те изчакат”. Филипов вероятно схвана, че тук има някакъв “номер” и като минавахме покрай камъните каза на Евлоги: ”Като стигнете до тук, ще ме викнеш. Може да махнем тези камънаци с малко динамит”.
Евлоги го изгледа изненадано. Нещо като че ли стана с него. Видях да се приближава до Съйьо. Поизостанаха. Бяха зад мен. Чух го да казва тихо на Съйьо:
-Защо му е на инженера да идва тука и да гърми скалата. Да.
не би да знае нещо?
Съйьо се направи ни лук ял, ни лук мирисал.
- Ами, от къде ще знае!
-Ами защо ще идва?- продължаваше Евлоги.
- Нищо не знам, - каза Съйьо и забърза напред.
Към два часа след обед бяхме на върха.След обяда Филипов, Велков, Алексиев и Съйьо разискваха подробности по организацията на стоежа и полагане на кабела. Общата му дължина беше 11 километра и нещо. Разбрах, че е специален, с подсушена изолация за вертикално полагане и стръмни терени. В обикновените кабели с маслена изолация при полагане в големи наклони маслото се стичало и спуквало муфите. Бил доставен специално от Западна Германия. Един барабан с кабела бил 1,5 тон тегло и дължина 500 метра. Половината барабани требвало да се изкарат на върха и от там да се развиват и да се свалят надолу на ръце по трасето. Позната ми беше тази технология тъй като войник през лятото на 1946 г.около 100 души носихме подобен кабел от кв .Дианабад до кв.Лозенец над тухларните, където имаше изоставена радиостанция от немците, близо до сегашната правителствена болница. Останалите барабани щяха да се прекарат до ВЕЦ Видима и от там да се положат до водохващането и Сухото дере.
След всички тези уточнявания между Филипов, Алексив, Велков и Съйьо решихме малко да се поразходим, когато Евлоги внезапно заяви, че се отказва да бъде инвеститорски контрол и че си тръгва да се връща в Троян. Останахме изненадани. На въпроса ни защо се отказва не даде никакви обяснения. Казваше само, че “не може да приеме”. Беше доста късно след обед и опасно да тръгва толкова късно сам. Казах му, че независимо че не приема работата, да остане да преспи, а утре всички заедно ще слезем. Защо да рискува, но той настоя на своето и си тръгна. Не можех да го спра. Останах изненадан и озадачен от поведението му. След като си замина Съйьо, който го познавал много добре, ни каза:
-Оставете го. Той е запален иманяр. Има поверие, че на “Дългата поляна” има седем катъра заровено имане. Сигурно сега ще ходи там.
На другия ден когато слизахме обратно по трасето на кабела на преспата на Дюс чал видехме стъпките на Евлоги които е оставил вчера като е слизал по нея. Голям късмет е имал, че не се е подхлъзнал да се пребие, благодарение на това, че снегът е бил омекнал късно след обед. По-късно през лятото Съйьо си купи мотор АВО и при едно слизане по работа във Видима ме откара до Троян, а вечерта ме отведе у дома си да преспя. Беше голяма стара къща с двор във Велчова махала. На другия ден на път за Видима Съйьо се отби в Орешака при един майстор на керамика. Бил му оставил метална табелка да му я боядиса в черно и да му надпише номера на мотора. Караше го още без номер. На излизане пред входа на работилницата едва не се сблъскахме с Евлоги. Поздравих го. Каза, че бил инвеститор на строяща се фурна. После се дръпнаха малко настрани със Съйьо и нещо си зашушукаха. Съйьо поклащаше глава и обясняваше нещо с мимики и ръце. После бръкна в един от джобовете извади една малка жълтичка. Показа му я, после с глава посочи към мотора, намигна ми и малко по-високо каза:
- Нема. Слаба работа. Само това остана, показа жълтичката и с глава отново посочи към мотора.
После Съйьо ми каза, че Евлоги го питал дали са намерили нещо на Дългата поляна, но той му казал “слаба работа почти нищо, но достатъчно да си купи мотора” и му показал жълтичката която бил оставил за “сувенир”. Само това му било останало. Тази история с нашия Евлоги говори достатъчно добре за маниакалните мераци на иманярите. От Благо зная много неща и истории за тях, тъй като и той по едно време участвувал в някои иманярски авантюри. Какво да се прави. Хобита разни. Какво кара хората да търсят заровени съкровища? Дали само желание за забогатяване или и нещо друго! Дали не са тайнствата витаещи около тези легенди, митове и имена и романтиката около тях или и още нещо друго. Има много истории, легенди, предания за заровени съкровища. Слушал съм за действително намерени съкровища из този край. Някои са достоверни. Зная за три от тях. Например за случая при строителството на пощата в Троян, при строителството на пътя от с. Тъжа до ВЕЦ Тъжа и случая с турски туристи бивакували с палатка в една нива в землището на същото село. Косвени доказателства имам и за един случай в с. Батошево със стара къща на съпругата на мой колега.


4. ПОЛАГАНЕ НА КАБЕЛА

Междувременно в края на май започнаха да пристигат барабаните с кабела. Стоварваха ги на Паниците. От София ми изпратиха една платформа за превозване на барабани с кабели. Бе солидна конструкция, но теглото й беше половин тон. Така че, един товар с кабел щеше да тежи два тона. На паниците беше се настанило временно командването на военно поделение разположено на палатки в района. Слязох при тях и се свързах с командира им. Казваше се полковник Панивелов. Представих му се и обясних, че предстои полагане на кабел от в.Ботев до ВЕЦ Видима. Трябва да се изкарат 11 барабана с кабел всеки с тегло 1,5 тона. Път няма. Исках да ми помогнат само с трактор, защото платформа имаме. Огледахме заедно барабаните и платформата Полковник Панивелов без всякакви уговорки каза:
- Ще ти дам един трактор ДТ54 с тракторист от следващата седмица. После нареди де извикат тракториста. Казваше се Петко. Запознахме се. Беше войниче от добруджанските села.
- Петко, - каза полковника, - с инженера ще изкарваш на връх Ботев барабаните с кабелите. Той ще ти покаже от къде ще минете. Той знае. Там където са минават коларите. – После, когато Петко излезе, продължи: - Момчето е добро. Това не му е задължение. Сигурно ще работи извън работно време и в неделни дни. Ние може само да го похвалим, но вие ако можете след като свърши работа, наградете го.
- Да свършим най-напред работа, а после лесно, - казах. - Имам предвид нещо.
Така започна операцията КАБЕЛ. След няколко дни слязох отново на Паниците. С помощта на войниците и катърджиите бе натоварен и укрепен първия барабан с кабела на платформата. Тръгнахме след обед. Бях наел пак няколко души за помощници и двама души с трупчета да вървят зад платформата както по време на изкарване на дизела за всеки случай. Всичко можеше да се случи. Привечер стигнахме на Заногата. Решихме да преспим там. С нас бяха бай Тодор и жена му баба Мина. Пропуснах да отбележа, че бях издействувал една щатна бройка за “охрана” на станцията, на която бе назначен бай Тодор. В същност замисъла беше да бъде готвач и общ работник. Преди 9-ти септември той бе държал гостилница в Габрово и имаше опит като готвач. Нощувахме на открито.
На другия ден тръгнахме рано сутринта. Седях в кабината на трактора в ляво от Петко. Показвах му пътя. Навлязохме в началото на ската на Муньов камък. Трактора вървеше на първа скорост право нагоре. Тук се страхувах най-много дали ще успеем да излезем. Но ДТ 54 вървеше уверено. В най-горния и най-стръмен участък Петко увеличи газта до максимум и Муньов камък бе преодолян без проблеми. На Пирова ливада си отдъхнах. Най-лошото мина. После проблеми нямаше. При изкачването на Малкия Юмрук Петко пак мина на първа скорост. В най-стръмната част Петко се наведе навън от кабината и някъде направи нещо така, че мотора допълнително се форсира и така спокойно излязохме на Малкия Юмрук и малко след това бяхме на върха. Беше голям успех. Обадих се на Топалов и му докладвах за успеха. Естествено че бе много зарадван. Каза ми, че след няколко дни в Калофер ще пристигне началника на управлението Велев да ни и да види как вървят работите горе. Бях приятно изненадан. Велев изобщо не беше идвал на Ботев и нямаше представа нито за върха и подстъпите за него, нито за условията при които работи, за разлика от ген. Пейчев, който беше идвал два пъти на върха. С Петко изкарах ме още един барабан без придружители. Той опозна пътя и режима на работа на трактора в различните участъци по него. Доби увереност и самочувствие. Велев пристигна когато бяхме готови да изкараме третия барабан. Аз отново седнах в кабината до Петко, а Велев застана прав на задния край на платформата където имаше около един метър железен парапет по цялата ширина на платформата. Беше направен работниците да се държат за него когато платформата прекарва барабани от едно място на друго. Беше приятно да се стои прав на нея и да оглеждаш спокойно цялата омайна панорама чак до хоризонта защото скоростта беше малка, а и винаги можеше да скочиш от нея и да походиш пеша, защото платформата бе ниска (около 40 – 50 см.). Всичко вървеше до Малкия Юмрук. От Маринка до подножието му Петко караше на втора скорост. Не зная защо не превключи на първа когато поехме по склона. Но по средата на склона в по-стръмния участък трактора намали хода си, после внезапно нещо избухна и мотора угасна. В ауспухната тръба изплиска масло, трактора тръгна назад дръпнат от платформата. Тя и трактора образуваха тъп ъгъл. Лявата верига на трактора опря в теглича и предната П-образна греда на платформата. Петко сграбчи с все сили двете ръчки за управление на трактора. Велев беше скочил от платформата и стоеше настрана. Долу зееха бездните на Северния Джендем. Петко ми даде двете ръчки и каза да ги притискам силно до себе си. Разбрах, че това всъщност са и спирачките. Направих това. Той се освободи, прегледа мотора. После опита да запали и мотора отново заработи. Успокоихме се. Попитах какво е станало. Каза, че това е било защото е карал на втора скорост. Той пое ръчките, а аз слязох да огледам платформата. Тегличът беше малко изкривен. Седнах до него и потеглихме на първа скорост. Машината тръгна спокойно. На най-стръмния участък Петко отново я форсира и така благополучно стигнахме на върха. На Петко казах друг път такива експерименти да не прави. На Велев също обясних причината за аварията, без той да ме пита. Явно беше шокиран от случката защото нито на место, нито после не попита защо стана тази случка. След като ме изслуша каза и само: “Добре се справихте”.
Останалите 8 барабана Петко изкара сам без придружител. На върха разтоварването го правехме ние. След последния барабан слязох с Петко до Паниците и му издействувах от полковник Панивелов 10 дена домашен отпуск. Освен това чрез задругата в Калофер му осигурих 100 лева възнаграждение, с които той си купи един часовник и един панталон.
От другата страна трудоваците вече копаеха изкопа за кабела от водохващането нагоре. Бяха стигнали до Дългата Поляна когато Петко изкара последния барабан на върха. Барабаните до ВЕЦ-а бяха преди докарани от трудовото поделение и вече се полагаше покрай шосето. Някъде към 19 юни от Троян ми се обади инвеститорския контрол да сляза във Видима. Имал спор със строителите. Подготвих се да сляза. Мисля че беше 20 или 21 юни. На върха времето беше лошо. Гъста влажна мъгла граничеща със ситен дъжд и силен вятър, който я набиваше в дрехите ми. Бях се наметнал с войнишко платнище, но още преди Карловския заслон бях целия мокър. Цялата ми екипировка беше мокра – клин, анорак, фанела, обувки, чорапи. Даже гърба ми бе мокър, защото вятъра развяваше платнището като парцал и мъглата под налягане набиваше вода от всякъде. Бях предвидел, че може да се измокря и затова в раницата ми вечното постоянно бельо и чорапи, бях сложил катерачното си кадифено клинче, три четвърти вълнени чорапи, алпинките си и суха риза. (В този ден поради обилните валежи в Пазарджик и на други места бяха станали големи наводнения). Вятъра беше северозападен но с навлизането по пътеката към Купата постепенно намаля и при Купата съвсем изчезна, защото вече бях на завет, но дъждът се усилил. В гората беше кално и хлъзгаво, но подкованите обувки позадържаха, а и пикела доста ми помагаше. Когато наближих Сухото Дере за да го пресека и изляза на шосето посрещна ме ревящата стихия на мътната вода изпълнила дерето. Спрях озадачен. Лева Видима също беше придошла. Нямаше как да премина. А дъждът продължаваше да вали. Приближих най-ниската час на дерето която беше и най-широка. Предполагах там да е най-плитко и започнах с пикела да опипвам дълбочината с цел да прегазя евентуално когато сред рева на водите в двете реки чух като чели някой вика. Вдигнах глава и отсреща в края на шосето стоеше човек. Викаше нещо и с ръка сочеше срещу течението в Дерето. Не се разбираше какво вика, но обърнах глава на ляво да видя какво сочи. На около десетина метра нагоре в тясната част на дерето видях изкоренена бука паднала напреко през потока. Коренището й бе на по-високия бряг от към мене, а клоните и лежеха във водата близо до насрещния бряг. Изкатерих се до нея. Беше дебела и от дъжда кората й бе хлъзгава. Внимателно се покатерих на нея, яхнах я с лице към коренището, легнах по корем, а с краката плътно обхванах ствола. Под мене бучеше и се пенеше потока. Започнах бавно като гъсеница да се свличам надолу. С мъка удържах равновесие за да не се завърта наляво или надясно около буката защото беше хлъзгаво, а раницата на гърба ми и пикела в едната ми ръка ми пречеха. Но така полека-лека се смъкнах и краката ми нагазиха до над глезените във водата на отсрещния бряг. Излязох на брега и след малко бях на шосето при човека. Беше пазача на водохващането. Познаваше ме. През цялото време беше следил пълзенето ми по буката. Покани ме в стаята си. Гореше печка. Седнах на един стол. По пода потече вода от дрехите ми. Навън дъждът продължаваше да вали. Попита ме защо съм тръгнал сам в такова време. Обясних му, че имам среща при трудоваците във връзка с полагането на кабела. Каза ми, че ме видял и ми викал да се върна, но не съм го чул. После видял падналата бука и ме насочил към нея. Аз също при вида на ревящия поток също бях помислил за връщане, но като прецених трезво обстановката горе и мокрото ми състояние разбрах, че връщането е по-рисковано. Поседях около 15 минути но изгледи да спре нямаше. Реших да продължа за Централата. Пазача настояваше да почакам и да се изсуша. Но за това трябваше доста време, а дъжда едва ли щеше да спре и после пак да ме намокри. “Мокър от дъжд не се бои,”- казах на пазача, благодарих му и тръгнах.
По шосето до Централата са около пет километра и нещо. Водата по него течеше като поток. Джапах без да избирам место. След около час пристигнах. Влезнах в канцеларията на командира на трудоваците. Като ме видя остана и учуден, как съм преминал Сухото Дере. Започнах да събличам мокрите си дрехи. До като сваля и обувките си, помещението се напълни с локва вода. Командира извика един трудовак да измете водата, да прибере мокрите ми дрехи и да ми донесе нещо сухо да се преоблека. Но аз вече бях отворил раницата и извадих сухите си резерви. След десетина минути бях като къпан и в чисти и сухи дрехи. Офицера ме гледаше одобрително. После нареди да ми донесат канче топла войнишка чорба. Това бе вече “свръх удоволствие” след дългото и уморително слизане. Поразговорихме се. Каза ми, че утре очаква един капитан от тяхното поделение в Плевен да дойде да се уредят някои неща с нашия инвеститор на место, който също ще пристигне утре. След обед разгледах по-подробно централата, а вечерта добре починах в тяхната почивна станция.
На следващия ден от Троян пристигнаха Съйьо и инвеститора с моторите си. Със Съйьо пристигна и капитан Стамен Деянов от страна на трудовото поделение. Изненадах се да го видя. Познавахме се. Беше брат на мой съученик от МТУ и много близък приятел. Инж. Деян Деянов и понастоящем на работа в ПТТ проект. Въпросите, които бяха спорни, не бяха съществени, а по скоро на лична основа между инвеститора и техническото ръководство на трудоваците. До обед всичко бе изяснено и уредено и понеже бяхме изгладнели решихме да обядваме в Троян. Във Видима и Зла Река нямаше къде да се нахраним, защото нямаше ресторанти, а в кръчмите не готвеха. Качихме се на моторите и към 14 часа бяхме в Троян. Съйьо ни заведе в една позната му кръчма, където ухаеше на кебапчета. Усетих вълчи апетит. На келнера другите поръчаха по порция кебапчета, но аз направо му поръчах две порции. Не след дълго бяха сервирани с добавка по една наливна бира. Не зная как съм ги ял и как съм привършвал втората порция, когато някакъв възрастен човек от съседната маса който с любопитство ме е наблюдавал (явно за него ние с капитана бяхме чужденци) се обърна към мене с въпроса:
- Абе,момче, ти от къде си?
- Защо питаш? – отвърнах.
- Ами гледам добре си хапваш.
- Е, на мое место и ти ще си хапваш добре. – казах. – От Балкана
Съм. От връх Ботев.
- Разбрах, - каза човека и се усмихна добродушно.-Да си жив и
здрав. - На здраве! – и дигна чашата си с бира.
- На здраве!- отвърнах. – Благодаря.
След обед с капитан Деянов се разходихме из града и парка, където направих една-две снимки. Вечерта той преспа в хотела, а аз в дома на Съйьо. На следващия ден пак по двама на мотор тръгнахме за Видима. На път се отбихме в село Орешак да посетим Троянския манастир. Аз и Стамен не бяхме го посещавали. Разгледахме го и на-правих няколко снимки. Решихме преди да продължим, да обядваме в ресторанта пред манастира. Той имаше маси навън между боровете и ние седнахме на една. Заведението местните хора го наричаха “Дециманската градина”. Правеше се хубава скара и ние си поръчахме. По това време в Троян се подвизаваше някаква певица и местните младежи я бяха кръстили “Кощана” по името на героинята на едноименния Югославски филм. Не знаех за това, но Стоимен вече бил чул за случая и започна да разпитва нашия инвеститор, който седеше срещу мене и гледаше мълчаливо зад мене, питаше коя е “Кощана”, хубава ли е и т.н.
Инвеститора явно се смущаваше. Забелязах да са изчервява и не отговаряше. Изведнъж чух зад мен ясен и приятен женски глас:
- Ами, моля ви се, ако става въпрос за мене, това съм аз. Но ми е неприятно да ме наричат така.
Обърнах се. На масата зад мен седяха две жени от които по-младата говореше. Обърнах се към нея:
- Но другарко ние не ви познаваме. Не знаем името Ви. Чухме само за Вас. Няма нищо лошо в това да Ви наричат с името на една известна артистка. Та Вие сте популярна.
- Да, ама на мене не ми е много приятно.
- Моля за извинение. – Келнера вече сервираше и бе чул нашия разговор. Ухили се, намигна ни и каза: “Заповядайте”. Стамен също се беше малко засрамил, но уханието на кебапчетата отнесе мислите му в друга посока.
След един час бяхме на ВЕЦ-а. Доуточняваме още някои дребни неща по полагане на кабела с трудоваците, като особено им обръщам внимание на полагането на кабела през Сухото дере. Предадох им скица, как трябва според мене това да стане за да не стане изравяне на кабела при порои като този който бях видял. Съйьо ме закара с мотора си до водохващането и аз поех за върха. Водата от Сухото дере беше се оттекла и нямах проблеми при преминаването. Привечер при хубаво време пристигнах на върха.
Изкопа на канала за кабела от водохващането нагоре започна няколко дни след нашата среща на ВЕЦ-а. От върха друга група започна да копае канала до Дюс Чал. След десетина дни двете групи се срещнаха на склона над Купата. Полагането на самия кабел до водохващането започна от върха. Барабаните се развиваха по западния склон на Юмрука. После около 50 трудоваци разпределени равномерно го поемеха на ръце или на рамо и го носеха до мястото на полагане в изкопа. До Дюс Чал това беше лесно защото терена беше тревист и нямаше стръмни участъци,но на долу беше трудно. Особен от Купата надолу, където гората бе гъста. Трябваше много да се внимава на кабела да не се правят остри извивки. Така или иначе, тази операция завърши успешно и в първите дни на Август пристигна майстор (муфаджия) да прави муфите. Наблюдавах много внимателно как работи и това ми помогна после сам да правя муфите при пробиви в кабела. Направиха ми впечатление две неща, които бяха допуснати при строежа на кабела. Първо, кабела се полагаше направо в изкопа без да има пясъчна настилка отдолу, а отгоре да бъде покрит с тухли, както бях наблюдавал това да се прави при полагане на други кабели и второ, нямаше земна защита. Така “било по проект” ми казаха Андреев и Съйьо. Не бях виждал проекта и не зная дали е било така. По-късно през 1960 г. когато на върха беше командирован инж. Деян Деянов да проучва защо има толкова чести пробиви от електрически изпразвания по кабела, той също констатира, че една от причините е именно липса на земна защита на кабела. Понеже почвата в по-голямата част беше камениста, при заравяне на кабела трудоваците не спазваха указанието да подбират най-напред пръст и ситни камъчета да хвърля върху кабела, после по едрия материал, който съдържаше голям процент камъни.
Пропуснах да отбележа, че още през лятото бе ми отпусната една щатна бройка за охрана на станцията. За такъв назначихме бай Йонко от с. Видима и по този начин се сбъдна неговата мечта да работи на върха. Но задачата му бе да върши и други общи работи. При правене на муфите, бях му наредил там където има муфа да поставя някакъв знак, например кол, защото чугунените плочи, които се поставяха и при най-малка снежна покривка не можеха да се намерят.
Окончателната работа по кабела завърши в началните дни на Септември и един след обед от Видима ръководителите на трудоваците ни се обадиха да слезем до вечерта за банкета който дават по случай приключване на работата. С бай Йонко Марин и аз решихме да слезем за тържеството. Тръгнахме към 16 ч. от върха. Без багаж беше много леко. Но още преди Купата бай Йонко отби в дясно и пое без път надолу и след малко се озовахме в началото на Лява Видима. Бил минавал от това место. И наистина след час бяхме на водохващането, а след още един час на ВЕЦ-а. Освен трудоваците, нашия инвеститор, нашето присъствие, персонала но централата, имаше представители от селото и ТКЗС-ето. Трудоваците се представиха отлично. Бяха опекли две агнета и разни други неща.
Трафопостът на върха беше долепен в паянтова дървена барака от северната страна на сградата колкото да не е на открито. Това решение беше временно. Вътрешната инсталация беше готова и свързана с него. Кабела бе измерен от електро-лабораторията при Северенерго Горна Оряховица и беше в нормите. Но още не беше включен под напрежение. Трябвало да мине комисия да го приеме и да състави приемно-предавателен протокол. Не зная защо се бавеше. Минаха две седмици от как бе измерен. Имах уговорка с Радиоуправлението да бъда върнат в София щом на върха “светне” ток. Бяха ми намерили вече заместник (инж.Василев). Реших да видя какво става и на 27 септември слязох във ВЕЦ Видима. От дежурните разбрах, че нямат нареждане да включат нашия кабел под напрежение. Помолих ги да го включат за да видим на върха ще светне ли. Отказаха. Ако стане “нещо” ще ли да отидат в затвора. Попитах ги от кого зависи. Инж.Иванов отговори, че това зависи от началника или главния инженер на Енерго Север – Горна Оряховица. Помолих ги да ме свържат с него. На телефона беше Главния инженер. След като му обясниха каква е ситуацията и моето желание за пробно пускане на кабела дадоха ми да говоря с него. Представих се. Разбра, че съм колега, а при това и среден електротехник възпитаник та МТУ. Той се съгласи кабела да бъде включен при две условия: Първо, че аз съм взел всички предпазни мерки на върха за да не стане авария със съоръженията и техниците и Второ, това да стане на моя лична отговорност, като това запиша в дневника. Съгласих се веднага. По телефона се свързах с върха и наредих какво да правят и да следят кога ще светне в мрежата за осветление. Съоръженията да си останат на дизела и батерията. В дневника на Централата записах следното:

“Подписаният инж. Спас Данаилов Димитров н-к на радиорелейната станция на в. Ботев удостоверявам, че ускорих пускането на напрежение по кабела за върха, като предврително исках разрешение от гл.инженер на Север Енерго – Горна Оряховица и предупредих моите техници и инж. Василев на върха да изключат всички товари и да следят през половин час дали има напрежение съобразно правилника за експлоатиране на трафопостове.”

27.ІХ.1957 г.
ВЕЦ Видима Подпис (С.Данаилов) 16,30 ч.

След тази декларация отидохме в разпределителното помещение на изводите от централата и извода за в. Ботев 6,5 Киловолта бе включен. След десетина минути от върха се обадиха че “вече свети”.
“От сега нататък ако някой изключи кабела ще се разправя с държавна сигурност” казах, за да подчертая колко важен е за нас този кабел. И наистина той не бе изключен вече до като се получи първия пробив в него през април следващата година. На следващия ден се завърнах на върха. Радостта на всички бе огромна. Най-после отпадна ежедневната работа на дизела и акумулаторните батерии. Те оставаха само като резерви. Въпреки това, цистерните бяха заредени с девет тона нафта. Зимата беше осигурена с горива за всеки случай.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 14 и 27
________________________________________

5. ВОДОПРОВОДА

Към края на пролетта на върха пристигна инженер от Транспроект (мисля че се казваше Колев) специалист по В и К със задача да проектира водоснабдяването на станцията. За източник се спряхме на изворчето под Малкия Юмрук. Проекта беше направен и предаден за изпълнение на трудовото поделение което полагаше кабела. Той съдържаше следните части: Каптиране на изворчето, изграждане на резервоар, помпена станция и водопровод до станцията с дистанционно включване на помпата от върха. Но инж. Алексиев не прие присърце и проекта не бе изпълнен нито както трябва, нито на време. При каптиране на изворчето, без да се съобразят скалистата структура на терена, взривиха под него за основата на резервоара и с цел да увеличат дебита му, но в резултат дебита намаля поради това, че част от водата изчезна в образуваните при взрива нови пукнатини в скалата. Изкопа се забави и бе направен по-плитък от предвидената дълбочина от 1,20 м. с оглед водата в тръбите през зимата да не замръзва. Закъсня и зариването на тръбите, при това некачествено и затова още при първия по-голям студ водата в тях замръзна и ги спука на няколко места. Така и тази зима въпроса за водоснабдяването на върха остана нерешен, въпреки изразходваните средства. А зимата вече наближаваше. Време вече беше да се прибирам в София. Заместника ми вече беше на върха. Водопровода, макар бавно, се работеше. Оставих на него да се разправя с трудоваците. След включване на кабела под напрежение вече нямах причини повече да се бавя на върха. Между 22-ри и 27-ми септември предадох обекта на инж.Василев, обясних му какви трудности го очаквах и че най-важното е да се запазят хубавите отношения в колектива и тези с наблюдателите. Да се запазят вече установените традиции на другарство и взаимопомощ. Да не се допусне нещастие не само с наши хора, но и с минаващите многобройни туристи.
И така, след тези повече от две години прекарани на върха на заварената от мен гола ливада през 1955 година, аз оставях един работещ пълноценен обект, най-високата радиорелейна станция не само на Балканския полуостров, но и в целия Соц. лагер. С чувство на удовлетворение от свършената работа и облекчени от товара, който все пак чувствувах през цялото това време, но и с малко тъга дълбоко в душата си от раздялата с хората, природата и за всичко преживяно се сбогувах с хората си, наблюдателите и тръгнах на 28 септември през х. Рай да се сбогувам и с бай Иван “Пройната”. По старата пътека от х. Рай си спомнях многобройните случки и преживявани, самотните ми слизания и изкачвания, както и тези с приятели, близки или случайни туристи и за хиляди неща. На Паниците си взех довиждане и с бай Васил “Заека” от Старозагорската ученическа почивна станция, в която бях складирал първите сандъци с рр станциите и където често преспивах било на отиване, било на слизане от върха. Беше прекрасен човек. В Калофер вечерта се събрах с приятели, Гочо и Кольо “Пътеката” от Задругата “Пренос Превоз”, учителя Петьо Белов и други да се сбогуваме и “да не се забравяме”. На следващата сутрин с бързия влак от Бургас се прибрах в София за най-голяма радост на майка ми. А на 1-ви октомври 1957 година в 8,30 часа бях на новото си работно място в кабинета на инж. Минко Топалов, началник отдел “Радиовръзки” в Радиоуправлението към Министерство на Съобщенията. Започваше нова глава в дейността ми в радиорелейната техника.
Преди да приключа тази глава трябва да отбележа още един успех на радиорелейчиците - пускане на РР линията София-Ботев-Русе. Топалов беше осигурил две уредби RVG 903 за Русе. Около средата на м. Ноември инж. Игнатов бе командирован в Русе. С влака за Букурещ заедно с него заминаха двете уредби, антената, фидера и другите принадлежности към тях. Техниците от ВЧ уредби и телеграфа бяха подготвили площадка на покрива на пощата за параболата този път с диаметър 2,5 метра. С помощта на техниците от Русе Игнатов монтира и пусна в действие уредбите в действие. При монтажа и включване на уредбите е присъствувал началника на ВЧ уредби инж. Чотуклиев познат на Игнатов от МЕИ. Техниците от Телеграфни уредби Павел (Павката) и Иван Николов участвували в монтажа на антената и уредбите бяха определи да обслужват РР станцията Русе. Още същия ден бе включена уплътнителната ВЧ уредба 941 и нови 12 телефонни канала между София и Русе заработиха. Понеже мощността на предавателя на RVG 903 девет вата и усилването на антената много голямо осигуриха достатъчна мощност за да се покрие голямото затихване на най-дългото РР трасе в България – 152 километра и се получи стабилна връзка. Така завърши 1958 година.

* * *









Г Л А В А П Е Т А

1958 ГОДИНА

1. В ОТДЕЛА

При преназначението ми от в. Ботев в София до края на 1957 г. на щат се водех към софийската рр станция въпреки че работното ми место беше в кабинета на инж.Топалов. Затова от 1.І.1958 г. бях преназначен с нова заповед за старши инженер в отдел Радиовръзки. Бюрото ми беше срещу това на Топалов в стая № 9 на телефонната палата . Бях вече навлязъл в работата на отдела. В съседната стая № 10 беше кабинета на Н. Велев, а срещу нея в голямата стая бяха: Методи Пейчев, Живко Кръстев, Алберт Алмалех и машинописката Урумова. На горния етаж беше отдел Технически където инж. Ангел Ников беше връзката с Радиоуправлението. Преди това работил в предавателя Вакарел и в отдел Радиоразпръскване. Беше добър специалист и познаваше добре радиослужбите. Често слизаше при нас да разговаряме по технически и организационни въпроси. През тази година предстоеше изграждане на втория етап на рр станция в.Ботев. Проекта на новата сграда на станцията беше изготвен пак от арх.Драган Иванов. Беше предвидена да бъде на около 10 – 15 метра по на север от наблюдателницата с нашето разширение на два етажа с приземен етаж за трафопоста, агрегатно помещение, баня и складови помещения. В западната част бяха предвидени две големи апаратни зали на първия и втория етаж и голяма антенна площадка. Бяха предвидени също жилищни стаи, столова, кухня и салон на втория етаж в източната част на сградата.
Друга промяна за в.Ботев беше отпускане на нова щатна бройка за втори инженер на станцията. На нея бе назначен инж. Димитър Чолаков (не този от Софийската рр станция) родом от с. Кърнаре. В радиоуправлението вече се говореше, че на в. Ботев трябва да се изгради мощен телевизионен предавател който да облъчва по-голямата част от територията на страната.
През януари, февруари и март се занимавах с планиране на резервни части, материали, измервателни апаратури за обектите на отдела РПТЦ Костинброд, РПЦ Челопечене и всички РР станции. Следях работата на обектите и всяка сутрин събирах сведенията от всички обекти за работата им през последните 24 часа: прекъсвания и влошена работа по технически и други причини, нарушения, нужди на обекта. С Топалов разисквахме проблемите на РР линии и тяхното разширение съгласно Генералния план. Тази година предстоеше да се изгради и влезе в експлоатация РР линията София–Бургас с 12 канала. Апаратурата за нея беше планирана и се очакваше да пристигне през март-април. Сградата в Бургас беше готова, но тази в Ямбол (Асан баир) не беше започната въпреки сключения договор със строителната организация. Асан баир, висок 515 м,. беше част от възвишенията Бакаджиците близо до с.Търнава на юг от Ямбол в съседство с манастира св.Спас. Освен сградата требваше да се направи път от селото до баира няколко стотин метра, електропровод и трафопост.
Междувременно Топалов заговори за нуждата от РР линия за Кърджали. Там предстоеше да се изгради мощен средновълнов предавател за обслужване на Източните Родопи и освен телефонни канали, имаше нужда и от радиофоничен канал. Мислех, че това е далечна перспектива и не се вживявах много. Все още мислех за Ботев връх и какво ще стане там. По това време в отдела бяха на дипломен стаж от МЕИ три студентки от специалността Радиотехника: Галчева, Цонева и ………. Топалов ги беше затворил в една стая на Секретна служба да работят върху секретните карти с М 1:50 000 със задача да намерят РР трасе от в. Ботев до Кърджали или около него. Трябваше да намерят подходящ връх в Родопите за междинна станция, от който да има евентуално видимост към Смолян, Мадан и други родопски селища. Не бях в течение на това и не знаех за стажантките. Един топъл априлски ден Топалов ми каза:
- Данаилов, иди до Секретна служба да видиш какво правят стажантките. - Тогава разбрах за тях. Заинтересовах се. Разбрах че Топалов не случайно говори за Кърджали. В Секретна секция в стаята беше прекалено топло и задушно защото парното още работеше, а тя беше с южно изложение. Момичетата се потяха над картите. Погледнах над опънатите конци. Бяха се спрели на връх Ени Хан Баба висок 1943 метра. Трасето от него до Кърджали директно не излизаше. Огледах картата около него и се убедих, че е доста труднодостъпен. На-близо няма нито селище, нито път, нито електропровод, нито водоизточник. Стажантките се бяха спрели на него понеже името му на картата беше изписано с едри букви което според тях означавало, че той е най-висок в района. Но явно бе неподходящ за РР станция. Разгледах по-подробно картата и забелязах на запад от Ени Хан Баба друг връх с височина 2001 м. но записан с дребни букви. Беше в. Чил тепе, новото му име е в.Преспа. Беше разположен недалеч на югоизток от с. Манастир, до което имаше път и електропровод. Бърза проверка показа, че той е по-перспективен и че има видимост с някои височини около Кърджали и пряка видимост с в.Ботев. Оставих момичетата да чертаят профилите на трасетата, а на Топалов докладвах, че съм намерил подходящ връх за междинна станция за Кърджали. Той отиде да огледа картите върха и околностите му и като се върна каза:
- Трябва да се огледа на место.
После взехме решение, че в началото на м. май да се огледат възможните места за РР станции около Кърджали, на Ени Хан Баба и на Чил тепе. Трасетата от Чил тепе бяха най-добри.

2. ПРОБИВА НА КАБЕЛА ЗА в. БОТЕВ

На 18 април от в. Ботев се обадиха че нямат ток. Кабелът бил пробил. Топалов веднага нареди да замина за ВЕЦ Видима. За броени часове уреди командировките на мен, инж. Семерджиев и инж. А. Филипов. С една джипка от гаража на пощата в 11 ч. тръгнахме по подбалканското шосе. При с. Кърнаре поехме за Троян през Троянския проход който през зимата беше затворен. Вероятно бяхме първите които тази година щяха да минат през него. Това пролича когато прехвърлихме билото на Балкана и започнахме да се спускаме на север. Попаднахме на нестопена преспа, която стигаше о чешмата на първия завой на шосето под билото. Нямаше следи от преминала кола. Левия край на преспата беше почти стопен и левите колела на джипката можеха да минат, но десните требваше да минат по дебелата и стръмна част на преспата. Наложи се на няколко места да я разкопаваме. Иначе джипка можеше да се свлече в пропастта от ляво на шосето. След чешмата пътя беше чист и до Видима нямахме проблеми. Пристигнахме във Видима към 14 ч. Разбрах, че кабела е пробил в единадесет часа предишния ден. Филипов остана в централата, а ние със Семерджиев тръгнахме по шосето да огледаме трасето на кабела до водохващането. Понеже познавах много добре трасето, не ми беше трудно да забележа дали по него има причини за прекъсване или друга причина за повреда на кабела. По шосето в дясната страна на което беше положен кабела, като свлачище, отвличане на част от пътя от пролетните валежи и т.н., но нямаше видими следи от такива неща. При края на шосето кабела минаваше в ляво покрай няколко не високи варовити скалички и малко по-нагоре пресичаше Сухото дере. Забелязах, че при тях има прясно струпани камъни, непосредствено до трасето на кабела. Веднага ми хрумна мисълта, че тук може да е повредата. Пазача на водохващането, който ме познаваше дойде при нас. След здрависването, го попитах какво е работено тук.
- Вчера, - каза той, - хора от ТЕКЕЗЕ-то гърмяха тук скалата да добият камъни за правене на вар.
- В колко часа? – попитах.
- Около десет – десет и половина. – беше отговора.
Картината беше ясна. Върнахме се в централата и се обадих на Топалов. Казах му каква е ситуация.Той ми каза, че от Пловдив е тръгнала група инженер с апаратура за търсене на повреди по кабели и един майстор – муфаджия. В централата имахме резервни материали за направа на муфи и резервен кабел. От върха за ВЕЦ-а беше тръгнал бай Йонко и към 17 ч. беше при нас. Каза, че на много места по трасето на кабела има сняг и местата на муфите не личат, но той ги знае. Нали затова го бях пратил миналата година да ги маркира, но на повечето места неговите реперите ги нямало. След обед пристигна и групата от Пловдив. Отидохме при водохващането и разкопахме муфата която бе най-близо мястото на взривяването.
Тук трябва да кажа няколко думи за този кабел. Беше западно производство с подсушена изолация за полагане даже и вертикално. Направата на муфите беше доста сложно. Самата муфа се състоеше от две части – оловна и чугунена. Оловната бе разрязана по цялата си дължина за да може да се монтира при свързването на два двата края на съединяваните кабелни дължини. След почистване на краищата на кабелите трите им жила се разчленяваха да образуват равностранен триъгълник и се съединяваха с медни тръбички и след това се запойваха с калай. После се бандажираха с намаслена изолационна лента. След това се поставяше оловната муфа, така че трите жила да бъдат на еднакви разстояния от стените и. После се затваряше, краищата й се запойваха за оловната обвивка на кабелите и се запойваше надлъжния й разрез. След това с остро ножче се изрязваха две страни на неголям триъгълник, който след това се отваряше, за да се налее изолационната маса, в случая колофон. След изстиване на колофона се образуваше малка кухина която се доливаше с разтопения колофон, след което триъгълничето се затваряше и запойваше. После оловната муфа се затваряше с чугунената и така цялата муфа беше готова за заравяне в почвата.
При отваряне на разкопаната муфа с изненада установихме че трите жила имат късо съединение към маса, т.е. към стените на оловната муфа. Майстора който е правил муфите, за да спази еднакво разстояние на жилата от стените на муфата върху съединенията на жилата, беше навил ролки от изолационната лента които допираха до оловната муфа. Тези ролки бяха овъглени и предизвикали късото съединение. Явно от взрива в кабела се е индуцирала електрическа вълна с остър пик която пробила през изолационните ролки, чиито изолационно съпротивление е било по-малко от това на колофона. Измерването на трите жила на кабела към централата показаха че те са изправни. Трите жила, обаче, към върха всички показваха късо съединение. Нямаше възможност да намерим чрез измерване къде е късото съединени, тъй като за това трябваше поне едно здраво жило. Трябваше да разкъсаме кабела на неколко части до като намерим във всеки участък поне едно здраво жило. Реших да отворим следващата муфа през две дължини, т.е. след един километър. Тя попадаше някъде по Дългата поляна. Тя беше покрита със сняг, но бай Йонко бързо се ориентира и лесно я открихме. Разкопахме и след отварянето й открихме че две от жилата са на късо, но едно е здраво. И тук “късото” беше пак през изолационните ролки, а трите жила към водохващането са изправни. Това ни даде възможност да намерим мястото на късото съединение в частта към върха. Оказа се че то е на един километър по-нагоре, т.е. в муфата близо при Купата. Стана късно и се прибрахме във ВЕЦ-а. Пак квартирувахме в сграда за почивка на техниците и гости.
На следващия ден излязохме при Купата. Времето беше тихо, слънчево и топло. В муфата открихме, че две от жилата бяха на късо.След разпояване на жилата имаше само едно към “земя”, а двете са изправни. В частта към Дългата поляна трите жила бяха изправни. Измерването показа, че в посока към върха повредата е на един километър по-нагоре. Това значеше, че тя е в муфата непосредствено до билото на Дюс чал. До като работехме при Купата от върха пристигна инж. Василев. Той се настани на сухата трева при Купата и полегна да се припича на слънце. Трябваше да се излезе на Дюс Чал при муфата по стръмната и замръзнала преспа. Беше опасно. Стръмен склон с твърд и отгоре заледен сняг. Реших да изляза само аз и муфтаджията. Бях вече се научел да работя с измерителния мост и да определям местото на повредата. Наблъсках в раницата измерителния мост, бензиновата лампа, оловната муфа, изолационни ленти, клещи, кутия с колофон, калай, гаечен ключ и други дребни неща необходими при направа на муфите като парцали, медна тел за заземяване на чугунената муфа, паркетинова смазка и т.н. Разполагах с 33 метрово алпийско въже и неразделния си пикел. Колегите от Пловдив, Филипов и Семерджиев останаха при Василев да се препичат на слънце. Ние с муфаджията поехме към преспата. Той беше доста пълничък млад мъж и се задъхваше по стръмната. В основата на преспата го завързах за въжето. Обвързах и себе си. Оставих го да чака и заизкачвах наклона. Биех стъпки в твърдия сняг, а на места копаех стъпки и с пикела. Така до като въжето се опъна. Изкопах площадка, забих пикела, свалих раницата и си направих осигуровка. После викнах на майстора да тръгва. На места просто го теглех. Беше му трудно, а вероятно и страх. Казах му да не гледа надолу, а само пред себе си и къде стъпва. Изтеглих при себе си и го оставих да почива, а аз заметнах раницата, изтеглих пикела си и поех нагоре по същия начин. Наклона стана по-стръмен и трябваше да копая по широки и дълбоки стъпки. Така до като въжето се опъне. После се повтори предишна операция. При третото излизане стигнах почти на билото. Изтеглих муфаджията и той излезе на билото. Седна да почива, а аз с пикела да почнах да разкопавам муфата. Извадих я и я отворих. Веднага видях опушеното место на повредата. Пак опушена една от ролките. След разделяне на жилата и измерване установих,че към върха и към Купата няма късо нито в едно жило. Направих муфата под наблюдението на майстора, но без да навивам ролки около съединителните места на жилата, а само навих няколко пласта от изолационната лента. После разтопих колофона но го загрях докато кипне. Отгоре се образува пяна. За разлика от това което правеше майстора при първоначалната направа на муфите не налях веднага колофона, а продължих да го нагрявам с бензиновата лампа до като престане да има пяна. Пяната показваше че в смолата има влага. Преди да налея смолата с лампата нагрях оловната муфа с цел влагата в нея да се изпари. После я залях и затворих.Поставих чугунената муфа и я поставих в изкопа. Майстора одобри свършеното и после без да заравяме муфата с съответната алпийска осигуровка се спуснахме при Купата. След кратка почивка Майстора се зае да прави муфата при Купата, а Семерджиев с Василев още до като бях на Дюс чал бе заминал за върха да види каква е обстановката там.
До вечерта успяхме да направим и муфата на Дългата поляна и при водохващането. По тъмно се прибрахме в централата. Направихме измерване и понеже целия кабел бе в изправност, включихме го под напрежение. Всичко бе нормално.
Причината за аварията е била токовия удар индуциран в кабела причинен от взрива непосредствено да кабела при водохващането. Появила се е електрическа вълна която през един километър е имала пик и е направила пробивите в слабите места на кабела. А те бяха в изолационните ролки неправилно поставени още при първоначалната направа на муфите. По– късно при повторното ми пребиваване на върха през м. май и м. юни 1960 г. се наложи да правя няколко муфи от Купата до върха поради пробиви, както в муфи, така и по самия кабел причинени от гръмотевични бури и електростатични разряди. Винаги ги правех така както тази на Дюс чал и повече нямаше пробиви в тях. Типичен случай беше пробива в муфата в склона на Юмрука над Карловския заслон някъде в началото на май през 1960 г. Почвата отдолу беше още замръзнала. В изкопа на муфата течеше вода от топящия се сняг. Бяхме опънали платнище над изкопа. Въпреки влагата и прехвърчащия сняг, приетия от мен начин за прегряване на смолата и нагряване на оловната муфа се оказа много ефективен. Тази муфа изобщо не направи втори пробив.
На следващия ден Семерджиев слезе от върха придружен от бай Йонко същия ден се прибрахме в София.


3. СПЕЦИАЛНОТО ОБЛЕКЛО

Няколко дни след като се върнах от Видима,в кабинета ни влезе др. Копчев от отдел “Труд и работна заплата”. Още в началото на годината бяхме му представили по мое предложение списък за специално облекло за служителите на в. Ботев и в. Братия.
- Другарю Топалов,- обърна се той към него,- в искането Ви за специално облекло на Вашите служители на в. Ботев и Братия, ние направихме каквото можем за сега. Всичко, което искате, сме удовлетворили. Съгласували сме го с финансовия отдел и профсъюза. Подготвили сме и проекто-текста за Министерско Постановление. Предложението и списъка на облеклото, обаче трябва да бъде подписано и от Министерство на финансите. Вече три пъти ходя там, но не мога да ги убедя в необходимостта от такава екипировка. Просто в отдела, който трябва да съгласува това предложение и да го подпише, има един човек, който категорично отказва. Смята, че от такова облекло няма нужда. Ако може с мен да дойде инж. Данаилов, дано той успее да го убеди, че такова облекло е необходимо.
Трябва да отбележа, че още като бях на върха бях говорил с отдела и Радиоуправлението за необходимостта от по-специална екипировка за персонала на в. Ботев, а в последствие и за в.Братия. Аз предложих най-доброто което можеше да се намери тогава в България, а именно екипировката за Планинските Спасители която БЧК беше внедрил. Тя се състоеше от:
- Подковани алпийски обувки.
- Клин от офицерски плат подплатен с хастар отвътре в предната страна.
- Анорак от два слоя шлиферен плат тип Марица 33.
- Снежни очила.
- Вълнени ръкавици.
- Брезентови ръкавици.
- Кожухчета – якета с вълната отвътре.
- Общ инвентар: Спасителна шейна, алпийски въжета, комплекти ски, пикели, котки, лекарства, шини, бинтове.
Само аз носех такъв екип и опита ми покаже, че това за сега е най-доброто което имаме и може да се справяме с бурите в планината.
Топалов малко се изненада.
- Защо ще се опъват?- каза той. – След като това е наш финансов въпрос. Би трябвало нашия финансов ордер да се противи. Разходите са в рамките на бюджета на нашето министерство. Нямам нищо против Данаилов да дойде с тебе. Данаилов, иди! – Беше 11,30 ч. Копчев каза:
- Ще отидем в един часа след обед.
В 13 ч. бяхме в Министерство на финансите. Влезнахме в кабинета на чиновника, от който зависеше решението за специалното облекло. Не му знаех името, но понеже беше зле настроен спрямо нас Копчев ме представи като инженер от отдел “Радиовръзки” в Радио-управлението на Министерството. Разговора тръгна с това “защо искаме такова облекло”. Той настояваше за по-евтини неща. Например, клин от шаечен плат, анорак от брезентов плат, туристически обувки вместо алпийски. Обяснях му, че такива клинове и якета вече сме имали, но не вършат работа. Снегът се лепи по тях. Брезентовите анораци се морят е стават твърди и корави, по-малко предпазват от вятъра. Двойния анорак от шлиферен плат е много по-плътен, не пропуска вятъра, по-малко задържа сняг, при намокряне основно се мокри външния плат. По-лек и гъвкав е, по- плътно прилепва до тялото. А обувките трябва да са алпийски защото много често снегът е заледени с туристически обувки не може да се върви. Налага се често да се бият стъпки, което без обковка с трегуни не може да става. Обясних му, че съм бил вече повече от две години на в. Ботев, прекарал съм три зими, имам вече над 80 зимни излизания на върха и зная кое е най-подходящо за хората, които работят там. Той оставаше непреклонен. Накрая даже каза иронично:
- Какво толкова? Та аз съм качвал Черни връх по кецове.
Това вече преля. Нервите ми не издържаха. Кипнах.
- Какво? С кецове на Черни връх.?..Що не съм Ви видял? Ще направим експеримент. Аз съм планински спасител. Ще тръгнем заедно за в. Ботев. Сега, когато сняг има само над 1700 метра. Вие ще тръгнете с кецове и каквото искате облекло, а аз с моята екипировка. Но ще ми подпишете декларация, че последствията ще си носите Вие. Аз ще осигуря командировките и превоза до Калофер.
Той се замисли. Замълча.
- Защо мълчите? Щом твърдите, че с кецове може де се върви зиме хайде да го докажете. Сега поне надолу е чисто. А зиме снегът започва от Калофер. И пътя до върха е най-малко 10 – 12 часа, при условие, че през това време не те захване някоя буря.
Той отново се върна към проекто-постановлението.
- Не мога да се съглася. Няма да подпиша.
- Добре, казах. Кой друг над Вас началник или вишестоящ може да реше този въпрос. Ще отидем при него.
- Не! Няма да може.
Беше минало повече от час от както се разправяхме.
- Така ли?- казах. – Добре,- и седнах на края на бюрото му. Бях се изморил от стоенето на крака. – Аз няма да мръдна от тук, продължих,- камо ли да изляза докато не подпишете този документ или не кажете кой може да реши този въпрос.
Явното не очакваше такъв развой. Беше свикнал с чиновнишкото си самочувствие да се налага като цербер. За нещастие беше попаднал на “шоп”. Бях решил да чакам каквото и да ме струва. Настъпи дълго мълчание. Явно той не знаеше какво да прави, а моята твърдост бе разколебала самочувствието му за всемогъщество.
- Знаете ли,- подех аз,- да вървите 16,30 часа в буря и мъгла при вятър със скорост 111 км/ч, студ минус 12 градуса и 25 кг. раница на гръб при денивелация близо 2000 метра? Знаете ли какво е да работите в полярни условия? Какво ще стане ако някой измръзне, подхлъзне се и изчезни северните урви по ръбовете и склоновете от Параджика и Малкия Юмрук.? Защото някакво чиновниче се е заяло да не даде възможност на тези двайсетина души горе да бъдат добре облечени да не измръзнат или възможно минимално обезопасени, които с работата си осигурява милион левове печалба на държавата. На Вас Ви е добре тук на топло. Без риск! И някой слънчев ден може да изтичате по кецове по утъпканите снежни пътеки от Алеко до Черни връх. Хайде да го направим на Ботев връх. Да не е в буря. – Говорех почти с озлобение. Атмосферата беше станала много натегната. Той погледна списъка.
- Добре, защо и за хората на Братия трябва алпийски обувки? – поде той. – Не може ли да са туристически?
- Може, - казах.-Там е по-ниско. Но алпийските обувки са по -непромокаеми. При изготвянето на проекто-постановлението се имало преди всичко в.Ботев. Става въпрос за няколко чифта обувки. Но за Братия нямам нищо против обувките да бъдат туристически за зимно ходене,-- отстъпих малко аз.
- Тогава да запишем за РР станция Братия туристически обувки.
- Не възразявам. – казах. Всичко останало оставаше непроменено. Това бе моята малка отстъпка за да запазя чиновническото му себелюбие, че все пак нещо е променил.
- Той взе и подписа проекто-постановлението. Слязох от бюрото. Копчев взе документа. Отдъхнах. През цялото време Копчев дума не обели. Сбогувахме с чиновника. Аз излязох без да се обърна. Толкова възмутен и ядосан бях от поведението му. Чак навън усетих как главата ми е надута и имам остро главоболие. Вътре от нервно напрежение не го усещах. За първи път в живота си срещах такова бездушие и бюрокрация. Изведнъж до съзнанието ми достигнаха като глухо ехо думите на Копчев: “Другарю Данаилов, никога не вярвах че ще успеете. Този човек не искаше да подпише просто от инат”. Не казах нищо.Само си помислих: “Значи имало и такива хора”.
В отдела се върнах поуспокоен и с намалено главоболие. Цялата “акция” бе продължила малко повече от два часа.
- Какво стана? – попита Топалов.
- Подписа,- казах.
- Хубаво,- каза Топалов и заговори за текущите работи.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 14 и 31
________________________________________

4. ПРОБИТЕ ОТ ЗЕЛЕНА ГЛАВА

Още през зимата с Топалов бяхме обмисляли за проучване и проби за РР линии в Северозападна България. В Ген-плана се предвиждаше изграждане на РР връзки с Михайловград, Видин, Лом и втора междинна РР станция за Плевен през Балкана за предвидения в бъдеще пръстен от РР линии който да обхване Северна и Южна България. Отначало се бях спрял на в.Ком много подходящ за целта, а също и за бъдеща РР връзка с Югославия през Ниш и от там с отклонение към Белград и централна Европа и на юг към Скопие. Но после се убедих, че същата работа може да свърши и по-ниския и леснодостъпен връх Зелена глава съвсем близо на запад от шосето през прохода Петрохан. Бях заснел трасетата и набелязал план за пробите. Към края на април и началото на май бяхме готови. Първата група оглавявана от мен и в състав техника от РР станция Васев, Яташкин от Радиоуправлението и камион от гаража на Пощите трябваше да обиколи споменатите градове, а втората група оглавявана от инж.Игнатов (Вуйчото), техник от РР станция София и Петър Цолов от ПТТ Проект отиваше на Зелена и там стоеше през всичкото време на пробите. От София тръгнахме заедно и Петрохан се разделихме. Ние продължихме за Михайловград. По програма на следващия ден в 10 ч. да проведем първия сеанс. В пробите за първи път участвувах с апаратури RVG 902 и параболична антена с диаметър 1,5 м. Захранващите генератори бяха малогабаритни бензинови агрегати 220 V получени от Свързочния полк в Самоков с който имахме добри връзки. През Април същата година бяха създали радиорелейна рота с командир капитан Пейо Пеев и бяха получили няколко комплекта РР уредби RVG 903 мобилен тип, за монтаж на камион. Бях командирован в полка за една седмица да им проведа кратък курс и да пусна в действие уредбите им. Проведохме и едно учение да им демонстрирам новата техника. Установихме връзка между местността Шуматица в Боровец и село Ярлово подножието на Витоша.
Първата проба направихме от покрива на пощата в Михайловград (виж снимките). Резултата беше отличен. В 12 часа повторихме сеанса и след обед заминахме за Видин. На следващия ден пробите от Бабини Видени Кули и пощата също бяха отлични. Следващия ден бяхме в Лом и там също нямахме проблеми. Същия ден късно след обед бяхме в плевенската РР станция. Тя се намираше сред лозята на неколко километра североизточно от града. Трасето до Зелена глава беше доста по-дълго от това до предишните градове и антената трябваше да се дигне доста високо. РР станцията имаше желязно-решетъчна мачта висока 40 метра, на която бяха закрепени антените за Ботев връх. Нашата антена трябваше да закрепим над тях най-отгоре. Пробите бяха планирани по график на следващия ден от 10 часа. Бях изморен и оставих да монтирам антената за утре сутринта.
Колегите ни приеха радушно и след вечеря ни посочиха кой къде ще спи. На първия етаж имаше отделна спалня, кухня и други помещения, а на втория етаж беше апаратната и още неколко стаи в една от които легло. Там настаниха мен, а долу в спалнята Васев, Яташкин и шофьора. Както споменах станцията се намираше в район с лозови насаждения и по време на вечеря стана въпрос за тях и че там се въдят много смокове. Даже преди известно един смок бил влезнал в коридора на първия етаж. Не обърнах внимание на това, но допусках че е възможно. Легнах си и вече се бях унесъл в полусън когато се събудих от гласове и шум от към апаратната зала. Станах да видя какво става и заварих следната весела картина: Васев и Яташкин мъкнеха по коридора по един дюшек взети от спалнята на първия етаж и ги внасяха в апаратната. Готвеха се спят на пода в апаратната. Случката със смока не им излизала от главата и не могли да заспят. Посмяхме се, помайтапихме се малко и после легнахме покойно да спим.
Сутринта станах рано. Уредбата от вчера беше в апаратната, но антената требваше да се качи на върха на мачтата. В станцията нямаше мачтовик и никой от колегите не бе се качвал на мачтата. Също и от моите хора. С право се страхувах, а и не бих допуснал неподготвен човек да се качва на мачтата. Но ми трябваше втори човек да ми помага при изнасяне на параболата. Доброволец нямаше, а и не исках никой без желание да ми помага. Намериха се достатъчно въжета и започнах да се качвам по мачтата. Изкачвах известен участък, изтеглях антената, завързвах я, после изкачвах нов участък и т.н. С доста труд успях да я изтегля до горе. Последните десетина метри се оказаха най-трудни, понеже в горната си част мачтата ставаше много тясна и вътре в нея се манипулираше трудно. Най-сетне успах да я закрепя и в 10 ч. колегите долу включиха станцията. Останах на върха на мачтата да донасочвам антената. Колегите установих връзка със Зелена глава и след донасочване на антената слязох долу да поговоря с “Вуйчото”. Връзката беше отлична. Той ми се оплака, че при тях било много студено. Паднало и малко сняг. Бяха на палатка. Успокоих го, че днес свършваме и още довечера може да се прибере в София. Подадохме връзка по служебния канал към в. Ботев и от там на Топалов. Без да спираме сеанса, връзката Зелена глава, Плевен, Ботев, София продължи час и половина. Топалов остана приятно изненадан от доброто качество на връзката. Докладвах му и резултатите от пробите от Михайловград, Видин и Лом. Договорихме се след обед да направим още един сеанс и да приключим. Същия ден след последния сеанс се качих отново на мачтата и свалих параболата. После се натоварихме на камиона и до вечерта, макар и късно се прибрахме в София.

5. НА РАЗУНАВАНЕ

Около една седмица завършване на пробите от Зелена глава Топалов запланува разузнаване около Кърджали, Ени Хан Баба и Чил тепе. Командировката започна някъде към средата на м .май. С една джипка от гаража на пощите тръгнахме Инж.Топалов, аз и представител на МНО майор Кабаков. Той отговаряше за връзките на МНО със съответните служби на нашето министерство. За мен това беше повод за нови вълнуващи преживявания, особено за разузнаването в Родопите. Не бях посещавал този дял на Родопите. Тръгнахме с една командирска джипка от гаража на пощата. Първото ни посещение беше Кърджали. Към 13 ч. наближихме града. На един завой на шосето в ляво видяхме не голям ресторант със шадраван пълно със жива риба. Спряхме. Беше приятно местенце и решихме да обядваме. До тук пътувахме през села населени главно с турско население, много западнали, мръсни, с типичен ориенталски вид какъвто бях виждал по филмите. На изток от ресторанта и не много висока кота зад него. Оказа се, че това е село Иванци, а котата и 636 метра. Стори ни се подходяща за РР станция и отидохме да я огледаме. Спряхме и слязохме от джипката. Групата които мълчаливо ни наблюдаваха не далеч от нас се отдръпнаха доста далеч от нас, обаче неколко дечурлига привличани вероятно от джипката и униформата на майор Кабаков движени от вроденото детско любопитство приближиха до нас. Опитахме да ги заговорим, а и хората, но те мълчаха. Вероятно не разбираха български или просто не им бяхме симпатични. А може би се страхуваха от нас. Бяха турци. Когато си тръгнахме се обърнах и видях как извикаха децата които бяха при нас, нещо им се скараха, защото някои от тях получиха по един-два шамара. С Топалов се разбрахме да разуча района по картата и да заснема трасето от в .Преспа до котата при с.Иванци. Мястото беше близо до града. Слязохме в града и се обадихме от пощата. Началника на пощата се оказа приветлив, енергичен и услужлив човек. Познаваше отлично целия район до границата. Като разбра за какво сме дошли веднага реши на другия ден да ни бъде “гид.” На следващия ден придружени от началника на пощата посетихме градовете: Момчилов град, Крумов град и Златоград но подходящи върхове за РР станция не намерихме. Направи ми тягостно впечатление дивотата на този край. Голи каменисти места и баири с червено-черни камънаци и скали, обрасли тук-там с ниски храсталаци и тръни. Тук-там между камънаците храсталаците почистени и заградена около 15 – 20 квадратни метра земя с камъни и тръни пародия на нива засадена с по някой корен царевица, тикви или тютюн. След Крумов град джипката стигна края на каменистия път по който се движехме и спря. По-нататък продължаваше не стръмна камениста пътека само за хора и магарета. Тръгнахме по нея. Не след дълго тя ни отведе до няколкото схлупени къщурки. Вероятно някаква махала. Хора навън не се мяркаха, но вътре имаше. Видяха ни, но не се показаха. Как са ни гледали – с любопитство, страх или омраза не зная. По това време в кърджалийско се провеждаше акция за премахване на фереджетата и шалварите на женското мюсюлманско население. Така например, в Кърджалии и Крумов град повечето жени туркини работеха в разни заводи, кооперации и ТКЗС-та. Бяха им забранили да ходят на работа със шалвари, а в къщи мъжете им не даваха да ходят с рокли или поли. Комична ситуация. И те горките на излизане от къщи върху роклите обличаха шалвари, а отгоре дълги шлифери и така отиваха на работа. Преди да влязат в съответното предприятие свалях шалварите и така отиваха на работните си места. След края на работния ден процеса протичаше в обратен ред. Смешно и комично за нас, но страшно и обидно за потърпевшите и грозно за тези които искаха насила да наложат мода, па макар тя да е по-добра и по-практична. В махалата се повъртяхме около 15 минути. Освен няколко магарета и кокошки навън нямаше нищо. Нито чешма, нито извор. Единствения водоизточник беше една яма със застояла вода покрита отгоре с няколко трънливи клони за да я предпазят от животните. Целия този край изглеждаше като изоставен къс земя от някаква пустиня. Върнахме се в Крумов град, Момчилов град и Кърджали. Разговаряхме за подходящи места (върхове) за РР станции. Насочиха ни към някаква височина на северозапад от Кърджали. Обходихме и този район. Голи камънаци, трънаци и невисоки баири, непригодни за нашите цели. Върнахме се в града и отново отидохме да огледаме около с. Иванци. На другия ден се отправихме през Ардино да търсим Ени Хан Баба. С нас беше и началника на пощата в Крумов град Черкезов да ни бъде водач. Не зная по какви места и пътища ни преведе, но накрая по някаква горска просека се добрахме до върха. На самия връх имаше мюсюлмански гроб с висока каменна ограда. Дали е бил на Ени Хан Баба? И до днес не зная. Върхът се оказа труден за усвояване. Върнахме Черкезов до Ардино, а после пак по горски пътища се опитахме да стигнем до Преспа. От Ени Хан Баба по неведоми пътища, често едва проходими или завършващи в сечища, към обед успяхме да излезем на “чист” път и да се отправим към с. Манастир. Разузнахме обстановката и подстъпите към върха без да се качваме на самия връх, тъй като стана ясно, че той е по-лесно достъпен от юг. Знаехме от профила на трасето, че той има видимост с в.Ботев. Оставаше да проверим какво ще излезе с котата при с.Иванци. Късно вечерта се прибрахме в София. Бях изключително впечатлен от това пътуване, от населението и природата в този край и горите на Източните Родопи.

6. АСАН БАИР

В София продължи текущата работа. Проблема на Топалов беше линията София-Бургас. Апаратурите от ГДР вече бяха вече пристигнали и ги извозваха по обектите. В Бургас персонала беше назначен с началник на станцията инж.Петранов. Там сградата още не беше готова, но в техникума непосредствено до станцията бяха предоставили една стая за нуждите на РР станцията и монтажните работи бяха почти готови, а антената монтирана на площадка върху дървени пилони в двора на училището. Но на Асан баир сграда още не беше започната да се строи. От с.Търнава до станцията трябваше да се прокара път и електропровод. А и те не бяха започнати. Но неспокойния дух на Топалов не можеше да стои спокойно. “Данаилов”- разсъждаваше той гласно, - “уредбите вече пристигнаха. Ако успеем да пуснем временно Бакаджиците (Асан баир) това са 12 междуградски телефонни канала за Бургас. Това означава още тази година ще изкараме парите за тях. Какво мислиш за това ?” – “Не е лошо”- отговорих му.
В отдела от скоро работеше нов колега – инж.Чобанов родом от Ямбол. След известно време от горния разговор Топалов ми каза:
- Уредил съм с военните да вземем от тях една дървена барака. Смятам да я монтираме временно на Бакаджиците. От Костинброд (РПТЦ) ще закараме няколко 4-5 метрови пилона да направим площадка за антените. От Ботев ще свалим немския дизел агрегат за захранване. Ще пратим Чобанов да подготви бараката, а ти ще отидеш да монтираш и пуснеш уредбите. Чобанов е местен човек и ще се оправи по-лесно.
Речено – сторено. Чобанов бе командирован в Ямбол. Топалов бе издействувал щат за станцията – трима техници и един пазач (от Търнава). За РР станцията бе изпратен и един мотоциклет с кош да кара и връща техниците от Ямбол до станцията. За обзавеждане на станцията в пощата на Ямбол бяха преведени необходимите парични средства. Така че нямаше причини работата да не тръгне. Топалов беше предвидил и придвижил всичко. Сандъците с уредбите, фидерите, антените, станоците за тях бяха пристигнали в София и ги изпратихме в Ямбол. Колегата Чобанов направо ги закарал в Търнава и ги оставил на склад в местното ТКЗС-се.
След две седмици Чобанов се завърна и докладва, че работата не върви. Били положени основите на бараката, но майстора напуснал. По сградата изобщо не се не се работи. Пътят започнат и изоставен. Превоз до станцията не може да излезе. Техниците късно отиват на работа и рано се връщат. Парите не са усвоени и т.н. На следващия ден Топалов ми каза:
- Данаилов, Чобанов няма да се справи. Мисля да отидеш ти. Имаш повече опит. И повече авторитет.
- Нямам нищо против, - казах.
Като се приготвиш, - продължи Топалов, - ще се обадиш и аз ще пратя Добри (Добри Стоянов по това време все още беше началник на РР станция Братия) на Ботев да проведете пробите.В Бургас Петранов е готов и чака.
След два дена заминах за Ямбол. Беше понеделник 16 Юни. От влака отидох направо в пощата. Началника беше в отпуск. Заварих заместника му. Представех се и му обясних защо ме изпращат. Че трябва предсрочно да пуснем РР линия София-Бургас. Каза, че утре сутринта ще бъдат тук. Осведомих се за финансовите средства по различните параграфите и с какво разполага РР станцията. Нищо не беше харчено.
На следващия ден в 8,30 ч. се запознах с техниците. За началник на станцията бе назначен техника Георги Станчев. Разпитах ги за работата. Не вървела. Късно отивали на обекта. Понякога в 10-10,30 ч. и се връщали към 16 ч.
- Защо? – учудих се. – Нали имате мотор. На обекта трябва да бъдете най-късно 8 – 8,30 ч. и да се работи до 17 ч. До Търнава са 16 км.
- Да, така е, - отвърна Станчев. – Но мотора го ползуват от пощата сутрин да разнася и събира писмата и колетите и за други нужди. След обед идва рано да ни вземе.
- Така ли?..Не стои ли при вас?
- Не, - беше отговора.
Кипна ми, но за късмет не заварих заместник началника. Беше някъде излязъл. Към 9,30 ч. дойде мотора. Качих се с двама от техниците и в 10 часа бяхме на Бакаджиците. Достъпа до обекта беше тесен черен път до манастира “Свети Спас” на северозапад от нашия обект и по билото се отиваше до нашата бараката. На входната порта на манастира ме посрещна игумена на манастира с думите: “Кога ще ни поправите портата”. Действително една от колоните на портата беше доста повредена. Чобанов като прекарвал панелите на бараката закачил едната страна на портата и я повредил. Казах му:
- Ще пратя колегат,а който е бил преди мене и всичко ще се оправи. Бъди спокоен.
На място заварих следната картина: На северния склон на билото малко преди котата беда започнат монтажа на бараката. Положено бе дъното (пода) на бараката върху забити къси дървени гредички. Издигнати вертикални платна (стените) и започнат покрива на западната стая. Бараката имаше три помещения: източно, средно и западно. Западната стая беше предназначена за кухня и столова, средната за спалня, а източната за апаратна и едно легло за дежурния. В спалнята имаше место за 4 легла. Останалите дървени платна на бараката бяха натрупани безразборно. Дизела от в.Ботев бе докаран на собствената си колесарка. На самата кота зееха само изкопите да основите на бъдещата сграда. До тях стърчеха забити 4 пилона високи по 4 метра. Друго нищо. Имаше разхвърляни греди и дъски за антенната площадка и покривната конструкция на бараката. Пилоните ограждаха площ 4х4 метра. Към 10,30 ч. пристигна пазача ни от с.Търнава. Запознах се и с него. Вече ми беше ясно, какво требва да се прави. Казах на пазача, че утре най-късно в 8,30 трябва да е на работа. После с мотора се върнахме в Ямбол. След обед взех домакина на пощата и Станчев и тръгнахме по магазините. Започнах покупките както следва:
- 5 легла тръбна конструкция;
- 5 дюшеци;
- 10 комплекта чаршафи;
- 10 одеала;
- 2 бюра;
- 2 маси
- 6 стола;
- 4 тенджери и още: Чайник; електрически котлон; тиган; чинии; вилици; лъжици; ножове; черпаци; канчета; чаши за вода; дамаджани завода; кърпи за лице; покривки за маса; кофи; легени; газени лампи; фенер; електрическо фенерче; чукове; клещи; тесли; триони; ножовка; отверки; електрически поялник; пили и други дребни неща необходими за техниката и бита на станцията. Всичко се складираше в пощата и на другия ден требваше да се закара на Бакаджиците. Домакина се изплаши. Искаше да откаже фактурите защото не знаел дали началника му ще разреше тези покупки. Казах му:
- Тук аз съм началник. Парите са на РР станция. И аз зная за какво са и за какво требва да се харчат и не пред твоя началник отговарям как съм ги харчил.
Накрая с мои лични средства закупих: 5 хляба; фасул; олио; сол; ориз; оцет; картофи; чушки; домати; захар; брашно; червен пипер; сирене; чай. Техниците учудено гледаха.
- Защо е това? – попитаха.
- А какво ще ядем през тези дни, - казах. От утре сме на место и там ще работим и спим.
На другата сутрин един от техниците остана в Ямбол да докара с камион на пощата покупките, а ние с останалите двама в 8,30 ч. бяхме на обекта.
След кратка закуска първата ми работа беше да завърша покрива на западната стая. Имах строителен опит не само от в. Ботев, но и от строежа на собствената ни къща в квартал Дианабад през 1951 г. С пазача бяхме на покрива, а техниците ни подаваха платна, дъски, греди и черна мушама. След обед пристигна камиона с покупките. Багажа пренесохме на ръце (от подножието на склона) и го складирахме в покритата вече западна стая. Разстоянието беше не повече от 200 м. После работата продължи. Един от техници направи огнище, запали огън и постави тенджера с боб. До вечерта успяхме да положим таваните на останалите две стаи. Сглобихме леглата. В 20 ч. бяхме готови за вечеря. Чорбата от боба ни се услади не само защото бяхме гладни, но готвача я бе добре сготвил. Бяхме доволни. Чувствуваше се подем в настроението на всички. Нарасна ентусиазма на техниците. Бяха изумени от това което им разказвах как на в. Ботев през март 1956 г. за една седмица успяхме при полярни условия да пуснем станцията. После последва прекрасна тиха нощ, свеж въздух, звездно небе и сладък сън.
Сутринта в 6 ч. бодро, бодри подехме работа. В 7,30 ч. чаят беше готов, а в 8 часа работата продължи. До вечерта целия покрив беше готов. Остана да се монтират вратите и други дребни довършителни работи за другия ден.
На следващия ден двамата техници и пазача останах да довършват работите по бараката, а аз и Станчов заминахме за Ямбол. В 10 ч. бях при зам. началника на пощата. Попитах го има ли военно поделение в града. Оказа се, че има цял артилерийски полк. Помолих го дали може да ме свърже с командира на полка. След телефонен разговор с полка срещата бе уредена. Отидох със заместник началника на пощата в казармата. Командира, полковник, ни прие любезно. Запознахме се. Показах му командировъчната си заповед с подписа на ген. Пейчев. Обясних му накратко задачата си, че трябва да пуснем предсрочно РР ления София-Бургас. Че за това ми трябват два камиона с двойна предавка за да изкарам съоръженията и антените на Бакаджиците, тъй като пътя до обекта не е готов. Полковника каза:
- Проблем няма. Ще Ви дам триосни машини но това може да стане в понеделник, тъй като сега войниците са на бригада по събиране на житната реколта.
- Това напълно ме устройва, - казах. – Благодаря Ви много. Знайте, че и вие ще имате полза от тази линия. Сбогувах се и веднага заминах за Търнава. Там се спазарих с председателя на ТКЗС-то да даде две волски коли да изкараме двете антени и станоците на обекта, както и няколко варела с нафта и масло за дизела.
На бараката работата беше на привършване. Оставаше да се накове черната мушама и да се прогонят вратите и прозорците. След обед реших да почнем подготовката на площадките за антените. Първо реших да почна за посоката с в. Ботев. Затова пред източния вход на бараката в склона набих четири опори от мачтови стълбове така че горните им краища да лежат в една хоризонтална равнина. Задните, на по-високо в склона бяха на 0,4 м. от земята. До вечерта площадката беше готова. Пазача вечерта си отиде в селото със задача утре да докара една антена, един станок и един варел с нафта.
На следващия ден бе по-трудно. Трябваше да се направи площадката върху пилоните. Нямахме стълба. Имахме само чифт кънки за катерене по дървени стълбове, осигурителен пояс, скрипци (блоки) и въже дълго около 10 метра. Изкачих се с кънките на един от пилоните като носех и края на въжето. Направих бримка и я спуснах на земята. Долу завързаха края на пет метрова греда и края й изтеглих до мен подпомогнат от техниците които с дълги летви подигнаха гредата от долу. Завързах я. После слезнах и се качих на съседния пилон. Изтеглих по същия начин другия край на гредата. Укрепих я със скоби и гвоздеи. По същия начин изтеглих и укрепих втора греда успоредна на първата на съседните два пилона. После беше по-лесно. Издърпах дъски и ги поставих напреко на двете греди по които можех да се придвижвам. Изтеглих други две греди и още дъски и бичмета. Укрепих добре конструкцията и направих солидна основа за станока за посока Бургас. След обед завърших обковката на пода на площадката и направих скеле, на което да закача скрипците при издигане на станока и антената. В това отношение имах опита от в. Ботев. Не смеех да поверя работата по площадката и издигане на станока и антената на някой друг поради това, че хората тук нямаха опит и беше опасно и рисковано да работят при създадените условия. За мен това не важеше. За алпийската ми подготовка и практика това не беше нищо.
Вечерта имахме пържено от чушки, домати и яйца. Пресен хляб купувахме от фурната на ТКЗС-то в Търнава. Първоначалното стъписване на техниците беше вече отдавна преминало. Въпреки продължителния работен ден и умората, чувствуваха се с повишено настроение. Разбраха, че не съм началник, а най-обикновен работник с повече опит и знания. Чувствуваха бараката вече като свой дом. Беше уютно и обстановка като в “хижа”. Особено се интересуваха за станцията на в.Ботев и работата там. Още не бяха виждали уредбите и с нетърпение очакваха да докараме сандъците и да ги разопаковаме и да монтираме стойките. Чувствувах вече огромния им интерес и нетърпение час по-скоро да ги пипнат с ръка.
На следващия ден до обед окопахме колесарката с дизела така че той да е в хоризонтално положение. Пуснах го за проба и той заработи нормално. Изтеглихме кабел до апаратната. Монтирахме временно табло. Пуснахме ток в инсталацията на бараката. Към обед докараха станоците на антените, а след обед и двете параболи. Беше събота.
На другия ден, неделя, до обед монтирахме станока за посока Ботев, а след обед и самата парабола. Ориентирах я по посока на в.Ботев с помощта на ръчния си туристически компас. Изтеглихме фидера до апаратната. Оставаше да се докарат самите уредби. Следващия ден беше понеделник. Рано сутринта моторът дойде да ме вземе и в 9 ч.бях в полка. Командира ми предостави обещаните два камиона – триоски с предно и задно предаване и войници да ми помогнат при товарене и разтоварване на сандъците. В 10 ч. бяхме в Търнава. Натоварихме бързо и поехме.Понеже камионите не можеха да минат да през портата на манастира, поехме по северния не много стръмен склон, но обрасъл с рядка, не висока дъбова гора. Камионите можеха да се проврат между дърветата, а там където закачаха някое дърво, то се огъваше без да причини нещо особено.Колите бавно пълзяха по диагонала на наклона и се изкачваха без усилие. Терена бе покрит със суха, ниска, остра, почти изсъхнала трева. По едно време наклона стана по стръмен. Следях от близо движението на първата кола. На това место забелязах задните колела леко да се плъзгат надолу по наклона и да прибоксуват върху тревата. Спрях веднага колата. Опита от Ботев връх ми помогна бързо да се ориентирам какво да правя. Завързах с въже задницата на камиона, а другия край за блоките които завързах за дънера на едно дърво по-високо на склона. Натегнах скрипците да задържа задницата на камиона да не се свлича. Накарах моите хора и войниците откопаят тревата пред горните колела на камиона. После камиона потегли много бавно. Аз следях движението и бавно отпусках скрипците. Подхлъзване вече нямаше. Камиона премина опасния наклон и излезе на билото. Същата операция повторихме и с втрия камион. Разтоварването не отне много време. Благодарих на войниците и те си заминаха.
След обед разопаковахме сандъците. До вечерта сглобих трите стойки, две работни и една резервна. Едната свързах с антената за в.Ботев и пуснах агрегата. Заработи от раз. Обзе ни вълнение и радост. Вече нямахме съмнение в успеха. На следващия ден мотора дойде в 9 ч., а в 10 ч.бях в пощата. Свързах се с Топалов. Остана приятно изненадан, като разбра, че сме готови за проби с в. Ботев. Каза ми, че Добри е заминал в понеделник за Ботев и там чака за пробите. Уточнихме каналите за предаване и приемане и пробите да започнат утре сряда, от 8 ч. по вече традиционна схема: на всеки цял час по 15 минути. Върнах се на Асан баир и настроих предавателя и приемника на уговорените канали, а също и “вайхететата” (разделителните филтри). Вечерта премине при възбудени коментари за предстоящите проби, обяснения по настройката на предавателя и приемника, "вайхето", автоподстройката на приемника, контролните прибори в отделните блокове.
И така в сряда 8 часа агрегата работи, стойката е загрята, предавателя излъчва, приемника очаква. С компаса още веднъж проверявам посоката за в. Ботев. Всичко е в ред. Изпитвам особено неописуемо чувство на вълнение и трепетно очакване както при всички проби до сега, когато за пръв път се включвам на ново трасе и чакам със слушалка на ухо шума в нея да намалее. Чувствувам, че вълнението е обхванало и техниците и пазача. Всички чакат какво ще стане. Чувството ми е подобно на човек който с трепет търси да намери нещо. Било то гъба в гората, билка в полето, камъче в планината или нещо друго. Но сега търсех нещо невидимо – радиосигнал. Но в слушалката продължавах да чувам характерния бял шум. Часът е 8,05. Още нищо. Напрежението расте. Един от техниците върти антената на дясно. Нищо. После на ляво. По едно време сред шума едва доловимо долавям повиквателния сигнал, 800Хц. Викам “стоп” на техника и той спира въртенето на антената. Донастройвам приемника и натискам бутона на моя повиквателен сигнал. Шумът намаля още. Повиквателния сигнал отсреща се засили и вече доминира над шума. Вероятно и отсреща въртят антената. Натискам три пъти бутона за моя повиквателен сигнал, уговорен знак с Добри, че получавам “пегел” от него със шум. Той ми отговаря също с три тирета. Значи ме е "хванал". Почнах да чакам. Шумът ту се усилваше, ту отслабваше. Явно на Ботев въртяха антената за точна настройка. Вече минало 8,15 ч. но ние вече се бяхме “хванали” и продължавахме сеанса. По едно време индикатора на лампа 16 (Л16) в приемника присветна и тока й ( индикатор за силата на ЕМП ) намаля. Звъннах и извиках :” Ало. . .ало. . .”Отсреща се обади Добри. Въпреки високото ниво на шума разбирахме се добре. Уточнихме се ние да бъдем “неподвижни”, а те да въртят антената. След около 20 минути те се настроиха точно. Започнахме ние да въртим антената. На ляво и на дясно шумът се увеличаваше. Тогава наредих на техника да я вдига нагоре. Шума се увеличи. Почна да я навежда надолу. Шума намаля. Извиках:“Още надолу. Шумът намаля още и контролната лампа светна устойчиво. Токът на Л16 спадна до няколко деления. “Още надолу”. Шума се увеличи. “Обратно” – извиках. След малко когато тока стана минимум извиках “стоп”. Но в слушалката все още оставаше макар и слабо ниво на шума. Значи трасето не е “чисто”. Но от профила трасето беше напълно открито. Защо се получаваше този шум? До сега не сме имали грешка при заснемане на трасета и изчисления на просветите. С Добри обсъдихме резултата. При него също тока на Л16 също не беше нула. Решихме да се срещнем в 10 ч. пак. Прегледах отново цялата уредба. Смених фидера. Измерих мощността на предавателя. Всичко бе в ред. Използувах случая да запозная техниците с настройката на станцията и какви проверки може да се направят с вградените прибори в стойката и какви проверки и проби да правят при подобни случаи.
В 10 часа отново се срещнахме с Добри. Повторихме операциите по настройката на антените и стойките, но резултата бе същия. Накрая наредих на техника при антената леко да я завърта във вертикалната равнина нагоре. Мислех си: “Ние сме много ниско по отношение на в. Ботев и главния лист на антената трябва да е на малък ъгъл над хоризонталната равнина”. Сигнала започна да се влошава. Контролната лампа изгасна. Викнах на техника да продължи в същата посока. След малко шумът отново започна да намалява, контролната лампа светна, тока на Л16 стана нула, шумът изчезна. Идеална връзка. Добри се обади: “Какво направи?” Обясних му. После излязох на вън да огледам антената. Реших да проверя. Взех отвес и с него проверих как стои равнината очертана от отвора на параболата. Беше вертикална. Стана ми ясна причината за предишния резултат от пробата. Антената е била наведена надолу и ние сме приемали отразен сигнал от равнинния терен на ямболското поле. За първи път се сблъсквах на практика с това явление за което знаех само от теорията и литературата. Добри се съгласи с моето обяснение и ме свърза с Топалов. Той остана изненадан от чистия канал и веднага попита: “А какво става с Бургас ?”
- Утре ще се опитам да бъда готов. Предайте на Петранов от 10 часа на всеки кръгъл час да ни търси по 15 минути, - отговорих. После уточнихме каналите за Бургас. С Добри уговорихме нов сеанс за в 15 часа. После вкусен обяд, с въжета, скрипци и ръчни усилия успяхме да качим станока за бургаската антена и да го укрепя. После издигнахме и параболата. Издърпах горе един от техниците да ми помага при монтиране на антената и дипола. Свързах ме я с фидера и със стойката за Бургас. След слизане от площадката наредих на пазача да подготви материал да направим стълба. Никакви изненади. Отлична връзка. Обади ми се ген. Пейчев да чуе “добрата връзка” и да ни поздрави за успеха. С Добри се договорихме за нов сеанс в 20 ч. за да разбера дали Петранов е готов за сеанса утре.
На следващия ден, четвъртък, в 8 часа Добри ми съобщи, че Петранов ни очаква. Предадох му, че ние сме готови. В 10 ч. стойката за Бургас беше под напрежение. В 10,05 ч. Долових сигнала на Бургас. До 10,30 ч. донастроихме антените. Връзката стана отлична. Контролната лампа свети, тока на Л16 – нула. В слушалката никакъв шум. Връзката Ботев – Бургас бе осъществена. Петранов бе във възторг не само от отличната връзка, но и от това, че най-после няма да се измъчва с неопределено чакане, а че станцията му ще влезе в експлоатация. Към 11 часа Добри говори дълго с Петранов, с когото бяха стари приятели. В 12 ч. бе включена е РР станция София, а в 12,30 Топалов вече говореше щастлив с Петранов. Идеята му се бе осъществила. Радиорелейната линия София – Бургас вече беше действителност. Оставаше да се включат ВЧ уредбите 941 в пощите и по 12-те междуградски канала щяха да потекат хиляди разговори и телеграми. За нас радиорелейчиците това беше още едно завоевание и право да се гордеем.
И така, за по-малко от две седмици РР линията София – Бургас беше реалност. Оставаше да се подготвят техниците. В следващите няколко дни запознах техниците със схемите на уредбите, с практическа работа по настройките, пегелуването, мерене на мощността на предавателите, как се правят контролни измервания и други дребни неща, свързани с експлоатацията на станцията. Особено им обърнах внимание, да следят състоянието на дизела, поддръжката на акумулаторите му, нивото на маслото и т.н. По отделно всеки един от техниците под мое наблюдение направи самостоятелно най-важните операции по подържане и експлоатация на уредбите и пегелуването сутрин преде РР канала да се подаде на ВЧ уредби. Всеки един по няколко пъти пуска дизела и регулира оборотите му напрежението на генератора. Обърнах внимание на най-честите възможни повреди и причините за тях. Особено наблегнах на възможните причини за поява на прислушания в каналите и поява на шум в тях. Ако нещо не могат да разберат или да се справят, спокойно да се обръщат за съвет от колегите си в София и на в. Ботев. Да не забравят, че и аз съм винаги на тяхно разположение в отдела до като свикнат и разучат всичко. Обясних им как да водят служебния дневник и как да отчитат работните часове, прекъсванията и влошената работа на станцията.
В описаното до сега не споменах за две неща. Първо, че на Асан баир и около него се въдят много змии. Само до като работехме по бараката между платната и дъските натрупани по терена намерихме 5 – 6 усойници и пепелянки. Затова бяхме много внимателни. В последствие и особено след пускане на дизела те изчезнаха поне около бараката и района вероятно поради шума който се създаде. Второто нещо бе малката долчинка близо до нашия обект в дъното на която имаше влага и прясна зеленина. Тя бе пълна с костенурки от най-малки до най-големи. Вероятно влагата, а може би и изворна вода в долинката са причината за тяхното поселение. През 1962 г. когато с инж. Игнатов бяхме на профилактични измервания и контролни измервания в станцията, преди да тръгнем за бургаската рр станция от нея ни се обади техника Динко с молба да му занесем няколко малки костенурки. Отвън до една от стените на сградата имаше струпани празни сандъци. С Игнатов ги разровихме да намерим подходящо сандъче и в един сандък намерихме свита усойница. После събрахме 15-16 костенурки за подарък на бургаските колеги. Били атракция и удобен повод за запознаване с момичетата по плажовете според концепцията на Динко, известен “гларус” според колегите му.
В неделя същата седмица се сбогувах със хората на станцията. Бях с отлични впечатления от тях. Скромни, трудолюбиви, ученолюбиви и добросърдечни. Бях уверен, че ще се справят с работата си макар и съвсем млади за новата техника. В последствие те оправдаха това мое доверие. Същия ден вечерта се прибрах в София с влака от Бургас. В понеделник се явих на работа в отдела и надълго разказах за извършеното на Топалов. Особено му беше интересно случая с приемането на отразен сигнал по трасето Ботев-Асан баир. Към обед в кабинета влезе ген. Пейчев. Поздрави ме и попита как са момчетата от Ямбол. Остана доволен от моята оценка и бързото и предсрочно пускане в експлоатация на рр станция Ямбол.
После? В очакване на нови задачи и преживявания.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 14 и 40
________________________________________
7. ПРОБИТЕ ОТ в.ЧИЛ ТЕПЕ (в.Преспа)

Само десетина дни след завръщането ми от Ямбол Топалов започна подготовката за пробите от в. Преспа. Първата група водена от мен в състав: инж.Данаилов, инж.Семерджиев, Яташкин и шофьор бай Ефтим заминава за в. Преспа. Втората група водена от инж. Добри Стоянов в състав: инж.Стоянов, инж.Игнатов, Петър Цолов от Транс-проект и шофьор Цветан от гаража на Пощата (същия от 1953 г. при пробите от в. Ботев) и представител на МНО заминава за Кърджали село Иванци. Програмата обхваща проби от Преспа с Ботев и Иванци, а след това от в. Ботев с пункт над Хасково. План – графика е уточнен по дати и часове, каналите за предаване и приемане по типичната вече изпитана схема. Времето е великолепно и в началото на Юли рано сутринта двете групи поемаме за Пловдив. Там се разделяме. Добри пое за Иванци, ние за Асеновград и Смолян. При Югови ханчета отбихме в лявото отклонение на шосето и през с.Югово след около час бяхме в с. Манастир. Там шосето свършваше. Малкото планинско селце беше населено само от българи главно бежанци от Беломорска Тракия след първата световна война. Отбихме се в пощата. Началника Мико Атанасов ни посрещна любезно, а като разбра за какво сме пристигнали изпадна във възторг. Веднага се разтича да търси колари и коняри да ни изкарат багажа на Преспа. Доведе и “горския” както наричаха лесничея тук. До като чакахме отидох да разгледам пътя, по който трябваше да минем. Беше черен обикновен коларски път. Отначало вървеше на север, излизаше на сравнително равна тревиста поляна и остро извиваше на юг при параклиса св. Илия. Върнах се. Бях силно ожаднял. Непосредствено край пътя при селото една жена пасеше крава. Попита я къде може да намеря вода за пиене. Тя каза,че може дами донесе, но ако искам може дами донесе “бутаница”. Попитах я какво е това “бутаница” и разбрах така наричат мътеницата тук. “Разбира се” – казах. След малко ми донесе каничка с повече от половин литър “бутаница” много студена и разредена с прясно мляко, а не с вода. Скоро след това дойде една кола и двама коняри с един катър и два коня. Камиона изкара багажа до параклиса. На колата натоварихме уредбата, агрегата, голямата палатка, дюшеците, а на катъра антената и фидера.На двата коня натоварихме тубите с бензина, алпийската палатка, одеалата и личния багаж. Керванът потегли воден от горския. Пътят (пътеката) продължаваше на юг с не голям наклон до подножието на върха. Заобиколихме го до като излезем на южната му страна. От тази страна върхът бе лесно достъпен. Колата излезе почти до върха. Той представляваше продълговата поляна обкръжена от иглолистна гора. На самата кота, почти не надвишаваща околния терен, стърчеше триангулачната пирамида. Северният и западният склон се оказаха много стръмни и обрасли с гъсти гори. На около 150 - 170 метра от котата в западния склон имаше останки от стар римски пат и изворче над него. До него ме заведе горския Тодор Василев Тодоров, от където си наточих бистра и студена планинска вода. От там и през следващите дни се снабдявахме с вода. Пътя около него и на още няколко места беше разкопан от иманяри. Това изворче щеше да бъде водоизточника за евентуалната бъдеща рр станция. До вечерта устроихме бивака и се приготвихме за пробите на следващия ден. В голямата палатка освен уредбата бяха дюшеците на Яташкин и бай Евтим, а аз и Семерджев се настанихме в алпийската палатка. Антената закрепихме на дървената пирамида. Агрегата поставихме на около на около 30 метра зад голямата палатка. Изпробвахме станцията. Всичко бе в ред и към 21 ч. бяхме легнали. Бях дълбоко заспал, когато се събудих от оглушителни гръмотевични трясъци и светкавици. Запалих фенерчето. Семерджиев беше буден. По палатката плющеше пороен дъжд придружен почти от непрекъснати светкавици и гръмотевици. Платът на палатката отвътре беше овлажнен както от гъста влажна мъгла. Семерджиев посегна с пръст да подигне плата над себе си, но веднага го спрях. “Недей”!-извиках.-“Веднага ще протече като чешма,” и му дръпнах ръката. Дъжда продължа да плющи по палатката. От трескавиците не можеше да се спи. Мислех си със страх дали и утре дъждът ще продължи. Не зная колко продължи бурята, но постепенно да намалява и по някое време съм заспал. Събудих се при безоблачно синьо кристално чисто небе и ослепителни слънчеви лъчи, свеж планински въздух ухаещ на борова смола искрящи водни капчици по тревата и цветята по поляната и по игличките на боровете.
В 9 ч. бяхме готови за пробите. Агрегата пуснат, уредбата загрята, антената насочена към в. Ботев. Както очаквах проблеми нямаше. В 9,15 ч. вече говорехме по идеално чист канал. От в. Ботев ни свързаха с Топалов. Беше приятно изненадан, но не и неочаквано. Поздрави ни с бързата и успешно установяване на Преспа. Заинтересува се за: път, електропровод, водоизточник, трудността за достъпа. Обясних му подробно обясних му подробно обстановката. Остана много доволен. Особено го зарадва наличието на изворчето. Съобщи ми, че Добри вече е готов край Иванци. С това разговора с Топалов приключи. С Ботев се разбрахме за още четири сеанса за 12; 15; 18 и 20 часа.
Към 11,30 ч. от селото ни дойде цяла делегация на госта: кмета, началника на пощата, бирника, коларя и двамата коняри, общо 7 души. Бяха дошли да ни видят, но не само за това. Носеха един голям бут месо, една дамаджана “гроздова” течност и едно шише със “сливова” вода. Бяха весели и общителни хора и много радостни, че сме спрели до тяхното село за евентуална рр станция. Искаха за видят безжичния телефон. В сеанса от 12 ч. помолих колегите от Ботев връх да се свържат с няколко телефона в София за да могат някои от гостите да поговорят със свои близки. Мисля че кмета говори със сина си, а началника на пощата със свои началници в Министерството. Бяха изненадани от високото качество на връзката и въодушевени от изграждане на рр станцията на този връх. Казах им, че ако в Министерството решат да изградят станцията, “тук не ми мърдат две години”. Тук беше толкова красиво и “по-човешко отколкото голата пустош около Ботев връх! Бай Ефтим и Яташкин бяха разсекли бута, нарязали големи мръвки, запалили огън и въртяха шишове. Към 13,30 ч. мръвките вече бяха опечени и с пожелание за много здраве, успехи и бъдещото на в. Преспа полети с течностите от шишето и дамаджаната. След обед в сеанса от 15 ч. проведохме още няколко разговора със София, както от страна на гостите, така и с наши близки и колеги от отдела. След този сеанс гостите си заминаха. При сеансите в 18 и 20 ч. нямаше абсолютно никакви промени в нивото и качеството на връзката.
На следващия ден сутринта ориентирах антената по посока на Иванци. В 9 ч. загрели апаратурата и с познатото тръпнещо очакване при всека проба на ново трасе седях пред станцията със слушалка в ръка. Още в първите 5 минути се чухме. После се донастроихме и в 9,15 ч. имахме идеално чиста връзка. До 17 ч. проведохме общо 5 сеанса, всичките показваха идеално чисто трасе. С Иванци имахме пряка радиовидимост. С Добри се разбрах да прекратим пробите и утре да се срещнем в Пловдив. Трябваше да направим една проба между в. Ботев и пункта над Хасково за евентуална рр станция за Хасково. Яташки и бай Ефтим влезнаха до селото да предупредят коларя и конярите утре рано сутринта да свалим багажа, а ние със Семерджиев свалихме антената, навихме фидера, скатахме силовия кабел и приготвихме багажа за товарене освен палатките с постелките.
На следващия ден рано сутринта още до като скатавахме палатките дойде колата, конярите и горския. Натоварихме се и по същия път се върнахме. При параклиса прехвърлихме багажа на камиона, разплатихме се с хората, които ни обслужиха с транспорта до върха и поехме по познатия път. В селото ни посрещна кмета и началника на пощата. Благодарихме им за оказаното съдействие, сбогувахме се сърдечно и поехме за Пловдив. При Югови ханчета спряхме малко за почивка и да пийнем студена вода, когато най-неочаквано от шосето за Смолян изскочи камиона с групата на Добри. Страхотна изненада и радост. Не зная при многобройните изследвания и проби както преди, така и след това такова съвпадение да е имало. Но нас с Добри това се случваше за втори път. Първия път беше на Маринка през август 1953 г. (виж гл. 1). И до днес се питам: Тези случаи с нас “случайно” ли бяха?
Към обяд бяхме в Пловдив и се отбихме в станцията на Сахат тепе с началник инж. Г. Маринов. После обядвахме в ресторанта под станцията и заминахме за Хасково. На мястото бяха дошли представители от Хасково начело с началника на пощата. Пробите от котата определена за рр станцията бяха без проблеми. Минахме само с един по продължителен сеанс, при който се свързахме с Топалов. Пробата се проведе от групата на Добри. Вечерта двете групи се прибрахме в София.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 14 и 42
________________________________________
8. ПЪТЯ ЗА в. БОТЕВ

През 1958 г. беше запланувано да започне строежа на новата, самостоятелна, сграда на рр станция на в. Ботев. Проекта беше направен от споменатия арх. Драган Иванов. В него бе предвидено да се прокара път за строителството, като се използува стария път от Паниците до Заногата. Както се видя от предишната глава в района на Паниците се бе настанило военно поделение. Войниците работеха продължението на този път до Пирова ливада, Юрушка ливада и х.Тъжа. Целта им беше да изкарват там оръдия и да правят учебни стрелби по мишени разположени по Кадемлията. Някъде в края на юни един ден Топалов ми каза:
- Тези дни двама офицери от Главно Управление на Строителни Войски (ГУСВ) и инж. Василев от Капитално Строителство заминават за в. Ботев във връзка с новото строителство. Готви се да заминеш с тях. Най-добре познаваш района и нещата там, както и нашите нужди. Виж нещата да не се бавят и протакат.
След два дни, беше понеделник, с една джипка на ГУСВ в състав: полковник Стоянов, полковник Касиянов, инж. Василев и аз бяхме на път за Калофер. След кратко спиране в Калофер се отправихме за Паниците. Потърсихме среща с командира на поделението. Скоро го намерихме. Беше възрастен полковник с посивяла коса, среден на ръст със стройна и внушителна осанка и приятно, открито лице. Презимето му беше Пиронков. След взаимното представяне п-к Стоянов му обясни задачата ни: На върха започва строителство на голяма сграда за нуждите на М-во на Пощите и се нуждаем час по-скоро да ползуваме техния път. До къде е готов пътя и може ли да окаже помощ с работна ръка да прокарат пътя от Параджика до Маринка. Полковник изслуша спокойно всичко това и каза:
- Няма проблем да си сътрудничим. Войниците са на бригада, но другия понеделник ще са тук. Мога да изпратя 2000 души, да им дам по два метра на ден и за 2-3 дена ще свършат работа. Обаче имам друг проблем. На втория завой попаднахме на скали. Направихме доста проход но свършихме взрива. Остана още един участък, най-големия. Издълбали сме гърне но нямаме взрив. Иначе нагоре пътя е прокопан до Юрушка грамада. Но не може да се излезе с колите и да изкараме оръдията. Не ни отпускат повече взрив. А трябва да проведем учебни стрелби.
- Колко взрив ви трябва?- попита п-к Стоянов.- П-к Пиронков точни количеството.
- Добре, - каза Стоянов.- Вие ще се съгласите да платите,-обърна се той към инж.Василев и мене.
- Няма проблем, -отвърна Василев. -Стига Радиоуправлението да няма нищо против, - и се обърна към мене.
- Знаеш колко бързаме, -казах. – Имам указание да се прави всичко възможно за ускоряване на строителството.
Тогава п-к Стоянов се обърна към п-к Пиронков:
- Ние ще ви дадем взрив, а вие ще ни прокопаете патя до Маринка. Имате ли телефонна междуградска връзка? Можели да се свържем с Русе?
Оказа се че може. П-к Стоянов след размяна на неколко думи с п-к Касиянов, вероятно за адрес се свърза с някакви техни складове в Русе, предаде устно какви количества взрив да се отпуснат и предадат на военните представители които утре ще пристигнат при тях. После се обърна към п-к Пиронков.
- Пратете утре в Русе два камиона в нашето поделение и веднага ще ви дадат нужния ви взрив и други ден ще го имате тук.
Останах изненадан, но не и учуден от деловитостта, бързината и липса на всякаква бюрокрация от тези военни началници, защото не за първи път имах срещи и работа с военните. Останах възхитен и от инж.Василев. Оказа се на ниво по практичност с военните. Сбогувахме се п-к Пиронков взаимно доволни и се отправихме за върха. Времето беше ясно, слънчево и тихо. Само за екскурзия. През Селски бук излязохме на Шипченска Мандра и поехме по катърджийската пътека. Трябва да отбележа, че Касиянов имаше стара контузия с единия си крак и чувствуваше болки поради натоварването от продължителното ходене. Разбрах, че е бивш военен летец и при катастрофа е счупил крака си. След оздравяването си напуснал армията, завършил строително инженерство и започнал работа в ГУСВ. Че е изключително делови човек разбрах още при разговорите с п-к Пиронков. А че е способен инженер разбрах когато тръгнахме от Маринка за върха. В този участъка до върха пътя трябваше да се направи от трудоваците. План нямаше. Щом обхвана с поглед склона до Малкия Юмрук казана п-к Стоянов: “От тук ще започне пътя. После ще излезе ей там,” и започна с поглед да трасира пътя как ще вървят серпентините и т.н. Това го правеше на око без теодолит и други инструменти. Така очерта пътя до наблюдателница. Този който и сега съществува. На Василев каза, че още тази седмица ще прати хора да почнат работа. И наистина още същата седмица пристигнаха и почнаха работа по пъдя. На върха преспахме, а на другия ден през х.Рай слязохме на Паниците където ни чакаше джипката. Камионите с взрива от Русе пристигнаха на следващия ден. Скалата бе взривена, камъните разчистени и първите коли в края на седмицата излязоха на Пирова ливада. Полковник Пиронков изпълни обещанието си и в началото на следващата седмица започнаха пътя от Параджика до Маринка и до края на седмицата го завършиха. Трудоваците също бързо завършиха своя участък и в средата на юли първите камиони с материали излязоха на върха. Започна строителството на новата сграда.

9. ПРОБИТЕ ЧЕРНИ ВРЪХ - БЛАГОЕВГРАД

През 1958 г. по нареждане на Топалов направих проучване за РР линия София-Благоевград. Предстоеше изграждане на Средновълнов предавател за излъчване на програмата на Радио София за Югозападната част на България. За него в Радиоуправлението се предвиждаше програмата да се подава по релеен радиофоничен канал като по-качествен. По разпределение на ОИРТ за ТВ каналите на България се предвиждаше на Черни връх да се построи ТВ предавател. Затова реших че там трябва да бъде и РР станцията за Благоевград. Направих съответното проучване по топографските карти и намерих подходящо место не далеч на северозапад от града, там където днес е средновълновия предавател. От Черни връх до тази точка профила показваше добра видимост. В средата на м. Август се подготвихме за проби. На Черни връх трябваше аз да водя групата, а за Благоевград инж. Игнат Игнатов (Вуйчото). За изкарване на апаратурата и антената на Черни връх се договорих с ТКЗС-ето в с .Бистрица да дадат волска кола. Тя можеше да излезе до местността около “Лъвчето”, не голяма скаличка в равнинната част на север от Черни връх. До там имаше черен път още от строителството на наблюдателницата. От там можеше лесно да се излезе по тревистия северен склон на върха.Още повече, че агрегат нямаше да изкарвам, тъй като на Черни връх вече имаше прокаран силов кабел и имаше ток.
Трябва да отбележа две неприятности които имах при тези проби. Първата бе при изкарване на апаратурата. От Лъвчето нагоре воловете без път вървяха много трудно, въпреки че товара беше много лек, сама уредбата и антената, а те много силни. Цяло лято бяха на свободна паша по-платото на Витоша и не бяха работили. Направо ги мързеше. На по стръмната част към върха направо отказаха да вървят. Наложи се накрая да разглобим уредбата и последните стотина - сто и петдесет метра да я пренесем по блокове на ръце. Накрая параболата я изнесох на гръб. Воловете коларя ги разпусна да пасат на свобода и остави колата за връщане на багажа. А третия ден когато трябваше да се връщаме, те (воловете) бяха се изхитрили да изчезнат загубихме близо половин ден докато ги намерим и почни на сила да ги впрегнем и да изкарат празната кола на върха. Втората неприятност бе авария в уредбата. След като я сглобихме я включих за проба, след малко нещо запуши в нея. Започнах проверка и в захранващия блок открих пробил трансформатор който пушеше. Обадих се по телефона на наблюдателите в софийската РР станция какво е станало. Оказа се, че имат резервен трансформатор същия тип и ще го изпратят по човек до х.Алеко. Казах че веднага тръгвам да го срещна и няма да чакам на х.Алеко, а ще продължа надолу до като го срещна. Знаех, че който и да е няма бързо да излезе до хижата. Требваше до вечерта да отстраня повредата защото на другия ден в 9 ч. имах сеанс с Вуйчото. Надолу почти тичах. Към 16 ч. бях на х.Алеко и срещнах ветерана алпинист и един от основателите на БАК (Български Алпийски Клуб) и ПСС Александър Белковски (Белката).Беше тръгнал за Мальовица пеша през с. Ярлово и Лакатишка Рила. Побъбрихме няколко минути и като разбра за къде така съм се разбързал без багаж и раница каза: “Хайде тичай надолу да си свършиш работата”. Почти на бегом надолу по пътеката наближих с. Драгалевци. Малко под “Воденицата” в изхода от селото срещнах инж.Чолаков който ми носеше резервния трансформатор. Остана изненадан че толкова бързо съм слязъл. Благодарих му и поех обратно. Малко преди 19 ч. бях на върха. Без да се бавя поставих новия трансформатора и в 20 ч. станцията бе готова за работа. Антената беше укрепена на терасата но наблюдателницата от придружаващите ме двама техници от софийската РР станция.
На следващия ден още при първия сеанс се “хванахме”. Настроихме антените и установихме чиста връзка. Разговаряхме близо половин час. Наблюдателите Гошо Черновръшки и съпругата му “Гането” стари мои приятели, при които често гостувах, също се запознаха с “безжичния телефон” за който знаеха от моето пребиваване на в. Ботев и бяхме разговаряли, но не бяха го виждали. С Игнатов се уговорихме за още за 4 сеанси до вечерта. При сеанса в 12 ч. при Игнатов беше пристигнал началника но пощата в Благоевград. Запознахме се по телефона. Остана въодушевен от добрата връзка и от това че може би ще има в близко бъдеще още 12 телефонни канали със София от които пощата имаше крайно много нужда. Докладвах на Топалов за добрите резултати от пробите и той естествено остана доволен. Очакваше ги. Рутината и опита ни до сега показваха, че нямаме грешка при проектиране на трасетата и резултатите от пробите винаги излизаха такива каквито ги предвиждахме. Провали на сеанси имаше само по технически причини. На следващия ден и двете групи се прибраха в София.
Трябва да отбележа неколко неща. Защо на Черни връх не изградихме РР и ТВ станция. Нашия мотив бе, че на Черни връх требва да изградим РР станция, за да подадем качествено програмата на Радио София по радиофоничен РР канал на бъдещия средно-вълнов предавател който предстоеше да се строи. “Жичкарите” обаче, от ТТ управление, казаха че те също ще предадат програмата качествено като прокарат “медна верига” по съществуващата ТТ линия. И понеже Министерството имаше финансови затруднения финансирането на този проект отпадна.Същата година през декември когато вече бях в сектор “Телевизия” към отдела на Велев се заговорихме за ТВ предавателя на Черни връх предвиден в плана на ОИРТ. Обърнах му внимание, че Черни връх е много посещаван туристически обект и нашето настаняване там може да ограничи или затрудни достъпа до него. Трябва да помислим и за това. Той се съгласи с мене. Не беше чужд на туристическото движение, особено след посещението на в. Ботев. Каза, че за туристите ще бъде по-добре, “Защото в бъдещата наша сграда целия долен етаж ще предоставим на туристите. Един голям салон и стаи за ПСС и БТС. Ние ще бъдем на горните етажи с отделен вход. Стига да ни отпуснат средства”.
За съжаление тази идея не се реализира поради финансови причини и настъпилите административни промени в службите. Нашето Министерство се сля с това на Транспорта. Велев стана директор на ДП Радио и Телевизия със седалище в Кулата. В управлението на Министерството и отдела бяха нови хора без инициативи и идеи с изключение на Топалов. А междувременно на Черни връх се настаниха военните. Те ни изпревариха, използвайки правилото “кой превари той товари”. Поради съображения за електромагнитна съвместимост двата обекта можеха да си пречат. По-късно с Добри, когато работехме при Топалов, за облъчване на Благоевград с ТВ програма и за РР станция се насочихме към връх Виден в Коньовската планина близо на юг до шосето за Кюстендил.


________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 14 и 44
________________________________________



Г Л А В А Ш Е С Т А

1959 - 1960 ГОДИНА


1. ОТНОВО НА ВЪРХА

Краят на септември 1959 г. От 1.Х.1958 г. работех в сектор Телевизия към отдел Радиоразпръскване и Телевизия към Радио-упралението при Министерството на Съобщенията. За отговорник на сектора бе назначен моя състудент инж.Огнян Калоянов назначен на 1.ІХ.1958 г,. като пръв началник но този новосъздаден сектор за решаване на проблемите на телевизията в България. (Виж част ВТОРА ЧАСТ: Внедряване на Телевизията и УКВ-ЧМ Радиораз-пръскване в България). Работехме по изпълнение на Министерско Постановление: До края на 1959 г. в София да се изгради държавна телевизия. Третият човек, който работеше с нас по тази задача беше инж.Ангел Ников от отдел Технически, преди това бил в отдел Радиоразпръскване. Това беше нова пионерска работа, не само за мене, но и за колегите ми и изобщо за България. Бях технически и психически настроен след построяване на Телевизията, както и колегите ми, да работя в нея.
Една сутрин, мисля че беше 1-ви ли 2-ри ген. Пейчев ме извика в кабинета си. Обърна се към мене с думите:
- Данаилов, готви се. Утре заминаваме за в. Ботев с Зам. Министъра Аянов. Там работите не вървят добре. Отиваме на място да проучим нещата.
На другия ден с една джипка заминахме. Спряхме на почивка малко преди Долна Малина, където Аянов и Пейчев посетиха секретен обект на Радиоуправлението. После се отбихме за малко и на РР станция Братия, а след обед към 16 ч. бяхме на в. Ботев. Посрещнаха ни началникът на станцията инж.В .Василев и вторият инженер Димитър Чолаков, родом от с. Кърнаре. Същия ден Аянов и Пейчев проведоха събрание с колектива на станцията. Аз не присъствувах на събранието. Какво е говорено и разисквано не зная. Разбрах от техниците, че между Чолаков и Василев имало спорове. Единия, Василев бил цигулар, а другия, Чолаков ловджия и “поет”. Двамата постоянно се карали помежду си и не се разбирали. Не разбирали от “техниката”.Ташков ми каза, че бил забранил на Василев да влиза в апаратната зала, когато е дежурен, “Защото, като влезе започва да хваща блоковете по стойките и започва да ги разклаща сякаш не са добре закрепени”.
Вечерта бай Тодор бе сварил стар боб за вечеря без запръжка и без никакви прибавки, сама с една глава лук и сол. Попитах го защо не го е запържил. Той каза че в склада няма нищо. Нито олио, нито масло, а само малко брашно.
Сутринта имаше само чай и препечени филийки хляб без нищо друго. Разгледахме подробно всичко, включително и състоянието на новостроящата се сграда. Не беше завършена и имаше само няколко трудоваци които се мотаеха без да вършат нищо. Към 11 часа времето се влоши. Задуха вятър, започнаха да прехвърчат снежинки и падна мъгла. Аянов се паникьоса и реши веднага да си тръгваме. Даже до джипката отиде бегом. Ген. Пейчев бе спокоен. Забави се до като се сбогува с хората и после спокойно зае мястото си до Аянов на задната седалка, аз заех мястото си до шофьора. Обърнах се към Аянов за да го успокоя:
- Тук е така, но няма нищо страшно.Това е облак който минава през върха. Щом слезем на Маринка облака ще остане над нас, - и наистина при Маринка не само че облака остана над нас, но имаше и слънце.
Надолу всички мълчахме. През Калофер минахме транзит. Мълчанието продължи до Карлово. След Карлово Аянов се обади:
- Пейчев, аз мисля че трябва да махнем двамата. Подразбираше се за двамата инженери.
- И аз мисля така, - каза Пейчев. – После добави:
Мисля да командироваме Данаилов за няколко месеца докато намерим нов началник. Той познава добре обстановката, както и техниката и хората тук.
- Съгласен съм, - отвърна Аянов.
Данаилов, какво ще кажеш? Съгласен ли си, попита Пейчев. – Става въпрос за един – два месеца. Обекта е пред провал. Който и да дойде друг няма да се оправи. Горе вече започва зима, а обекта не подготвен за нея. Колектива е разделен.
Перспективата да бъда 1 – 2 месеца горе бе повече от привлекателна. Практически по телевизията нямаше много работа. Скоро предстоеше официалното пускане на ТВ станцията. Затова без колебание казах:
- Съгласен съм.
След два дни ген. Пейчев ме повика в кабинета си.Този път разговора протече така:
- Данаилов, аз мисля така. Вместо да те командироваме да ти издадем заповед за началник на станцията докато ти намерим заместник. Друго е хората да знаят че си началник, а не командирован. Ще тежиш повече пред тях и особено пред администрацията в Пловдив (обектите административно вече се водеха към окръжните ПТТ станции). Авторитета ще ти бъде по-голям. Пък и нашето мнение е такова. Какво ще кажеш?
Замислих се. Като видях в какво състояние е положението на върха, знаех че до един – два месеца няма да може да се оправи и много мои илюзии за работа в телевизията ще отлетят. Имах и лични причини да не се отделям за дълго от София. Бях завързал вече нови връзки. Бях възстановил работата си в ПСС и алпийските среди. Като инструктор по алпинизъм бях провел вече един клубен курс за начинаещи алпинисти и имах някои нови планове. Майка ми също не беше съгласна да отивам пак на върха. Пейчев забеляза колебанието ми и каза:
- Ако не си съгласен, няма да настояваме. Знам трудностите, които предстоят и че ти можеш да се справиш както преди. Нали идеята за този обект беше твоя.
При така поставен въпроса и окаяното положение в което се намираше обекта, мисълта за хората и приятелите ми горе и боба на бай Тодор, сърцето ми не можеше да откаже. А приятелите ми от Калофер, Видима, Ново село, Острец, Габрово, как ще се радват? Как да кажа Не?
- Да! Съгласен съм, - казах. С Пейчев си стиснахме ръце и аз излязох с нови мисли, с ново вълнение и нови тръпки пред предстоящите трудности. Усетих нещо подобно преди да започна изкачване на нов алпийски тур.
И така, след два дни със заповед на Зам. Министъра за началник на РР станция от 10.Х.1959 г. заминах за в. Ботев.

2. ОБСТАНОВКАТА НА ВЪРХА
На върха имахме вече два обекта. Новострояща се сграда и действуващата станция. Новата сграда за РР и ТВ станция на в.Ботев бе пак по проект на арх. Драгана Иванов. Това бе втория, съществен етап в изграждане на станцията. Строителството се извършваше пак от поделение на Трудови Войски (ТВ) от Плевен с командир капитан Цолов и технически ръководители инж. Алексиев и техника Румен. Сградата заварих незавършена. Стените измазани но още съвсем мокри (неизсъхнали). Машинното без фундамент за 125 КVА дизел агрегата, трафопостта не монтиран, другите приземни помещения незавършени. Няма подадено електрозахранване.
Положението в РР станцията което заварих бе следното. От старите ми техници беше само Ташков вече оженен за племенницата на Благо Венета и Светослав (Свечо). Нови техници бяха Симеон Груев (Монката), Райчо, Петка Матев (Петуха) от с.Острец, домакина Димитър Аджаров от Карлово, бай Тодор от Калофер и бай Йонко от с.Видима охрана и нов щатен готвач Наньо от Калофер. На изток от наблюдателницата бе построена дървена барака за РР станция на МНО с трима души персонал: старшина Минчо Минчев и войниците Кръстьо от Карлово и Иван “Бровкин”, с когото Монката се бе бил и заменен с друг- Васил, не помня от къде, но доста нервен и сприхав. Заварих и група колеги от НИИС които правеха измервания на ЕМП за бъдещите УКВ-ЧМ и ТВ предаватели с ръководител инж. Карагеоргиев и инж. Молов, инж. Ирка и техниците Алексиеви Деспотов.
Заварих станцията без никакви запаси от храна, неусвоени средства за обзавеждане на новата сграда, като легла, одеала, дюшеци, бельо, столове, бюра, и друг инвентар и кухненска посуда. Съоръженията в апаратната не бяха подържани добре. Някои с повреди или влошени параметри. Не е правена изобщо никаква профилактика. Лоша хигиена в цялата сграда и влошени битови условия. Това може да се види, макар и не в цялата му пълнота от дневника, който съм водил ще от първия ден на пристигането ми до 17.ІV.1960 г. На върха вече беше зима. Снегът започваше още от Пирова ливада и при излизането с джипката (Станцията вече разполагаше със собствена джипка и шофьор бай Стоян от Калофер) на няколко пъти затъвахме в преспи и трябваше да разравяме от снега и да я бутаме до като излезе.. В началото на Параджика трябваше да изоставим джипката и да я върнем, а ние да си вземем багажа на гръб и да продължим пътя си пеша по билото на Параджика, Ушите т.н. Василев, Райчо и един гостенин, техник от Варна и приятел на Монката бяха с половинки обувки, със сака и шлифери. На заслона Маринка спряхме а закусим. Джипката се върна поради преспите и навеяния сняг по пътя. До върха излязохме пеша. Бях с обикновената си алпийска екипировка, а носех и ските си, така че нямах никакви проблеми. Но инж.Василев и гостенина доста пострадаха, за щастие без сериозни последствия поради не много студеното време.
Последваха много тежки сурови, но и хубави дни. За тях вместо да разказвам най добра представа може да се получи от сбитите съобщения за извършеното от дневника ми който преписвам дословно.

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 15 и 10
________________________________________
3. ДНЕВНИКА 1959 г.

10.Х.Събота. Сутринта тръгнахме в 8,20 ч. от Калофер при лошо време. Ръмеше ситен дъжд и имаше ниски валежни облаци. В джипката пътувахме освен аз, още инж.Василев, Райчо и един техник от Варна колега и приятел на Монката.Въпреки мрачното време пир изкачването от шосето над Муньов камък се откри прекрасна гледка. В долината имаше бели облачета които сред оцветените есенни гори и полета създаваха великолепен контраст.
На Пирова ливада навлязохме в значителен сняг – 10 –15 см. Гъста мъгла обви всичко и бай Стоян (шофьора) едва не се загуби с колата. С набиране на височината снегът ставаше по-дебел. Към Юрушка грамада колата затъна в преспа. Требваше да разриваме снега с моите ски и да положим доста усилия до като я измъкнем. След стотина метра отново затънахме. Преспите следваха през 5-6 метра като някои достигаха до 120 см. височина. Бяха навеища. Явно беше, че не може да продължим. Част от багажа взехме на гръб, а колата върнахме обратно. Поехме по билото на Параджика на път за върха.Инж.Василев (бившия вече началник) и колегата от Варна бяха по костюми със шлифери и с половинки обувки. Така газеха до върха. На заслона Маринка направихме кратка почивка и закуска. Към 12,30 ч. бяхме на върха.След обед разгледах основно обстановката. Новата сграда едва ли щеше да бъде завършена по- рано от 1-2 месеца, а много от работите изобщо няма да бъдат завършени тази дима. При това няма достатъчно хора, материали и майстори специалисти. Нашите хора и наблюдателите също са зле. Няма никакви продукти, екипировка за зимата, горивото още не всичкото е изкарано, материалната част е разхвърляна поради липса на складови помещения, в коридорите може да се минава само еднопосочно. За всички хора няма место за спане. Не може да се почива редовно, нито да се почива както трябва.
След обед с домакина набелязвам какво да се закупи за стола. Разглеждаме общо положението на техниците. Явно е,че няма да може да се преместим изцяло в новото сграда. До вечерта все вали по-малко и е мъгла. Привечер пристигат турист и туристка губили се цял ден от х.Тъжа до върха. Бай Йонко ги настани да спят в кухнята.
11.Х.Неделя. Времето е като вчера. Едва след обед проблесна малко слънце. Преди обед отново оглеждах новата сграда.Няма кокс да се палят мангалите за да се суши по-бързо мазилката. Трафопостът не е готов и не може да се включат електрическите печки. Само на някои линии на втория етаж е подадено временно напрежение за се пробват 20-те електрически радиатори които са доставени за отопление на сградата. За съжаление всичките пускат вода и не помагат за изсушаването, а развалят паркета. Има спукани глидери (ребра) поради замръзване на водата в тях. Организирам малка бригада: аз, Монката и войниците на м-р Кабаков. Размотаваме две парчета гумен кабел за да свържем тяхната барака и новата сграда с електрозахранването на старата сграда. С Румен се опитваме да почистим склада в приземния етаж за да ни се предаде за ползване. Бай Йонко, Петко и Райчо почистват местото под стълбището в новата сграда и пренасят там дамаджаните със сярната киселина. По-късно Петка прави нова телевизионна антена за новата сграда за да може да монтира телевизора в дневната, където довечера трудоваците ще имат събрание и после да погледат малко телевизия да се повеселят.
След обед с бай Йонко и Монката пренесохме два от новите електрически водни радиатори в нашите стаи понеже нашите електрически печки поставихме в дневната. Бяха много тежки и доста си поизпотихме.
Трудоваците са без храна. Войниците също. Не може да излизат никакви коли .Две коли (военни камиона) има на върха но не може да слязат.Майор Кабаков обеща да иска танкове или влекачи да разбият пътя. Дадох му 5 кг. брашно да си направят мекици. Към 16 ч. ме извикаха да им покажа как да си направят таблото и да го свържат с кабела. Понеже нямаха техническа подготовка, сам зачистих кабелните жила и запоих кабелните обувки. Утре ще им направя таблото. Вечерта гледаме телевизията от Букурещ.
12.Х. Понеделник. Времето е мъгливо и студено. Температурата е под нулата. В 7 ч. се обади бай Стоян от Калофер. Уговорихме са да тръгне и докара 30 хляба до Юрушка грамада. Домакина замина да купува продукти.С него си замина и Василев.Бай Йонко и Монката заминаха да донесат хляба. В апаратната стана повреда в един от приемниците. От проверката се оказа, че профилактика не е правена редовно и в резултата се е получила повредата. Към 11 ч. отидох на Малкия Юмрук да посрещна Монката с хляба.
След обед отново обхождам новата сграда. Работите не вървят. Хората не работят. Обадих се за това на ген.Пейчев. С Топалов се уговорих една от длъжностите “охрана” да се трансформира в “общ работник”. Въпроса веднага се уреди. Вечерта пристигнаха закъсали туристи познати на Христо. Той ги прибра да спят при него.
13.Х. Вторник. Времето е още по-лошо. Седем градуса под нулата, силен вятър и скреж. Скъсан са въжетата на мачтата на антената за измерване на колегите от НИИС и тя е паднала. Деспотов едва я демонтира, оправи и с помощта на Монката отново я издигнаха на мачтата. Целия ден се заминавам с поправката на приемника. В залата е безпорядък. Повредени са част от инструментите, разхвърляни лампи и други материали, нечисто. На изправителя за батериите са изгорели клетките. Навън не може да се прави нищо. Набелязвам нередните неща. Охраната против пожар е лоша. Също и охраната на труда. Хигиената е лоша. Със седмици не е метено. Спалните миришат на кафене от много пушене.
14.Х. Сряда. Времето е мъгливо но сравнително тихо. Започвам деня с оглед на новата сграда. Въпреки че Румен ми беше обещал помещенията за складовете да са готови, те още не са завършени. Изостават всички работи. Преди обед правя производствено съвещание. Изнасям пред колектива нередностите и мерките, които смятам да взема. Набелязвам мерките за бързо подобряване на битовите, хигиенните и техническите условия. Набелязвам отговорници за отделните видове съоръжения и дейности. Бай Йонко отговаря за противопожарните средства, домакина за хигиената, а техниците за съоръженията. До обед Монката и Райчо почистват спалните си. Забранявам пушенето в сградата.
След обед времето се подобрява. Направих няколко снимки. Бай Йонко приведе в ред противопожарните средства. По-късно аз и Христо (наблюдателя) започваме да правим канализацията на старата сграда. След малко към нас се присъединиха синът на бай Йонко и Монката. До 18 ч. привършихме и засипахме канала. После разкопахме снега и извадихме кокс. Разпалихме един мангал и го внесохме да подсушим новото акумулаторно което ще използваме за склад. Пръстите ни с Монката измръзнаха докато събирахме кокса. Събрахме кокс за още два мангала. Вечерта се обади Зам. Министъра Аянов. Информирах го подробно за състоянието на обекта. Взе си бележки за всичко. Пожела на всички много здраве и посъветва как да прекарваме свободното си време.
С Румен и Алексиев разменихме мнения по въпроса за строежа. И те са на мнение, че хората не работят добре. Препоръчах им да складират цимент, пясък и чакъл в долната зала и през зимата като изкопаем изкопа за фундамента да го отлеем. Казаха ми, че нямат цимент.
Водопроводната инсталация не е в ред. На много места тече.
Вечерта завърши с разкази за весели случки из живота на иманярите и спомени от моето първо пребиваване на върха през 1955/57 г.
15. Х. Четвъртък. Сутринта времето е тихо слънчево. Под нас навсякъде се виждат разпилени бели пухкави облачета които в омарата до всички хоризонти изглеждат като бели плуващи облачета. След закуска започваме да пренасяме част от имуществото на станцията във временните складове в новата сграда. Доста трудоемка работа която приключи към 13 ч. Почистиха се квартирите и апаратната зала. По телефона от Пловдив уточних с домакина какво да закупи. С др. Копчев от “Труд и работна заплата” в Министерството уточних списъка за специалното облекло. След обед отидох до помпената станция. И тя е недовършена .По пътя коли не могат да вървят. Има много сняг и преспи. Под помпената станция намирам отдухано от вятъра сухо местенце и дълго поседях. Бе тихо и слънцето припичаше. От север и юг облаците ту се катереха по Дюс Чал, ту се одърпваха. Долу под тях всичко е тъмно и мръсно в синкаво-черна омара. (Такива кратки мигове плащат многодневните бури и мъгли както често казваше Благо на въпроса: “Защо стоите тука? Не е ли е скучно и трудно?)
Вечерта пристигнаха двама души от с. Видима, които искаха да бъдат охрана на станцията. А през деня от Пловдив ми искаха писмо за трансформиране на длъжността охрана в “общ работник”. Пристигна и инж. Молов през х. Рай.
Един от войниците бил болен. Повиках медицинския фелдшер на трудоваците да прегледа нашите лекарства и да ползва някои от тях ако е необходимо. А една част от тях вече са с преминал срок на годност и трябва да се бракуват.
16.Х. Петък. Отидохме към 10 ч. на Юрушка да срещнем джипката и да донесем продуктите: Аз, Монката, бай Йонко, Деспотов от НИИС. На отиване поправих около 20 кола от маркировката. Времето бе топло, тихо и слънчево. С джипката опитахме да пробием пътя до Маринка. След около десетина забивания в преспи към 13 ч. успяхме да стигнем до Маринка. Багажа изнесохме до върха на гръб.
17. Х. Събота. Сутринта бай Йонко, Молов и Светослав отидоха на Маринка да посрещната джипката която щеше да докара продукти. Времето продължаваше да е тихо и слънчево. Към 12 ч. донесоха багажа. След обед аз, Монката и бай Йонко отиваме на Маринка да изнесем 100 кг. захар. Междувременно двете коли на Кабаков започнаха да пробиват път за слизане. Отначало помагаха и трудоваците при разчистване на снега. До вечерта стигнаха до водохващането. Към 20 ч. от х. Рай излезе група ученици с двама учители. Нямаше къде да ги приберем и ги върнахме, тъй като времето беше тихо, пълна луна и нямаше опасност да се загубят. Бай Йонко ги заведе до югозападната пирамида, обаче една част от тях крайно изморени и измръзнали се върнали и останали при трудоваците. Те ги настанали в дневната на новата сграда, дали им по един шинел и включили електрическа печка. Аз им занесох още една електрическа печка и така на топло прекараха до сутринта.
18. Х. Неделя. Тръгнах със Светослав да срещнем джипката. На отиване настигнах м-р Кабаков с двете коли. Включихме се в тяхната група и почнахме да разчистваме снега. Да два пъти първата “Молотовка” едва не падна в пропастите на Северния Джендем. Към 12 ч. слязохме благополучно на Маринка и продължихме към Параджика. Там ни срещна джипката и се върнахме. Направихме опит да излезем на върха. На два пъти колата увисна на три колела. Затънахме 5-6 пъти и трябваше да изриваме снега до дъно. На Малкия Юмрук срещнахме Молов, Ташков и Венета. Те се включиха в разчистването и към 15 ч. успяхме да пробием пътя до върха и да изкараме багажа.
През деня идваха много туристи от София. След обед дойдоха две момичета и един мъж от х.Левски. В 17 ч. заминаха за х.Рай. Към 20 ч. дойде един младеж от към в. Столетов. Не се отбил на х.Тъжа. Искаше да преспи на върха. Не му позволих. Нямаше место, а и не го познавахме. Изпратих го до ръба на пирамидата и му показах пътя на х. Рай. Вечерта беше лунна и тиха. Вероятно беше иманяр, тъй като не изглеждаше да е турист. Преди обед бай Йонко слезе във Видима. Дъщеря му била болна.
19. Х. Понеделник. Джипката направи два курса. При втория курс отидох да я посрещнах сам. Преди нея обаче, дойде “Зиса” на трудоваците. С него дойде м-р Димитров. Неговия Зис на 200 – 300 метра от заслона едва не се обърнал понеже насипа омекнал и се свличал. След малко дойде нашата джипката и продължихме за върха. Времето беше много топло и снега в коловозите съвсем омекна. Затънахме 3-4 пъти. Трудоваците останаха да разчистват пътя. Вечерта с м-р Димитров се договорихме бай Стоян да им прекара продуктите до Маринка, а те да продължат да разчистват пътя.
С домакина уточних какво още да се закупи. Вечерта след 20,30 ч. щях да поправям повредения приемник, но от умора съм заспал и се събудих сутринта.
2. Х. Вторник. Времето продължава да се задържа хубаво.
Джендема и цяла Южна България под нас са “натъпкани” с облаци. Духа слаб югозападен вятър. Температурата е 2 градуса над нулата. Много добре се виждат Витоша, Рила и Пирин и Родопите. Стоян пристигна рано и докара нашия и на Гошо багаж. След това започна да прекарва багажа на трудоваците от Маринка. На обед превключих захранването на новата сграда със стабилен кабел по низко напрежение.
След обед “Зиса” на трудоваците пак закъса и Стоян трябваше да им прекара неколко торби цимент. Вечерта с м-р Димитров, к-н Цолов и Благо играхме карти. Към 22 ч. дойде един младеж и каза, че на Карловския заслон има закъсали трима туристи. Пита може ли да дойдат да преспят на върха. Разреших им да спят при трудоваците в новата сграда. Дойдоха към 23,30 ч. Работих до 3.30 ч. през нощта по поправката на приемника. Оказа се сложна повреда в смесителната глава но успях да я отстраня.
21. Х. Среда. Времето е тихо и слънчево. Сутринта обходих пътя до Малкия Юмрука. Трудоваците го разчистиха за да излезе тяхната кола. Гледката по целия хоризонт бе великолепна. Омара долу и разкъсани бели облачета плуваха над нея. А в далечината високо над тях блестят върховете на Витоша, Рила и Пирин покрити със сняг. Някъде над Западните Родопи и Южен Пирин виждам верига на планина, но не мога да я определя. Далеч на северозапад се виждат Комовете в синкава омара.
Към обед пристигна джипа и докара картофи, кашкавал и масло. Този ден прехвърлихме временния кабел за новата сграда с по-постоянен. След обед дойде др.Пенчев бивш началник на кантората в София. Не можеше да се нарадва на хубавото време и прекрасните гледки. Пристигна и бай Йонко. Вечерта сгряхме малко сливова ракия, с която бай Йонко се похвали. Цялата вечер премина при повишено настроение и весели приказки.
22. Х. Четвъртък. Сутринта задуха студен вятър от към северозапад. На хоризонта се появиха тънки перести облаци. Във височина се развиваше пелена от цируси. Пенчев си замина сутринта. С Петко почистваме машинното помещение. След обед Стоян докара картофи, ябълки и едно каче туршия. След обед поправих приемника на резервната стойка. Обажда се ген. Пейчев и гeн .Кондарев от РР станция София. Съобщиха ми още, че утре ще тръгне м-р Кабаков с “Татра”.
Вечерта изпихме остатъка от ракията на бай Йонко. А след вечеря до 24 ч. измервах радиолампи и комплектувах двойки от тях за модулаторите.
23. Х. Петък. Осъмваме в буря. Мъгла и силен вятър придружен със слаб снеговалеж. Целия ден не престана да духа и да вали. До обед подредихме машинното помещение и измервах още “двойки” лампи. След обед с малки прекъсвания продължих работа в апаратната по проверка и профилактика на уредбите. От Русе се обади инж. Мутафов и ми съобщи резултатите от измерванията. (Става въпрос за нивото на сигналите излъчвани от върха от колегите от НИИС). Предадох ги в София на инж. Ников. Яташкин ми съобщи, че е пратил 14 тенекии със сирене.
От няколко дни във ВЕЦ Видима правят по електропроводите което ни създава много главоболия поради силни вариации на напрежението и токови удари водещи и повреди. Днес пак имаше смущения.
Тъкмо бяхме вечеряли когато ни извикаха, че имало загубени трудоваци. На връщане от заслона Маринка една група се загубила. Облякохме се и излязохме да ги търсим: аз, Христо, Монката и бай Йонко. Времето беше много лошо. Мъгла, вятър и сняг. На 10-15 метра не се вижда и вече се беше стъмнило. Отидох до бараката на трудоваците да разбера къде и как са се загубили. Но се оказа, че загубените са се добрали до новата сграда. Вървели по пътя и след като се полутали успели да се върнат и да стигнат сградата.
24. Х. Събота. Бурята не стихва. Вятъра се засили. Вали сняг и набива. Невъзможно е да се излиза навън. От Калофер се обади Стоян. Наредих му да не тръгва. След обед затоплих банята и се изкъпах.
25. Х. Неделя. Небето е безоблачно. Духа силен студен вятър. От Калофер се обади Стоян. Наредих му да тръгне, а ние ще го посрещнем. Пътят е затрупан. Отиваме 6 души от нас и 13 трудовака да го разчистваме. С Монката до Маринка се спускаме със ски. Пътят е много навеян. От завоя на Параджика до селото между него Юрушка грамада има големи преспи. Пръсваме се да почистваме. Трудоваците в началото караха “лабаво”. На няколко пъти взимах лопатите на най -мързеливите (уж да ги отменя за да си починат) и демонстрирах как да се работи. Разбраха намека ми и заработиха както трябва. Монката, инж .Молов и Светослав слязохме към Пирова ливада да срещнат джипката. Към 12 ч. свършихме разчистването на участъка, обаче тя не дойде. Видяхме трима души да идват от към Пирова ливада. Приехме, че нашите се връщат и тръгнахме за върха да обядваме. От Маринка взехме 36 столчета и ги изнесохме на върха. На малкия Юмрук срещнахме група туристи и алпинисти от Академик. Между тях някои познати от “Кумините”. Поговорих с тях и една девойка която ме познаваше от някъде, но не я познах. Изпратих ги с “много здраве на бай Васил” на х.Тъжа.
Късно след обед капнали от умора пристигнаха Молов, Светослав и Деспотов с багаж. Джипката закъсала на Муньов камък и се върнала. Монката заминал с нея. Те взели зеле една тенекия сирене и една спасителна шейна. Били много гладни, закъсали и оставили шейната на Маринка. Едвам се държаха на крака. Времето беше все така тихо и хубаво.
Към 19,30 ч. си дойде Монката още повече изморен. Едва приказваше. Вероятно беше и пийнал малко. Вечерта четох до късно “Роза Франс”. Сънувах много неприятни сънища.
26. Х. Понеделник. Великолепно време. Тихо и безоблачно. Снегът започва да се топи. Температурата е 2 градуса над нулата. След закуска отивам да помагам на трудоваците да оправят автомата на помпата на водохващането. След дълга “играчака” успявам да го поправя. Обадиха се брат ми Христо и мама. Те са добре. Също и внучката. Към 11 ч. слязох до Маринка да изкарам шейната. Беше тип “Канадска”. На Маринка поседях малко и дълго гледах северните долини до водохващането на Дясна Видима. Великолепни гледки, чудно спокойствие и тишина.
След обед накарах Петко да стегне агрегата на ТАБСО. Бай Йонко изчисти снега от дърветата за да съхнат. Подсуших складовете. Накарах к-н Цолов да свали всичките си хора на Маринка и да изнесат материалите за складовете. Времето показваше признаци за влошаване.
Прегледах антените. ВВС са вързали една обтяжка за гръмоотводната шина, но вятъра може да я откърти и антената да падне. Предупредих войника за това. Прегледах отново машинното и набелязах някои неща. Вечерта изготвих отчет за отдела. С Пловдив се разправях за кредитите и специалното облекло. Вечерта на Петко срещахме имен ден.
27. Х. Вторник. Започнах деня с преглед на новата сграда. Нещо не вървеше. На майсторите за паркета направих циклите защото неколко дни не работеха. След това с Румен сглобихме рафтовете на склада за техническите материали в стаичката към горната зала. Бай Йонко пренесе дърва в новия склад.
Оказа се, че Петковден е днес, а не вчера. Домакина се върна от долу и донесе вино, ракия и бонбони. Направихме нов имен ден.
28. Сряда. Бай Йонко и Наньо слязоха през нощта в Калофер. Утре ще ходят до Троян и Видима за покупки. Времето е на разваляне. Правя профилактика на един от предавателите. Към обед пристигнаха пет души офицери от Троян по служба на върха във връзка с триангулачната точка. След като огледаха котата на върха и възможността да я коригират във височина поиграхме шах, табла и карти. Вечерта вятъра се засили и през нощта премина в буря.
29. Х. Четвъртък. Сутринта осъмнахме със силен южен вятър ( по измерване 102 км./сек.) и гъста мъгла. Нашите гости искаха да си отиват. След закуска реших да ги изпратя. Тръгнахме към Карловския заслон. Вятъра просто ни събаряше. Подполковника и един от майорите на няколко пъти падаха. Мъглата е толкова гъста, че на 10-15 метра нищо не се вижда. Вятъра бие от ляво, което бе благоприятно за нас. Въпреки това когато слязохме на превала разбрах, че семе се отклонили много на юг. Тръгнах на север по дерето и стигнахме заслона. След кратка почивка ги поведох на север да хванем пътеката за Видима. В улея толкова силно духаше, че човек едвам се задържаше да не бъде съборен. Мъглата набивана от вятъра ни намокри. На няколко стотин метра от заслона намерих пътеката, добре очертана. Обясних им как да вървят по-нататък. Нямаше опасност да се загубят. А и вятъра щеше да намалее защото щяха да вървят в подветрената страна на Дюс Чал и надолу той отслабваше.Тръгнах да се връщам, но се оказа почти невъзможно да се върви срещу вятъра. Опитах да вървя с дясното рамо напред. Пречеше и на дишането, а трябваше да се изкачвам и по стръмен склон. За да избегна поне отчасти прекия вятър поех косо на ляво и почнах да качвам Юмрука от към северозапад. Започна продължително, “безкрайно” изкачване. Попаднах в непознато место. Някакъв копан път. После в дясно от мен се показа дере. Разбрах че съм на правилен път защото по ръба на дерето излизам точно на върха. Така продължих около 50 минути когато наклона внезапно свърши и се отзовах пред кол поставен от бай Йонко върху кабелна муфа. Бях на 500 м. от наблюдателницата. След двадесетина минути се прибрах съвсем мокър.
Към 11 ч. ми се обади Стоян от Калофер. Казах му да не тръгва. Катърите също не са тръгнали. Към 12 ч. се обади Пешев, инвеститорския контрол. И него върнах. Времето не е студено, но вятъра е много силен и мъглата мокри. Вятърът топи снега.
След обед правих профилактика на друг предавател и приемник чак до 18,30 ч. После дадох “инструкция” на домакина как да направи задушени картофи.
30. Х. Петък. Бурята продължава почти със същата сила. Вятърът е малко по-слаб (90 км./мин.) В 7 ч. се обадиха от Калофер. Шофьора пита да тръгнат ли. Тъй като бурята е стопила снега, наредих му да тръгне. С него са инж. Доков и още един човек от НИИС. Петко, домакина Аджаров и аз отиваме да посрещнем колата.
След нас тръгват и пет души трудоваци. Към 10,30 ч. бяхме на заслона Маринка. Свалихме дърва с раниците си и кюнци за печката там. Един трудовак остана да оправи печката, а ние продължихме по пътя. Вятърът е южен и много силен. Към 11 ч. се изясни. Вятъра поотслабна. Облаците се дигнаха високо. Пътя след Маринка чист от сняг. На около 500 м. по нататък някакъв човек пъплеше по склона на Параджика. Излезе на пътя и спря. Когато го наближихме видях ,че това е възрастен циганин на около 50-60 години. Целия мокър и измръзнал седеше на пътя. Трепереше от студи изтощение. От умора не можеше да върви повече. Едва приказваше. Разбрахме че е от Пловдив. Син му бил трудовак на върха и той тръгнал да го търси. Цяла нощ скитал на посоки из Балкана. Изправихме го и с един трудовак да го придружи го изпратихме на заслона да се сгрее и съвземе. От завоя на Параджика видяхме джипката на Юрушка Грамада. Спряхме да я изчакаме и да поправяме маркировката която тук на около 200-300 м. бе повредена от военните учения. Времето стана съвсем хубаво – топло и слънчево. Джипката стигна до Маринка и докара продуктите, а ние останахме да поправяме маркировката. Свършихме към 13 ч. Джипката се върна и закара циганина за Калофер. Бързаше да направи втори курс. Около 14,30 ч. изнесохме продуктите на върха. Наньо бе дошъл с джипката и затова бе закъснял с обеда. Обядвахме към 15,30 ч. В 16 ч. отидохме на Малкия Юмрук да чистим снега от пътя, за да излезе джипката. Снегът е мек и мокър. В подножието му от към север има голяма преспа. С нас е и Христо наблюдателя. Към 17 ч. пристигна джипката и почна да качва от Маринка нагоре, обаче се забави. Когато слязохме по-долу видяхме че спряла и едва не се е обърнала. Слязохме да я изтеглим. После на още две места едва не се обърна. На голямата преспа под Малкия Юмрук обаче, затъна пак и не можа да излезе. Вече се стъмваше и затова я върнах на Маринка. Стоян и Монката разтовариха багажа, а ние продължихме да чистим преспата. Свършихме към 20 ч., а се прибрахме към 21 ч. Бях много изморен , но доволен от свършената работа.
На върха няма вода. Няма сняг за топене. От два дена не съм се мил.
31. Х. Събота. Още сутринта излизаме да чистим пътя. Капитан Цолов ни прати 5 души трудоваци на помощ. Към 10 ч. дойде джипа и като поразчистихме пътя към 11,30 ч. излезе на върха. До 15 ч. направи втори курс, а след това още един и изкара всичкия багаж – продукти и материали на трудоваците. С него слезе Деспотов за София, а до Калофер – Гошо с жена за продукти. Вода още няма. Чист сняг също .Събираме тук-там мърсен сняг. Към 17 ч. мина група студенти и студентки от Академик водени от асистента Гловня.
1. ХІ. Неделя. Хубава тиха сутрин. Преди обед се изкъпах и приготвих дрехите си за пране. От снощи има вода. Оправих помпата . Към 11ч. дойде група ученици от Пловдив. Малко след това друга група, туристи от София. Постоплиха се в кухнята и заминаха за х. Рай. Вечерта заваля сняг

________________________________________
Титла: Re: ТЕЛЕВИЗИЯТА на връх"БОТЕВ"
Публикувано от: Сашо Радев в 09 Декември 2006 :: 15 и 13
________________________________________
От 2. ХІ. до 17. ХІ. съм в Пловдив и София. Уреждам редица служебни въпроси. На 17.ХІ. излязох на върха. От работа не ми остана време да водя дневника. Монката замина в отпуск. Райчо не е добре със зъбите. Трябва да напуска върха. Занимавам се със всичко. Поправям радиаторите които пропускат вода. Някои са със спукани глидери и ги подменям. Подсушавам сградата. Помагам при разчистване на сняг. Поправям компресора на трактора. Поставям стъкла на прозорците. Проявявам филми, поправям уреди, магне-тофона, приемника Ламбда и др. Не ми остава време да изпера дрехите си. От две седмици седят в легена. Не остава време за “карти и табла”.
27. ХІ. Петък. Слизам в Калофер, да уредя извозването на мебелите. В климатичната гимназия по молба на Зам. Директора Петьо Белов изнесох беседа за телевизията.
28. ХІ. Събота. В 7,30 ч. Стоян ме изкара с джипа до Маринка. Преди това на Пирова ливада се спука гума и той кара доста с нея. Загубихме половин час до като я смени. В 8 ч. бях на върха. Срещнах Наньо да слиза за сватба, а Цолов с трактора си отиваше.
29. ХІ. Неделя. Стоян докара до Маринка столове и масички. Времето е неустойчиво.
30. ХІ. Понеделник. Стоян изкара на върха последните кресла и масички.
3.ХІІ. Четвъртък. От два дена духа силен вятър. Пътят отново е засипан със сняг. През деня поправяхме радиаторите с монтьора от завода. Вечерта към 17 ч. работех в стаята си, когато внезапно влезе к-н Цолов задъхан и пребледнял. Не можеше да приказва от умора. Кашляше от задъхването. Разбрах само, че идва с трактора и някъде на Малкия Юмрук обърнали ремаркето на трактора с багажа. Разбрах също, че идвал и военен камион с м-р Кабаков, който карал и наш багаж. Веднага организирах помощна група. Всички наши свободни хора, трудоваците и войниците се стегнахме да вървим. Вятъра едва не ни събаряше. Тъмно и мъгла. Движехме се по маркировката. Затъвахме в твърд сняг до над глезените. Разполагахме с няколко фенерчета, които едва ни помагат. Заварихме трактора с обърнатото ремарке под Малкия Юмрук където маркировката пресича пътя. Ремаркето беше натоварено с цимент, гардероби за ски, шкафове, месо, яйца и хляб. Всичко беше измешано в снега. Започна почистването и освобождаването на ремаркето. Хората се пръснаха. Войниците отидоха при тяхната кола, която беше затънала малко по-надолу. Двама офицери от ВВС стояха на завет до трактора и не мърдаха. Трактора работеше на празен ход и държеше ремаркето да не се смъкне, а фаровете му осветявах отпред. Хората ми работеха. Едни събираха хляба избъркан с цимента, друг яйца, трети гардеробите, четвърти се мъчеха да махнат скъсаните торби с цимент. Вятъра напираше като бесен. Облаци от сняг примесен с цимент ни засипваше. Пълни очите, устата и носа. Вързах ремаркето с алпийското въже което носех за да го изправим. Видя ми се слабо затова като видях едно стоманено въже в ремаркето реших да вържа и него. Но това се оказа трудно. Краят му бе разнищен и телта нарани ръцете ми въпреки брезентовите ръкавици. На няколко пъти вятъра ме събори от ремаркето. Когато привърших и слезнах от ремаркето всички трудоваци на въжето, а само един се мъчи да разтовари трите тона цимент натиснали долната страна та ремаркето. Не искаха да работят и стояха като препарирани. Вероятно от уплаха. Трябваше да се ядосам, да развъртя пикела и да заплаша с бой до като се захванат за работа. Но за това пък за 15 минути очистиха ремаркето и го изправиха. До като товареха оцелелия багаж, взех няколко души и почнах да разчиствам пътя пред трактора. Машината тръгна и към 22 часа излезе на върха.
4. ХІІ. Петък. Времето продължава да е същото. Трактористът отказа да работи. Едвам го склоних да отиде да измъкне камиона на военните. Но докато запали машината се забави много и когато стигнахме на снощното место камиона го нямаше. Върнал се обратно. Слязохме с трактора и го намерихме на склона над Маринка. Камиона се подхлъзваше надолу понеже почвата беше размекната, а на местата със сняг също защото снегът беше тънък и мокър. Едва не се унесе в северния Джендем. На заслона стоварихме багажа. Той беше в окаяно състояние.През нощта вятъра бе разкъсал съвсем новото му покривало и всичко вътре измокрено, Канапето, библиотеката, захарта, ориза и др. С голяма мъка свалихме всичко и го вкарахме в заслона. Комбаков замина с камиона, а аз се върнах с трактора. На най-стръмния участък обаче, машината намали обороти и спря. Тръгна назад. Задържахме я с труд. Едва запали пак. Помпата беше засмукала въздух.
Снощи с трактора излезе бай Йонко който беше болен 10-15 дни. Светослав бе заминал за София. Райчо поради влошено състояние на зъбите си също иска да си отива. Уговорих се с Ботева (н-к кадри) да ми пръти Марин (Шопа). Тя се съгласи. Решихме да ги разместим двамата от 10. ХІІ.
. . . . . . .
10. ХІІ. Четвъртък. Днес отидохме на Пирова ливада да посрещнем домакина и Светослав и да донесем част от багажа. Джипката докара и 150 хляба за трудоваците. Върнахме се към 14 ч. С джипката дойде и капитан Танев от трудови войски.
11. ХІІ. Петък. Днес пристигна Марин. Отидохме да го посрещнем аз, Гошо, бай Йонко и Наньо. След обед говорих със Зам. Министъра Аянов да се обади в ГУСВ да дадат един трактор и една татра трудоваците на върха.
12. ХІІ. Събота. Др.Аянов уреди въпроса. Ще дойде трактор и татра. Вечерта гледахме телевизия от София. Телевизора беше повреден и в сряда и четвъртък вечерта бях намерил време да го оправя. Сега работеше добре.
13. ХІІ. Неделя. Към 10 ч. от Калофер се обади к-н Цолов че тръгва с трактор. Към обед пратих трудоваци да го посрещнат. Една част от тях трябваше да остане на Малкия Юмрук да чисти пътя.
Преди обед монтирахме всички ски и ги подготвихме за ползване. Направихме им прорези на баките за да може да се поставят и каишки. Към 14 ч. сложих ски и тръгнах към Малкия Юмрук и Маринка. Вятъра духна едната ми и к-н Танев я натиска. Вятъра е топъл, топи снега и е много силен. Тикаше ме със ските по нанагорнището пред Малкия Юмрук. Долу под нас – море от облаци. Над нас – разкъсани плоски облаци. Само за минута и половина слязох под Малкия Юмрук. Свалих ските и тръгнах пеша. Надолу нямаше сняг, а само преспи по пътя. На седлото видях, че трудоваците са работили и оставили лопатите си. Слязох на заслона и както очаквах заварих ги да седят. Направих им забележка и те излязоха засрамени. Тръгнах по пътя но след 500 – 600 метра видях, че идва трактора. Върнах се и го изчаках на заслона.
На Малкия Юмрук в преспите трактора закъса. Ремаркето се урина. Вързахме го с въже в опит да го дърпаме отгоре, но това не помогна. Наложи се да изринем десетки кубици сняг докато с големи мъки и риск излезем до към водохващането. Вятъра също като преди бе южен и много силен – около 100 км/ч. Под върха в тъмното тракториста обърка пътя. Не можа да намери старите коловози.
Наложи се да оставим ремаркето и да излезем без него.
14. ХІІ. Понеделник. Проведох годишно отчетно събрание и изпити на техниците. Трудоваците си докараха ремаркето.
15. ХІІ. Вторник. Сутринта тръгнах за Калофер. На Маринка изчаках трактора. Тракториста тръгна да си върви. Отказа да вози пясък. Предишната вечер машината му избоксува над Маринка и там разтоварил пясъка. Времето бе тихо, ясно и умерено студено. По пътя трактора можеше спокойно и безопасно да върви. Скарах се на тракториста и му заявих, че ще докладвам в МТС на шефовете му. На Пирова ливада Стоян ме чакаше. Бе изкарал багаж и го бе стоварил като смяташе, че трактора ще дойде да го вземе. 150 хляба, кашкавал, масло, брашно и др. 100 хляба бяха за трудоваците. Слезнах надолу. От Стоян разбрах, че монтьора, който изкара трактора в неделя, и още един от МТС берат дърва. В събота и неделя брал дърва и братът на нашия тракторист. На пътя ги видяхме. Разбрах, че тракториста е тръгнал да прибере дървата. След обед отидох в Карлово в МТС. Говорих с бригадира. Оказа се, че той е наредил на тракториста да работи докато не свърши работата. Пожела да дойде на върха. Върнах се с него и в 18 ч. бях на Пирова ливада. По пътя взехме монтьора който чакаше в гората да дойде трактора и да натовари дървата. На Пирова ливада намерихме продуктите оставени сутринта от Стоян. Трудоваците си бяха взели техния багаж и от нашия кашкавал и всичко оставили на произвол. Натоварихме го отново на джипа и го върнах в Калофер. С бригадира тръгнахме пеша за върха. Беше ясно и студено. Малко преди завоя на Параджика срещнахме трактора натоварил на ремаркето УКВ-ЧМ предавателя и багажа на трудоваците. Решили да слизат. Цолов и Танев разпуснали трудоваците и се отказали от понататъшна работа. Върнах трактора на върха. Имаше възможност още да се работи е да се свърши работата, но ръководството на трудоваците предварително вече се бе отказало да работят и с това окончателно провалиха работата. Обекта остана незавършен.
16. ХІІ. Сряда. Слязох отново в Калофер. Към обед пристигнах в Пловдив да уреждам някои неща. Бях взел с мене закупчика на Наркоопа от Калофер и с него успях да закупя килими, пътеки и родопски одеала за станцията. В счетоводството поискаха до намалят нормативите за резервните части за да се намалят общите нормативи. Отказах. Оказа се, че това което е предвидено за обекта не е достатъчно.
17. ХІІ. Четвъртък. Към 10 ч. тръгнахме от Пловдив за Калофер. На обед бяхме в Калофер, а в 14 ч. тръгнахме за Варна през Бургас. Трябваше да отидем завода Елпром да получим 20 електрически печки, които бях уговорил по телефона от върха. С тях бях решил да подсушавам стаите в новата сграда. Към 17,30 ч. бяхме в Ст.Загора. Купих си няколко книги от книжарницата По късно спряхме за малко в Нова Загора при роднини на Стоян (сестрата на жена му). Посрещнаха ни мило и топло. Към 19 ч. поехме за Бургас. Към 19,30 ч. бяхме при Петранов в РР станцията който ни чакаше. Отидохме в къщи му където баща му и майка му (малко болна) също ни чакаха. Посрещнаха ни сърдечно. После в 23 ч. отидохме в Морското казино да вечеряме. Двама от техниците бяха запазили маса и ни чакаха. Ядохме хубави свински филета. Бях донесъл половин литър калоферска анасонлийка, която пийнахме и с келнера. В полунощ отидохме в РР станцията да спим. С Петранов, дежурния техник и дежурната колежка-инженер (по късно съпруга на Петранов) побъбрихме до 2,30 ч.
18. ХІІ. Петък. В 9 ч. тръгваме за Варна. Времето е облачно но топло. Минахме покрай солниците на Поморие. Отбихме се в града да купим риба, обаче не намерихме. В Несебър също потърсихме риба, но напразно. Направих снимки и разгледахме градчето на полуострова. От там през Слънчев бряг за Обзор. Времето се подобри. Показа се слънце. Към 12,30 ч. пристигнахме във Варна. След обяд отидохме в завода. След много митарства и криеници на администрацията едва към края на работния ден успех да се свържа с директора и да уредя въпроса с печките. Поискаха да ги платим предварително. Това усложни положението.
Вечерта намерих Валентин (брата на снаха ми Николина). Отидохме с хазаина му на Златни пясъци в ресторанта “Стария дъб”. Вечеряхме хубаво и пихме “Малага”. Прибрахме се към 24 ч. и преспахме при Валентин.
19. ХІІ. Събота. Сутринта говорих по телефона с Пловдив да преведат 2500 лв. На завода за печките. Обаче едва в 13 ч. успях да ги получа от склада. В пощата намерих Цолов от проектантската организация. Преди обед преди да отида в завода ходих да видя новостроящата се РР станция Варна. Още не е завършена, но се строи усилено.
В 14 ч. тръгваме за Коларовград (Шумен). С нас е и Цолов. На Побитите камъни спряхме да ги разгледаме. Направих няколко снимки. В 17 ч. стигнахме в Шумен. Отбих се при снаха ми. Заварих братята ми Трендафил, съпруга на Николина, и най-малкия ни брат Христо. Снаха ми от десет дни имаше дъщеря и скоро беше излязла от болницата. Тя и малката Галя бяха отлично. Радваха се много на моето идване. Вечерта им купих подаръци и срещахме имения ден на Николина до 24 ч.
20. ХІІ. Неделя. Тръгваме в 9 ч. В Търново се отбихме да си купя книги. В Севлиево се отбихме у Благови. Заварихме само Илка, Пламен и бащата на Венета. От там тръгнахме за Габрово. Времето беше мъгливо и влажно. На една место видяхме камион обърнат край шосето с колелетата нагоре. Подхлъзнал по влажната настилка. През Габрово минахме транзит. От там започна мъглата. Гъста и влажна, не се виждаше на повече от десетина метра. Така минахме Шипка. Едва на слизане към Казанлък мъглата изчезна и в Калофер пристигнахме при ясно време.
21. ХІІ. Понеделник. Тръгваме за върха като вземаме част от багажа върнат от Пирова ливада. На Юрушка грамада ни срещат нашите хора от върха. С риене на снега, бутане и малко рискове към 13 ч. стигнахме Маринка. Разтоварихме джипката и се върнахме. Заминах за Пловдив да закупя още някои неща и да уредя в счетоводството.
22. ХІІ. Вторник. До обед уреждам въпроси с ръководството на пощата и счетоводството. След обед се върнах в Калофер. С мен дойде и Монката, който се връщаше от отпуск и носеше някои неща от София.
23. ХІІ. Среда. Тръгваме за върха. През нощта бе валяло малко сняг и това ни затрудни. Колата не можа да стигне до Пирова ливада. Карахме много багаж включително килимите и пътеките. Стоварихме всичко и на два пъти на гръб го пренесохме на Пирова ливада. Бяха слезнали да ни посрещнат бай Йонко, Митко, Марин, Гошо и Петко. Оставихме 5 топа пътеки, а останалия багаж поехме на гръб не по-малко от 30-35 кг. на човек. С няколко почивки за 4,30 часа стигнахме на Маринка. Там ни посрещнаха Благо, Наньо и Кръстев от войниците. Преразпределихме багажа и така излязохме на върха. Духаше силен насрещен вятър. Хората бяха крайно изморени, някой изтощени, но доволни от свършеното.
24. ХІІ. Четвъртък. Времето е лошо. Мъгла и вятър с преваляване на слаб сняг. Тръгваме аз, Петко, Монката и Наньо за Пирова ливада да донесем останалия багаж. Трябваше да дойде и Светослав, но той останал без да ми се обади. На Пирова ливада мъглата бе толкова гъста, а снегът затрупал вчерашните ни следи, че едвам намерихме багажа. Поради отсъствието на “Свечо” наложи да взема два топа пътеки, около 34 кг. На Параджика мъглата се разкъса и се разкри прекрасна гледка към Северна България. В 13 ч. бяхме на Маринка. Срещнаха ни Благо, Митко и Марин. Вечерта се чувствуваме по-добре.
25. ХІІ. Петък. Петко слезе за Видима и Острец. Занесе подаръците на дъщеря си които бяхме купили с парите на профорганизацията. Подготвихме шнурове за новите електрически печки.
26. ХІІ. Събота. Говорих з инж.Трифонов за уреждане на някои служебни въпроси. От отдела се обадиха колегите Калоянов, София, Турлаков. Не бяха се уточнили още дали ще идват за Нова Година.
Подреждаме се. Завършвам инвентаризацията.
27. ХІІ. Неделя. Приключваме с инвентаризацията. Изготвяме протокола за бракуване. Правим списъци за продуктите за Нова Година и честитките на Благо. Митко и бай Йонко се готвят утре да слязат долу за покупките. Гошо и Монката ходиха за елха.
28. ХІІ. Понеделник. Гошо почисти помещенията. След обед дойде Митака от х.Левски. Вечерта сгряхме малко ракия и си поприказвахме за общи познати и алпинисти. В новата сграда включихме още 10 печки.
29. ХІІ. Вторник. Правим проби за автоматично избиране на върха. Това отне целия ден. Яташкин се обади, че ни е купил увеличителен апарат. С Монката направих инструкция за работа в машинното помещение. Дизела не е в ред. Включих още една печка да го грее. Малката батерия също не е в ред. Включих я на заряд. Към 15 ч. отидохме на Маринка да изнесем канапето. Заковахме му ски на краката и го изтеглихме много лесно. От София се обадиха, че за върха тръгва само инж.Турлаков.
30. ХІІ. Среда. Пуснах Гошо да слезе в Калофер. Работих пак по автоматиката. От в. Земеделско знаме се обадиха да питат как ще прекараме Новата Година. Бях казал днес да тръгнат за върха, но той се обади, че от Задругата са му обещали за утре да му дадат катъри да изкара багажа.
31. ХІІ. Четвъртък. Сутринта осъмваме в силна буря. Още през нощта се събуждах на два пъти и чувах вятъра да свири с бясна сила. Воят му проникваше навсякъде. Снежен прах е проникнал и полепнал в преддверието. Той е влезнал и между прозорците, проникнал и през най-тънките цепнатини. Вятъра е северозападен със скорост 25 м/с. Паднала е гъста мъгла. Не се вижда повече от 5-6 метра. Днес трябва да излязат домакина, бай Йонко, инж.Турлаков и евентуално още един гостенин. Снощи се обадиха че, ще тръгнат в 4 часа с два катъра. Тръгнах с Марин и Светослав да ги посрещнем. Вятъра е толкова силен, че събаря. Поривът му достига до 35 м/с. Налага се да спираме, да изчакаме да мине главния напор и да вървим приведени напред. За да не ме събори вятъра от време на време вървя с рамото срещу него. Така по-лесно се преодолява съпротивлението на вятъра. На Малкия Юмрук Светослав не могъл да мине. За да не го отнесе вятъра се хванал за един кол на маркировката и не смеел да продължи напред. Марин се върна при него. Върнах се и аз. Казах му да се върне, но той каза, че не може да върви сам. Марин го хвана под ръка и двамата тръгнаха след мен. На скаличките над Маринка вятъра намали малко силата си. Мъглата се разсея и надолу стана ясно. На Маринка оставих Светослав да запали печката и да ни чака, а ние с Марин по пътя към Параджика. Вятъра тук беше по-слабо и ни духаше в гръб и малко от ляво. Показа се и слънце между облаците. Във въздуха вятъра носеше фин снежен прах в който се пречупваха слънчевите лъчи. От време на време се получаваше цветна дъга. Тя е неустойчива поради нестабилната скорост на вятъра. За първи път виждам такова явление. Въздухът изглежда сребрист от снежния прах из него, видим е и осезаем. Така вървим до долния камък на Параджика. Нашите хора ги няма. Тръгваме надолу по маркировката. Тук е завет и вятър почти няма. Правим предположение че може да са се върнали. Взираме се към Пирова ливада да не би да са излезли там с джипката. Няма нищо. Едва когато наближихме заслона Шипченска мандра видяхме, че от него излиза човек. В 11,30 ч. бяхме на заслона. Намерихме нашите хора вътре запалили огън в един ъгъл на стаята. С тях е и гостенина на домакина. Вятъра ги сварил още в Селски Бук. При излизане на билото вятъра съборил катърите. Натоварили ги отново, но след малко вятъра ги съборил отново. Катърджията ги разтоварил и се върнал. Те успели на два тура да пренесат багажа в заслона и отседнали да починат.
Около 12,20 ч. тръгнахме за върха. На заслона остана 30 кг. свинско месо и 25 хляба. Останалия багаж поехме на гръб. Марин взе другата половина на прасето 30 кг., аз 16 хляба, пита кашкавал и две бутилки коняк. Освен това взех и един кръгъл медник с 15 литра вино. За да се запазим от вятъра повеждам групата по следата на лятната пътека, тъй като снегът по нея е тънък. Така вървим до като подсичаме Параджика и излязохме на западната му страна над р.Бъзовица. С излизането ни на открито ни посрещна бесен вятър с пристъпи които надминаваха силите ни. Той просто ни завъртя на 180 градуса. Разбрах, че по този път не може да се върви. А междувременно отново падна мъгла и видимостта спадна на 10-15 метра. Поради липса на следи не можеше да се различи къде е повърхността на снега, къде започва мъглата. Всичко се слива в една млечна белота. Само тук там се забелязва някоя по-висока клонка на смрика да стърчи над снега. Поех бавно на североизток по широкия склонна Параджика. Набираме бавно височина и същевременно се приближаваме към маркировката. Склонът ни пазеше от вятъра, но беше навеян с дълбок сняг и се вървеше трудно. Затъваше се, а на много места се попадаше в затрупани туфи от смрики където се затъваше по-дълбоко. Темпото намаля. Някои изоставаха. Багажа тежеше и пречеше. Особено ми пречеше бидона. Бай Йонко на няколко път седя в снега. Помъкнал бе със себе си и карабината. Приятеля на Митко изостава. За да не се късаме и да ми е по леко прилагам нова техника: Свалям раницата, надявам бидона на пикела и го нарамвам. После изминавам 50-60 метра, оставям го и по следите се връщам. Вземам раницата и тръгвам нагоре, подминавам бидона, вървя още 50-60 митра, свалям раницата и се връщам да взема бидона и пак нагоре. Така продължавам докато излязох на пътя. През това време групата макар и малко разкъсана уверено върви по разбитата от мен пъртина. Там ме настигнаха Марин и Турлаков. Марин остави раницата си и се върна да помогне на бай Йонко, а ние с Турлаков забързахме за Маринка. Вятъра вече беше насрещен и ужасно силен. Беше отдухал всичкия пресен сняг надолу, а сега подхващаше песъчинки и кристалчета лед и ги забиваше в лицето като с прашка. Трудна се дишаше. Скиорските ми очила замръзнаха. Бързах. Турлаков изостана. Бързах за заслона, да оставя бидона и раницата, да взема Светослав и да се върна да посрещна изостаналите. Но вятъра не позволяваше да се бърза. На Ушите беше толкова силен, че на 5-6 крачки трябваше да спирам да с поемам дъх. Настигна ме и бай Йонко с по-лек багаж. Малко по-късно ме настигна и Марин. Взе бидона от мен и аз се откъснах напред. Пред Маринка застигнах бай Йонко, и влязохме заедно в заслона. Отвън вятъра действително е ужасен. На седлото винаги е по-силен от другите места по билото. Всичко е одухано, а е останало само това което е в лед. Няма здрава опора за краката. Температурата е 11 градуса под нулата.
В заслона няма никой. Светослав си отишъл. Минали туристи от Севлиево и той си заминал с тях. Оставил ни бележка. След малко пристигна Марин, а малко по-късно Митко с гостенина си. Всички са заскрежени и със заледени горни дрехи. След кратка почивка оставам всички да почиват и да се топлят на печката, аз тръгвам за върха с раницата си. Нареждам им да не излизат до като не се върна с още хора да изнесат багажа. Часът е 15. Вятъра натиска върху раницата поне с още 7-8 килограма, но на склона на Малкия Юмрук понамаля, а от гроба вече ме тика отзад. Видимостта бе между 10-12 метра. Застанал между два съседни кола (25 крачки) не се вижда нито един. В 15,45 ч. съм на върха. Преди да вляза в наблюдателницата виждам войника Гайдаров. Веднага го пращам да среща другите. Влизам вътре и научавам и научавам, че Наньо и Христо (наблюдателя) тръгнали да ни срещат, но в мъглата съм се разминал с тях. Видях Монката и му заръчах да тича да срещне хората. Към 17,30 ч. всички са на върха с изключение на Монката. Той ги бил срещнал на Малкия Юмрук, огледал ги и забелязал че виното го няма. Тогава разбрали че са го забравили на Маринка и Монката хукнал надолу. Към 18,20 ч. Пристигна. Остави бидона до печката и седна да почине. След малко около бидона се образува локва от вино. Оказа се, че виното е било замръзнало и спукало бидона. Требваше да го прелеем в друг съд.
Определяме менюто за новата година: Пържоли, салата, греяна ракия, вино, печени ябълки. Монката подготвя елхата. Домакина е донесъл играчки. Готови сме към 23,30 ч. Почваме вечерята. Междувременно обадиха ми се от дома. Николина и малката Галя били на гости. Пожелахме си честита Нова Година. Гледахме и телевизия от София. С нас бяха наблюдателите и тримата севлиевци. Хапнахме и пийнахме до към 2 часа. През всичкото време бях като на тръни. Причината бе, че към 22 ч. Монката ме извика да ми каже, че като идвал от новата сграда забелязал, че в трафопостта за високо напрежение нещо свети. А още с пристигането ми на върха забелязах че лампите нещо примигват. Отидохме до него. Вратата му беше затрупана със сняг на височина до един метър. През незатворената добре врата се виждаше, че и вътре е навеяно около метър сняг, а един от предпазителите (най-левия) половината го нямаше и между останалите му части гореше електрическа дъга. Порцелана от горната част се топеше и капеше като восък. Тази фаза именно беше причина напрежението да е нестабилно. Да се поправи това нещо в момента беше невъзможно. Вратата затрупана, няма резервни предпазители, не може да се изключи високото напрежение, тъмно е и още много други неща, както и това че нямаме право да пипаме високото напрежение. Да не говорим за опасностите. При това положение казах на Монката да не казва на другите да не се тревожат, а да отиде в новата сграда и да изключи всички печки. След това да пусне дизела и да го остави да работи на бавни обороти. Така ако спреше веднага щяхме да минем на агрегата. Най-много ме беше страх да не се запали трафопостта. Беше дървена постройка. Действително след изключване на печките дъгата силно намаля и напрежението стана по-стабилно.
Последна промяна 1 на Playbob, променена общо 2 пъти
Американски форум: питаш нещо и ти отговарят;
Руски форум: питаш нещо - получаваш нови въпроси;
Български форум: питаш нещо и всички ти обясняват колко си тъп.

:bg: